Бате, бих, ама малко

Бате, бих, ама малкоБате, да са живи изборите. До момента съм на плюс 820 лева. Не, Бате, не съм си продал гласа, само труда. Гласът няма да си дам, щото само той ми остана.

Виж сега. През септември шефът ни събра и каза: „Пари няма за заплати, пускам ви в неплатена...“ И аз, Бате, стопирах. Огледах се за работа, ама където и да погледна, или никой не плаща, или плаща по-малко от обещаното, или плаща със закъснение. А на мен, жената и тъщата сега ни трябват - да ядем. За щерката поне грижа нямам - тя се изнесе да живее при гаджето, ама идва и току измъкне некой панер с ядене, че баба й и майка й я жалят.

След оная ситуация се прибрах отчаян. В къщи гледам шурето седи в кухнята, на масата - шоколадови еклери. „Брей, викам на тъщата, много си се разпуснала, нали плати стотина лева от пенсията за безшумна парочистачка!“ Бате, няма акъл тая, аз се чудя за ядене какво да купя, тя си похарчи пенсията за тая глупотевина. Що безшумна, питам, а тя: „Стените са тънки, Гойо. Ще вземе да разбере някой от съседите, ще я поиска назаем, после нема да я върне...“

Издаде се по-късно. Пет от бабите от блока успели да си купят нещо от телешопа, само тя не. И да не ни мислят за бедни, взела най-скъпото. Леле, колко си проста ма, викам, че нали те виждат хората кво простираш - ти, ако не си бедна, това ли ще се вее на простора?

Шурето се подсмихва. Ти ли, викам, донесе еклерите? Дано са пресни, че доле, у сладкарницата бая престояват. Таман посегнах и тъщата рипна: „Изкарах ги с труд“. Да не са те викали, питам, да плашиш некое злоядо дете?

Не, предизборно, отговаря. Фанах се за главата. (Бате, няма да ме чуеш да изричам кандидат и партия, че никой не ми е платил за агитация...) Ходила сутринта на агитка, нали събират кандидат-кметове пред тв камерите, да се нареди зад някой си. Дали й двайсе лева - и решила да почерпи еклери.

„Избраха ме, вика, от целия пенсионерски клуб, защото най съм отговаряла на профила на кандидата. И освен това съм с предни зъби - горе и долу. Мен и бай ти Коста, понеже има гъста бяла коса и бомбето му отива. Освен това е рано сутринта, а той почва да пие от три следобяд...“

Докъде я докарахме! Тъщата с еклери да ме черпи. А аз за македонска наденица да нямам. Обаче шурето се намеси. „Не се притеснявай, вика, намерил съм работа - в един екип ще сме предизборен“. И аз се оцъклих. „Има тука неколко места край София, ще вършим работа на едни кандидат-кметчета. Ма понеже там сички се знаят, затуй не си вземат хора от местните“.

Казвай, викам, каква ще я редим. „Дават ни едно бусче, с него движим, в него спим, там ядем, трябва да сме мобилни. В какво се изразява нашата дейност: лепим плакати, когато трябва, когато трябва - късаме. После ще ходим да пускаме по кутиите и на публични места, по тъмно, едни листовки, на които пише разни работи за опонента. Ако се наложи, ще поступаме някой...“

Тука вече се намесих. „Не, викам, груба сила не.“ Шурето обаче не поддава: „Че как, вика, за груба сила се плаща най-много... Няма да ги трепеш, бе. Само няколко юмрука, толкова им трябва на хората, бездруго са си сплашени“.

И така, Бате, тръгнахме с буса. Шурето, шеф на групата, аз, един лигльо на двайсе и неколко, и един, дето го съкратили от месарски цех. Ма, Бате, тва си е здрава работа. Плакати нямаше за късане много-много, щото се оказа, че в тая криза от това перо икономисват. Ма що листовки с компромати напускахме. Що пакети с храна разнесохме - 1 бутилка олио, 1 пакет захар, 1 пакет ориз, 1 пакет спагети и 1 пакет нишесте. По едно време гледам, един се скъса, а на пликчето с нишесте ванилия пише на български: „Помощ от ЕС. Продуктът не е предназначен за продажба“.

Шуре, викам, глей кво пише тука? Кво бе, вика шурето, че ние не го продаваме, подаряваме го... И аз си затраях. Кво да се разправям, нали шурето накрая вади пачката и дава на всеки по 30-40 лева.

Обаче хората не са прости, Бате. Носим на една баба пакета, подпъхваме листовка за кой да гласува. Пък тя вади от пакета спагетите и вика: „Тия ги не ща, на каша стават. Прасе не гледам вече, да ги дам на него“. И пита: „А Зрънчо нема ли?“ Не, викам. „Жалко... Лесно е, не го дъвчеш. Че ми падна, сине, един зъб оня ден, с пломба от Байтошово време. Зъбът падна, пломбата не, видиш ли?“

Бате, ще ме питаш дали ступах некой... Емииии, аз най-малко го бих. Би го оня, месаринът, щото шурето каза, че бездруго бил криминално проявен, имал досие, и да го гепят, знае се. И онуй, малкото, да му се ненадяваш, бокс извади. Шурето не би, той контролираше и пазеше. Аз се отчетох с неколко ритника.

Нема как, Бате. Трябва да се яде. За това най-много пари ни платиха.

А покрай парите и на що културни мероприятия бехме. Аз на кино не бех ходил от петнайсе години. Ма сега отидох. Щото накрая раздавах балони на децата. Гледам, анимацията много е напреднала. И на концерт на В.М. бях. Там си беше кротко, Бате. Полицията пази, нали човекът химн им направи, уважават си го, явно, здраво пазеха.

Та така, Бате, изкарах си заплата и половина. 820 лева съм на кяр. Ако има балотажи тук-там, казах на шурето пак да ме земе у буса. Само без бой, че вдигам кръвно. Пък за кой ще гласувам - аз си знам. А спагетите, верно - не стават.

Webcafe.bg