You are here

Благодарни на Освободителката за разделението...

За пореден път 3 март се очертава като празник единствено на русофилите и евроскептиците

Горан Благоев,специално за Faktor.bg 
    
    Националният празник е празник на нацията. Тоест той трябва да сплотява, да обединява, да събира. Иначе казано, другото име на националния празник е „единство“. Защото нация, която  не е сплотена, не е обединена, не е единна, не е нация. Тя е сбирщина.
 
    В този ред на мисли не е трудно да отгатнем до колко подхожда към Националния ни празник като към празник на единството Общонационалният комитет под патронажа на президента, сформиран за  честването на 140-та годишнина от 3 март 1878 г. Общественият профил на персоните, които участват в този комитет, и енигматичният начин, по който бе съставен, красноречиво говорят за какво „единство“ може да се говори – колегите от Faktor.bg вече направиха своя сериозен анализ (ТУК). Вярно е, в този комитет има и имена, които са си на мястото. Има. Само няколко. Съвсем не всички... 
   Онова, което със сигурност патронът на комитета и неговият екип не са си направили труда да забележат, е какво название е приела за дейността си тази неформална общност. А то е „Общонационален комитет за честване на 140-годишнината от Руско-турската освободителна война (1877-1878) и възстановяването на българската народност“. Като изключим прилагателното „освободителна“, никъде в названието не се говори за освобождението на България – може би трябва да се подразбира. Но да разчита на подразбиране от широката общественост в този случай е най-малкото неуместно. Да не кажем, че е 

първокласен гаф

 В крайна сметка „Общонационалния комитет“ не е сформиран за да пее частушки или да играе казачок, та да се задоволи с едно подразбиране за заглавието си. Когато патрон на този „Общонационален комитет“ се явява не някой треторазряден културтрегер или неуспял политик, а самият държавен глава, то названието на този комитет не следва да се подразбира. То ясно трябва да говори, че се подготвя честване на юбилея от „Освобождението на България“, а не на една война, та била тя и „освободителна“ според ширещата се митология. По-обезпокоителна обаче е втората част от названието. Тя визира „възстановяването на българската народност“... Ох! Ох! Ох! Звучи като да е писано от някоя недообразована отговорничка по културната дейност в кметството на Долно Туткаво... 
    „Общонационалният комитет“, в който има историци от ранга на проф. Андрей Пантев, ни казва, че българската народност е възстановена благодарение на Руско-турската освободителна война. Възможно ли е? Очевидно да. Една от крилатите фрази на фриволния професор е, че историческите факти му пречат да мисли. Личи си! Защото според втората част от названието на комитета, чийто съпредседател се явява професорът, излиза, че пет века българи не е имало – имало е някакъв хиатус между Шишманова България и кратковременната Санстефанска България. Трябвало е да се случи Руско-турската освободителна война, за да се възстанови народността ни. Апропо, колегите на проф. Пантев, на които историческите факти им помагат да мислят, са се произнесли, че 

много преди тази война българите вече не са народ, а нация

 Нация, която се възражда и има своите идеолози – като преподобни Паисий Хилендарски, Раковски, Левски, Ботев... Вярно, по това време имаме и Славейков, който ни е наругал спроведливо – „не народ, а мърша“ – но кръстниците на „Общонационалния комитет“ едва ли са имали предвид този справедлив упрек... 
     Да припомним, че в духовен план преобладаващата част от българската нация е обединена от Българската екзархия, която е първата институция на православните българи в Османската империя. Именно тя ги обединява от Тулча чак до Охрид, от Дунава до Бяло море. Българите сами започват борба за нейното създаване и когато тя започва, Априлското въстание е още далеч от случването си, а стратезите в Санкт-Петербург и не мислят да планират война с Османската империя. Тази институция, Българската екзархия, обединява духовно българската нация на Балканите чак до 1919 година, докато онова което й се случва след Руско-турската освободителна война не е свързано с нейното възстановяване. След тази война българската нация е политически и териториално разделена – поради интересите на... освободителите.   
   След т.нар. Освободителната война земята, която българите населяват от векове е разделена на пет части – създава се васалното Княжество България; другата остава в автономната провинция на Османската империя Източна Румелия; Повардарието и Егея се запазват като суверенна територия на султана; Нишко и Пиротско са харизани от Царя-освободител на Сръбското княжество, а Северна Добруджа – на Румъния. Такова е следосвобожденското „възстановяване“ на българската народност – възстановяване чрез разделяне. Разделяне завинаги. И това съвсем не е плод на Берлинския конгрес от лятото на 1878 г., както впоследствие изгодно са внушили на българите „освободителите“ от Санкт-Петербург. За това разделение са се договорили две години по-рано Руският император Александър II и Австроунгарският император Франц-Йосиф на срещата си в замъка “Райхщад“ през лятото на 1876 г. Тогава е заченато 

„възстановяването“ на българската нация чрез разделяне 

Двамата императори се споразумяват, че „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Османската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“ на Балканите“. Русия се стреми единствено към Проливите, а в конкретния случай я интересува да си върне Бесарабия, изгубена през 1856 г. – та и затова през 1878 г., когато я взима от Румъния я „компенсира“ с населената от българи Северна Добруджа. Въпросното „Райхсщадско тайно споразумение“ предвижда едва при тотален погром на Турция в Европа да се създадат две отделни малки държави от българските земи. Две, не една! Две години по-късно решенията на Берлинския конгрес само потвърждават споразумението от Райхсщад – та й затова на картите се появяват васалното Княжество България и полуавтономната Източна Румелия, не Санстефанска България. Но за това да кажем едно „берекят версин“ или „большое спасибо“! Сдобили сме се с държавица все пак. Нищо че Освободителката ни туря първи княз, а в първите десетилетия от живота на Княжеството ще държи под як контрол войската и външната му политика – хич биля, могат ли да се поверят таквизи важни дела на едни новоосвободени и неопитни българи. Пазела ни е „Освовободителката“ от грешките ни на растежа... Сетне, като сме поотраснали, ни е поискала да й възстановим до копейка харчовете от войната. Че то безплатно освобождение има ли!? И за това още едно „берекят версин“ или „большое спасибо“!      
    Правилно са промислили от „Общонационалния комитет“ и те да кажат с днешна дата едно „большое спасибо“. Съставили са „Апел за изразяване на благодарност към руския народ за Освобождението“(ТУК) – приканват българите, които „милеят за българо-руските отношения“ да драснат няколко реда с думи на благодарност. Текстовете се приемат отвсякъде и всякак. А в навечерието на 3 март от „Общонационалния комитет“ обещават, че всички тези затрогващи български благодарности ще предадат лично на Владимир Путин. Сигурно в Кремъл вече трескаво се подготвят да посрещнат депутацията на благодарния и възстановен български народ. Имат челен опит – то и руските селяни провождаха депутации при Царя-освободител за да му благодарят, че им е отменил крепостничеството, та и затова го наричат „Освободител“, не заради освобождението на България. Сетне и българите провождаха депутации при същия Цар – да му благодарят за освобождението и че им е турил княз, при това изтънчен европеец, а не див кавказец. След някое и друго десетилетие българските комунисти се надпреварваха да летят до Москва за 

да благодарят на Сталин, че им е дал властта в България

 Пътят на благодарните депутации отдавна е утъпкан. Загадка обаче остава какво е основанието на г-н Путин да получава български благодарности с днешна дата – дано поне да го знае „Общонационалният комитет“ под патронажа на президента, който състави Апела. 
    Иначе призивът за благодарност е лаконичен. Той съдържа само 15 реда – така де, мозъците ни са достатъчно промити, за да не схванем за какво става дума. Текстът започва със заплахата, че има опасност честването на 140 годишнината от Руско-турската война да бъде помрачено и още: „Политически елементи, подстрекавани отвън, работят за омаловажаването на великата дата. Искат тя да мине незабележимо, възторгът потулен, признателността – заличена, Русия – загърбена... Надяват се между българи и руснаци да се породи обида, неприязън и омраза, да ни изправят един срещу друг.“ И тъй нататък – все в стила на фразеологията, която задминава дори тази на другаря Сталин и Коминформбюро. Види се, образът на „врага с партиен билет“ е докарал нашенските русофили до параноя. С фрази от времето на Студената война  Общонационалният комитет под патронажа на президента ни призовава да изразим своята благодарност към Русия. 
    Така е! Трябва да сме благодарни. Но на онези хилядите, които проляха кръвта си по нашата земя и не се върнаха в своята. Трябва да им благодарим, нищо че и те, както и предците ни, са били заложници на геополитиката, която никога не е ценяла човешкия живот и съдбите на нациите. Всички те жертви на една война – поредната руска експанзия на Балканите... 
     В Апела за изразяване на благодарност към руския народ се заявява, че българите трябва да се покажат като „горд и признателен народ, който не забравя историята си“. Но очевидно, авторите на този текст страдат от  тотална историческа деменция. Защото незабравянето на историята изисква силна памет. И тази памет казва, че за Освобождението ни преди 140 г. загиват не само руснаци. В многонационалната армия на Руската империя на Балканите се сражават представители минумум на 10 националности, освен руснаци и белоруси – сред тях финландци, латвийци, литовци, естонци, грузинци, арменци. Към тях да прибавим и румънските войски, които са съвоюващи с тези на Руската империя. Сърбите, както се разбра, няма защо да ги включваме в този списък – те участват във войната не за да освобождават, а за да заграбят български земи. Така че ако трябва да се изрази благодарност, тя трябва да бъде към всички съвременни държави, чиито представители са се сражавали и загивали по нашите земи – и към Румъния, Финландия, Украйна, Белорусия, Полша, Литва, Латвия, Грузия, Армения.  Още повече, че с пет от тези държави сега споделяме общо членство в Европейския съюз. Техните президенти също трябваше да бъдат поканени за юбилейните чествания на Освобождението. Не само руският президент. Същото следваше да се случи и по църковна линия. Но не би. Пак ще очакваме само Руския патриарх. И концерт на руски църковен хор ще има. На 3 март нито веднъж до сега Българската църква не е посмяла да покани било Румънския патриарх, било главата на Финландската православна църква, било архиепископа на Полската православна църква?! Току виж – от Москва се разсърдили. Тъй 

все сме благодарни към Русия и към никого другиго

 Някога това се случваше по повеля на ЦК на БКП, сега е под патронажа на българския президент. Всъщност едва ли с нещо ще изненадаме Европа – за нея винаги България е била троянският кон на Русия – било на Балканите, било в Евросъюза, било в НАТО.    
    Според стореното досега от „Общонационалният комитет“ за пореден път 3 март се очертава като празник единствено на русофилите и евроскептиците. Той отдавна е монополизиран от тях. Превърнали са го в  в истерично тържество на единството между българи-русофили и руснаци. Затова и менторите на тазгодишните чествания се страхуват да не би някой да породи „обида, омраза и неприязън“ между тях. Не ги е грижа, че такива чувства могат да се породят у останалата част от българите, които не са нито истерични русофили, нито крайни русофоби – да се обидят от начина по който действа „Общонационалният комитет“ и както и поради Апела, който отправя. Затова тази година националният ни празник със сигурност няма да е празник на националното единение. Няма да бъде празник за хората, които имат свобода на мисълта, не робуват на стереотипи и исторически митове, не осмислят патриотизма си чрез раболепие към една велика сила. Хора, за които достойнството на малката им нация е по-важно от това „големия брат“ снизходителното да те потупа по рамото. За такива хора на националната чест не е предвидено място в организирането и празнуването на нациналния празник. Така както и едва ли  ще открием членовете на „Общонационалния комитет“ сред инициаторите за увековечаване паметта на български личности като генерал Иван Колев, полковник Борис Дрангов или подполковник Владимир Серафимов – първият се сражаваше за свободата на добруджанските българи, вторият – за българите от Македония, а третият е освободителят на Родопите. Образите на тези герои още тънат в мъглите на българското безпаметство, докато образът на „Царя-освободител“ неизличимо е запечатан в гените на няколко поколения българи. Бедата не е в това, че в „Общонационалния комитет“ има персони, които всяка година верноподанически коленичат пред паметника на Съветската армия в София, но никога няма да положат и стрък цвете пред скромния паметник на героите от Одринската епопея. Бедата е, че няма друга европейска нация, която като нас  да е издигнала по-величествени паметници на чужда армия, отколкото на своята. Бедата е, че няма и друга европейска нация, която да чества националния си празник под мощното присъствие на друга държава. Голямата беда е, че масата от българската нация е безразлична към всичко това. 

„Не народ, а мърша!“

 Да не се гневим на дядо Славейков... 
   Неоспоримият и безрадостен факт е, че от 140 години насам „възстановеният българският народ“ е разделен, а не единен. А да го честваш юбилейно се изисква само едно – да имаш непоносимост към историческите факти, защото те пречат на мислите и делата да поемат в „правилната“ посока – към Москва. Синонимите на това са „безхаберие“, „нихилизъм“ и „безродие“. След като президентът Радев прие да бъде насаден на пачи яйца от многоуважаемия „Общонационален комитет“, да върне на членовете му един подобаващ омлет. За спомен от съвместната им работа да декорира всички, включително и себе си, с по един орден. Орден „За раболепно принасяне на бългаското национално достойнство в краката на Русия“. Ако още не е учреден – нека побърза с указа. Трети март наближава.   

http://www.faktor.bg