Баш будала

Николай Флоров

Казват, че оригиналните турци водят началото си от корейски и монголски племена. На мен обаче  на такива не ми приличат нито Доган, нито основателя на модерна Турция Кемал Ататюрк. Не ми приличат, защото не са – нито единият, нито другият. Не става дума дали са монголоиди като турците в средноазиатските султанати, а за това че са европейски турци и като такива се обличат като европейци и си подхапват и подпийват пак като европейци.

С една дума, какъвто народа, такива му и турците. И за да не се бъзнат от такива обобщения някои чисти българи, да им припомним че те не са първите турци, които си подпийват по европейски.  Да вземем например германския хугенот Карл Дитрих, който като елзасец е известен също и с френското си име Шарл д’Отри, но приел исляма и познат в историята като Мехмет Али Паша, главнокомандващ на турската армия в Добруджа.

Та ето тоя Мехмет Али Паша, известен обожател на местните сортове ракия (най-вероятно под влияние на местните български чорбаджии-хедонисти), говори за отношенията между мюсюлмани и християни: «…Ще спомена само добруджански села като Киали, Станковец, Шаври или град Шумен, всички със смесено население, живеещо мирно и без омраза между двете общности. Мюсюлманите също така пият вино и не уважават Рамадана. И двете общности, включително свещениците им, не знаят нищо повече от кръста и Аллах, но това не ги прави по-малко честни хора…»   

И за да не се чувства самотен Мехмет Али Паша, да цитираме господин Марк Мазовер, автор на книгата «Солун, град на призраци». Солун в края на 19 век, както никой друг град освен Истанбул, е витрина на етническата мозайка на Отоманската империя. Сред тая мозайка са и Бекташите, последователи на сектата Суфи, с монастични традиции и с доста близки връзки с еничарския корпус. Марк Мазовер описва тяхната безспорна връзка и с християнството: в ритуалите си те използват хляб и вино и почитат дванадесет имама (несъмнена връзка с дванадесетте апостоли). В южна Албания дори твърдят, че самия основател на сектата Хаджи Бекташ произхожда от християнски род . 

Самия еничарски корпус, едно трагично и противоречиво творение на ранната Отоманска империя, се превръща в една безконтролна и мародерска сила, все по-често насочена към грабеж и, както един съвременник казва, «готови да пречукат човека за една салата». В 1751 те дори заплашили и дворците в Истанбул, докато част от тях са къркали до безпаметност в разбитите дюкяни за вино. Обикновено нападенията им са започвали точно от тия магазини и от кръчмите и тогава венецианския консул е описвал града като бойно поле. Това продължава до 1826 година когато султан Махмуд Втори избива целия корпус от няколко хиляди и с това слага край на тия печално известни войни. Упадъка на корпуса съвпада точно с времето на кърджалиите и даалиите на Балканите, между които някои са войводи с еничерско минало.

Не по-малко любопитна е и историята на полските доброволци, живели и по наште земи на империята и приели с готовност исляма, само и само да получат възможност да се бият срещу Русия – най-ретроградната и затъпяла монархия на континента. Повечето от тях никога не са се отказали от любовта си към водката (на Балканите заместена с ракия и вино) и турските власти са им показвали доста демонстративно  желанието си да си затварят очите пред тяхната и без това хлабава ислямска практика.

Естествено, както и всички останали общности в Отоманската империя, поляците са оставили и семката си: жената на споменатия по-горе Карл Дитрих (или още Шарл д’Отри и Мехмет Али Паша) е племенница на полския граф Борженски. От тоя брак се ражда син на име Мехмет Назим, известен на българите като турския комунист Назъм Хикмет.

Но да погледнем и към върховете на империята. Ето например султан Абдул Меджид, един от реформистите на Турция, за когото сегашните турски фундаменталисти много-много не обичат да говорят и чиято ранна смърт (четиридесет годишен) в 1862 се приписва на неговата голяма любов към юсчето. Те не обичат да говорят и за българските похождения на Кемал Ататюрк и за удивителната му прилика с Георги Димитров – и двамата цирозирани алкохолици, и двамата  провъзгласени на мавзолейни фараони.

Поуката от тия алкохолни истории е, че не новите джамии, а човещината и равността пред закона правят съвременната държава. И е невероятно, че същите тия наши български турци, чиито деди са предпочели да останат по родните си места и по тоя начин са приели България за своя родина, сега са покорно заклещени в капана на  Доган, който прилежно и дългогодишно е служил на ДС и БКП и сега ги е обърнал на башибозуците на БСП – същата тая партия, която ги направи и ченгета, и доносници, и им смени имената, и ги направи на пъзльовци, и накрая ги принуди заедно с българите да миткат по гурбет в чужди земи. За свободата сега и те, и ходжите им мълчат.

С една дума – какъвто народа, такива му и турците. Човек би казал, че свободата и законността би трябвало да са техен върховен водач, особено сега  когато, въпреки всичко, това са двете неща, които определят живота, а не бръщолевеници за етническо напрежение като на ченгето и бивш президент Гоце Първанов. 

Не може да не признаем феноменалния успех на всички ДеСарски полковници и генерали за тяхната далновидност и прозорливост, за богатия им репертоар от методи довели до сегашното статукво. Такива гениални ходове не са известни на моралната част на човечеството. За тях моралисти и апостоли като Левски са будали, които бръщолевят за чиста и свята република, в която и християни, и мюсюлмани ще живеят в братство, равенство и щастие.

Е, чак такива будали в България сега няма.  Затова българите и досега му слагат цветя, или казано на чист български език – като на баш-будала, докато си пият ракийката със салатка.

https://kafeneto.wordpress.com/