You are here

Борисов вече тръгна по стръмното надолу

Борисов вече тръгна по стръмното надолуВалентин Вацев е завършил Философско-историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. До 1997 година е член на Изпълнителното бюро на БСП. Преподава геополитика в ПУ „Паисий Хилендарски” и европеистика в Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив.

Г-н Вацев, вие се занимавате с геополитика и според вас големите проблеми на България са не толкова социални, нито дори управленски, а предимно геополитически. Твърдите, че Световната банка се опитва да управлява България през този кабинет, като реализира един фанатично-либерален модел. Наистина ли смятате, че някой отвън ни налага либерален модел на управление в контекста на пенсионната „реформа”, която прави ГЕРБ, и на свързаните с нея коментари за национализация?

Българският политически дискурс и българската политическа практика са типично скритоколониални. Политически, социално, културно и духовно ние сме криптоколония, дори езикът ни е колониален. Ние сме една самоколонизирала се провинция. Но е важно да се помни, че никой не е идвал на танкове и никой не е насилвал никого. Просто българският елит избра колониалния вариант на българското развитие. Това беше мечтата на този елит още от 80-те години. Елитът, който се появи тогава и който сега догаря в безсмислие, нищенство и непотребство, пожела колониализма и победи в неговото утвърждаване. За това не са виновни нито лошите американци, нито добрите европейци. Общата формула на българското държавно управление е, че то е неоколониално в скрита форма. И затова българският елит много отдавна не се чувства отговорен пред обществото, пред т.нар. народ. И днес българският елит се чувства отговорен към външните си гаранти и се опитва да отговоря на техните изисквания, макар че е трудно те да бъдат дешифрирани, твърде трудно е във всеки момент да знаеш точно къде е ъглополовящата между Вашингтонския централен комитет и Кремъл. Много е сложно, но те по никакъв начин не се чувстват отговорни, задължени или обвързани с обществото, сиреч с електората. Елитът ни очевидно е подреден не като общност от хора, които са получили прерогативите си чрез легитимно гласуване или чрез заслуги, а като богозбрани или избрани от великите сили лица. Там го няма здравия дух на меритокрацията, съществува само съзнанието, че ние сме вечни. Елитът даже вече не е властова вертикала, има по-скоро нещо хоризонтално, което стои като капак над процесите и ги запушва. Той е затворен като ексклузивен клуб, в който влизат само властниците, големите собственици, техните балдъзи, баджанаци, шуреи и разни други близки роднини. Разбира се, има любовници, шофьори, чесачи на пети, писачи на речи, юрисконсулти – цялата тази обслужваща прослойка. Така че ние сме една симпатична, щастливо колонизирала се провинция.

Щастливо? Това може да бъде поставено под въпрос. В контекста на тази неоколониална реалност има ли някакъв смисъл координатната система ляво-дясно?

Вие слагате пръст в раната. Аз силно се съмнявам, че дори в местата, където думата суверенитет има смисъл, лявото и дясното са запазили старото си значение. А българското ляво и дясно са просто опредметените визии на късносоциалистическия държавно-партиен номенклатурен елит. Българското дясно беше направено според представите на децата на ЦК и на Политбюро. Лявото беше от същия тип. Централното уравнение беше измислено удивително безсмислено и тъпо: „Ние сме десни, защото сме антикомунисти”. Разчиташе се на общата неосведоменост на обществото, че можеш да бъдеш ляв и пак да си антикомунист. Целият първоначален политически проект включваше преди всичко система, която си имаше елементи – БСП, ДПС и СДС плюс някакъв забавен пълнеж, като например партия „Български орел”. Но този модел стигна до своя пределен срок на годност, днес ние много отдавна сме отвъд срока на годност на политическия си модел.

Българското, прости Господи, дясно беше направено и докато го имаше, то функционираше точно по визиите и фантазмите на 80-те години. Българското, с извинение, ляво – извинявам се, защото то е точно толкова миризливо, колкото и дясното – е от същия кюп, от същата интелектуална лаборатория, произведено е от същия колективен субект. Представата за лявото е, че ние сме бели, пухкави и готини, болят ни сърцата за бедните, макар че не живеем заедно с тях, отпред сме социални, а отзад сме либерални. Не сме комунисти, пази Боже, но все пак сме социално чувствителни и сутрин си поплакваме за съдбата на умиращите без лекарства раково болни. Това, разбира се, е лицемерно ляво и то претърпя не толкова икономическа, колкото морална катастрофа. Що се отнася до центъра – там не можеше да не бъде някакъв малцинствен репрезентатор като Доган. Защото Центърът в българския политически лексикон е един от синонимите на Властта. Спомнете си словоупотреби от рода на : „От Центъра се обадиха, от Центъра казаха да започнем есенната оран…”. Всички искат да са в центъра, а той се падна на Доган. Ако не беше Доган, щеше да е някой друг. Личността тук няма никакво значение. Целият този номенклатурно ляво-десен модел имаше две основни цели и те в голяма степен са реализирани. Поради това не съм сигурен, че трябва да говорим и за провал, а по-скоро за изпълнение на задача с последващо излизане в пенсия.

Кои са тези две основни цели?

Първо, ефективно присвояване на огромната държавна собственост на българската социалистическа държава. Тази собственост наистина беше огромна, това бяха шеметни богатства. Те успяха в това и по-голямата част от тези богатства е вече прахосана, а една по-малка част е прибрана на правилни места, в безопасни банки извън България. Втората задача беше този вселенски грабеж да се развие така, че никой да не може да потърси сметка и отговорност. Тук се използваха идеологемите на антикомунизма. Може би сте забелязали, че големият български антикомунизъм дойде от ЦК на БКП, не от истинските репресирани. Главните жертви на комунистическия тоталитаризъм бяха, разбира се, децата на Политбюро. Идеологическата бариера, която се използваше, не даваше възможност на обикновения българин да попита: „Ама чакайте, какво правите всъщност”. В този смисъл и двете задачи са изпълнени. И тъй като политическият модел вече не е нужен, вероятно се мисли за нещо ново.

Ако използвам думите ви, мога да определя днешната политическа класа като миризлива субстанция с изтекъл срок на годност.

Вероятно съм казал нещо такова и сега е късно да се отказвам от думите си. Все пак може би е по-правилно да се говори по-спокойно и с по-неутрални термини. Това, което цитирахте, е казано от сърце и искрено, но научният подход изисква спокойна мисъл. Ако оставим личните страсти и груповите разправии, които тепърва ще се вихрят, аз виждам умора на българския политически етаж. Мисля също, че Бойко Борисов вече тръгна по стръмното надолу, и не искам да прогнозирам, но вероятно ще има около половин година време за меко приземяване. Някак удивително бързо се изхаби това хрумване.

По-бързо ли, отколкото очаквахте?

Да, аз очаквах това да трае по-дълго, но практиката ме опроверга. Тези мероприятия се правят за четири години, а то се спихна на 18-ия месец. Някакви сили – не съм сигурен дали това са хора или обективни процеси – много бързо ядат ресурса на Борисов и на неговия екип. Това става изненадващо бързо. Сама по себе си историята с ареста на обществен враг №1 Алексей Петров и неговото де факто освобождаване не ме интересува. Даже не съм си направил труда да разбера кой е крив и кой е прав. В сферата на символиката обаче симптомите са очевидни – пациентът храчи кръв. Когато обясниш на обществото, че си хванал обществено зло №1, след това го държиш повече, отколкото ти разрешава процесуалният кодекс, и накрая го освободиш предвид това, че трябва да си лекува сливиците, това означава, че освен добрата си воля ти нямаш нищо друго. Аз се отнасям към Борисов с търпимост и с усмивка. Неговият публичен образ беше скалъпен и добре накроен от PR агенциите. От друга страна – не съм лишен от известен политически опит – усещам там драма. Борисов е все по-безпомощен и по-безпомощен. Много скоро този човек ще започне да си изпуска нервите, всъщност вече започна. Ще започне да прави непремерени изказвания, а може би и непремерени постъпки. Боя се, че вече ги прави. Той върви по надолнището и това се вижда.

Всъщност Борисов разчита по-скоро на собствената си интуиция при изграждането на този добре скалъпен публичен образ, отколкото на PR агенции или специалисти. По-интересният въпрос е дали съществуват задкулисни играчи, които движат този образ?

Борисов сам произвежда образа си, разбира се, с помощта пак на медиите. Той е медиен продукт, в което няма нищо позорно. Това е нормално, без медиите в ХХ и ХХІ век не е ставало нищо важно. Аз не си поставям въпроса кой точно е замислял образа, това не е моя тематика. Неговият внезапен успех дойде благодарение на многото червени бабички, които бяха докарани до отчаяние от ръководството на „Позитано”. Освен това всяко общество заслужава своя Бойко Борисов – той дойде да даде плът и образ на смътни обществени очаквания и желания. В България имаше много сериозни проблеми за решаване и обществото стихийно се довери на този човек, който приличаше точно на това, което обществото очакваше. Получи се поредният сляп понеделник или как е там, когато момата се хвърли и се омъжи за някого, без да мисли, просто защото състоянието на жлезите й е било такова. Даже не смятам, че Борисов е лъгал съзнателно. По-лесно ми е да предполагам, че той е, общо взето, добронамерен човек, който вярва, че трябва да прави това, което прави. Друг е въпросът кой е реалният субект на управлението в България. Според мен реалните субекти са други двама. Разбира се, единият е Симеон Дянков, който реализира волята на Световната банка. По принцип пратениците на Световната банка в режими като нашия реализират различни варианти на един и същи модел. Това са наистина фанатично-либерални модели, които обаче спокойно могат да бъдат комбинирани и с полицейски терор.

Това означава ли, че Цветан Цветанов е другият субект на реалното управление?

Не, разбира се. Вероятно той ще бъде много скоро девалвиран и изхвърлен, защото направи няколко непростими за неговото положение глупости. Непонятно е как Цветанов не се сети, че когато го обвиняват за имоти, той не бива да обяснява нищо. Единствената правилна постъпка е показване на среден пръст. Това е доказано от политическата технология. А той започна да се обяснява като ученик, когото са хванали в тоалетната да пуши. Другият много силен фактор е Николай Младенов. Това е министърът, който отговаря за геополитическите и външнополитически ангажименти на България. Той е избраник на Държавния департамент. Всичко важно и сериозно минава през него. Това са двата реални субекта, които обаче не отговарят практически пред Борисов. Има пред кого да отговарят. А Борисов има три исторически задачи – да вдъхновява българските мъже, да подмокря българските жени и да се бори срещу Сергей Станишев. И трите задачи не вървят. Впрочем той спря войната срещу Станишев, но както научаваме, продължава да мрази комунизма. Тук играта е по-сложна и системата е с повече дъна. Борисов е поставен напред, за да олицетворява нещо, а реалните процеси вървят зад него. Надявам се, че му казват какво става. В този смисъл аз му съчувствам, той е добронамерен мъжкар, който играе игра, за която му е внушено, че си е измислил сам. Други са я измислили. Искате ли да познаем от три пъти кой ще бъде генералният виновник за всичко съвсем скоро – той, разбира се. Борисов имаше и големи задачи, но за да ги изпълни, първо трябваше да ги осъзнае. Не се получи. Голямата задача беше да подкрепи българския национален капитал и да удари по българската компрадорщина. Съвсем просто. Пред ужаса на кризата, която настъпва отвсякъде, той трябваше да приеме друга икономическа политика – да спасява българските предприемачи. Не тези, които държат капиталите си в „Креди Лионе” или „Барклис”, а тези, които са инвестирали живота си и всичко, което имат, в българската икономика. Тази прослойка умира, българският национален капитал умира, българската средна класа е на края на пътя си. Обществото е тежко деморализирано и се управлява по телевизията. Когато се стигне дотам едно общество да се управлява по телевизията, то е ясно какво е.

По правило има три етажа на медиите. Вестникът е медията на елита, защото истинският елит чете вестници. Ако е английски елит, чете „Таймс” . В „Таймс” няма голи жени на първа страница, нито на последната. Второто ниво е радиото. Това е медията на средната класа. Средната класа общува чрез радиото за разлика от елита, който чете, тъй като елитът винаги и навсякъде е логоцентричен, той живее с понятия и затова е елит. А простолюдието гледа телевизия. България се управлява чрез телевизионни средства и медии, което означава, че средната класа доживява последните си шансове, изяжда последните си ресурси. Елитът е тотално деморализиран, безотговорен и консумеристки, а простолюдието тепърва ще бъде управлявано. Големият проблем не е в личността на Борисов, големият проблем е, че това дълго междучасие, наречено „ГЕРБ–Борисов”, може да свърши по-рано, отколкото предвиждах, а след края на Борисов моята фантазия и опит не ми помагат да нарисувам смислена картина. Освен мой познавателен проблем това е и обществен проблем. Българският политически елит вече не може да роди никаква смислена управленска конструкция. Не съществува нито една възможна небезумна комбинация между днес функциониращите политически групировки. Станишев няма да може да се върне във властта в разумно бъдеще, и то не защото Елена Йончева се е омъжила за друг човек, а защото със или без волята си Станишев въоръжаваше Саакашвили, и то в навечерието на наближаваща война. Освен това според мен на него и не му се занимава много с цялата тази работа.

Затова ли се задържа упорито на лидерския пост в БСП?

Не, не се държи упорито. Погледнато отблизо, Станишев не воюва за нищо. Той би искал да го оставят на мира и доколкото разбирам, това беше главното му желание още от времето, когато го направиха председател на БСП. Това не беше личният избор на Станишев и той самият вижда себе си в съвсем друга ситуация.

Защо тогава оставаме с впечатление, че се е хванал здраво за този пост въпреки немалкото гласове, които му поискаха оставката? Проведеният наскоро конгрес на БСП също не произведе никаква промяна?

Конгресът беше изключително поучителен за този, който умее да гледа. Не ви виня, просто там е нужен друг опит и друг анализ. Все пак това е висока византийска школа, там се ходи с предварителна подготовка. Конгресът беше удивително миролюбив, спокоен и целенасочен, тъй като моите приятели, политическите технолози и функционери на „Позитано”, ясно разчетоха сигналите на действителността – Борисов си отива. На „Позитано” се консолидират, защото им замириса на власт. Безпогрешната стратегия, другари!

Безпогрешна ли е наистина?

Безпогрешна, разбира се. Какво има да се караме, Борисов пада, пак ще се връщаме на власт. Ще му намерим цаката, ние сме стогодишна партия.

В бъдещата стратегическа война вероятно ще печели не най-силният, а най-малко слабият, което не е едно и също. В цялото това бесовско хоро, което решихме да наричаме „българска политика”, има само една групировка, която умее да се прави на партия, и това е БСП. Нищо друго не е партия. Та нима СДС е партия? Боже мой, че това е симпатичният Мартинчо! Те са бели и пухкави. Костовата сектичка, която аз харесвам, но по понятни причини не мога да членувам там, е на костовистите от седмия ден. Те напълно се справят със задачата си да пазят Костов. Но това не е партия. Сещате ли се за друга партия? Яростната вдъхновено-бъбрива компания на Яне.

Отново дава заявки за важно място в политическия живот.

Разбира се, че ще дава. Аз го обичам.

И него ли?

Да, аз се отнасям благостно към функционерите на българския политически живот. Яне се старае, но той се бои от твърде много неща в този живот, за да може да бъде политик. Политиката е тежка, неблагодарна и от време на време не много чиста работа. Това не е работа за Яне.

Особено красиво и изтънчено популистки звучат някои от исканията на РЗС за промяна на конституцията. Как да разбираме този порив за смяна на парламентарната република с президентска?

Част от общото старание ли е?

Повечето от нещата, ако Яне ги говори иззад някакъв параван, за да не го виждаме, звучат удивително разумно. Аз мога да защитя много от централните му мисли за Българската конституция. Да, тя трябва да се промени. Да, българският политически живот е безумен, унизителен и абсолютно неуместен. Днешният политически живот на България е крайно недостоен за общество, което претендира да носи континуитета на 13 века културно-политическа история. Всичко това е срамно е за нас. Но когато това го говори Яне, ефектът е смехотворен, защото човекът е смехотворен. Вижте как той реди фразите, вижте му визията. Аз обичам добрите актьори, но Боже мой, може ли някой сериозно да си представи Яне Янев под бремето на политическата отговорност?

Това, което казвате за него обаче, приляга много добре към повечето лица на българския политически елит. Не означава ли това, че демократичните норми и принципи са девалвирали безвъзвратно, тъй като ги афишират все актьори от подобен калибър?

Вероятно е така. Това е проблем на целокупния български политически елит, защото е отвъд срока си на годност. А в политиката таймингът е определящ. Някои неща могат да станат и трябва да станат само от определена дата до определена дата. Не преди това и не след това.

Да ви върна към приземяването на Борисов. Предвиждате ли скорошен срив?

Това по-скоро е слизане надолу. Срив все още няма, дори чисто технологично той има още шансове. Обективно има още няколко изключително полезни хода, които Борисов може да направи.

Какви са те?

Не бива да ги казвам, тъй като аз не съм ничий съветник, аз съм един ведър политически покойник, който гледа усмихнато, но не съветва никого.

 

 

 

 

 

 

 

И все пак имате преживяването, опита и спомена от едно емблематично слизане надолу – политическия срив от 1996–1997 г. Напоследък все повече икономисти правят аналогия между случилото се тогава и днешната ситуация. Общо взето, разликите са ясни, какви са приликите според вас?

Да откриеш прилики между различни неща е въпрос на спекулативна нагласа. Аз я имам, така че вероятно мога да открия много. Работата е там, че много бързо ще стигнем до празна игра на думи. Да, прилики колкото искате. И двамата с Виденов – макар че тук доминира разликата – са мъже с характер. Може би общото е – и то не е в личностите на Борисов и на Виденов, те принадлежат на различни светове – че и при правителството на Демократичната левица дойде момент, в който се оказа, че политическата сила, за която се предполага, че стои зад правителството, не желае да стои повече зад нищо. На БСП някой успя да й внуши, че не бива да е на власт, макар че беше победила на избори. Днес аз не виждам политическа сила ГЕРБ. Това е група от рода „Приятели на всяка власт”. Те ще предадат Борисов при първи сигнал, много преди втори петли. Тоест и тогава колективният политически субект се отказа от ангажиментите си, и тук го няма. Второ, тогава нямаше медии, които да подкрепят курса. Тук сега също няма медии. Зад Борисов няма нито една смислена медия. Може би сега си давам сметка, че това е причината да се отнасям към него по-благостно. Аз съм на страната на тези, които медиите тъпчат.

Смятате, че медиите тъпчат Борисов? Звучи парадоксално на фона на обилно демонстрираната любов и интереса към това явление, което хипнотизира медийното внимание в продължение на години.

Това беше. В настоящия етап медиите се оттеглят от Борисов. Дойде времето, когато Борисов трябва да се разплаща не на медиите, а на техните собственици. За всеки политик идва моментът, когато трябва да плаща, трябва да връща услугите, трябва най-сетне да угоди на тези, които са инвестирали в него. А Борисов май не е в състояние да угоди, той не е и длъжен според мен.

Какво означава не е в състояние – не иска или не може?

Вероятно това не влиза в целите му, нито е в неговите възможности. Той не е дошъл да угажда на когото и да било в България. Някои инвестираха в него, но българският министър-председател е конституционно свободен.

Вярвате в неговата блага политическа воля да оправи държавата?

Аз съм длъжен да вярвам в добрата воля на всеки. По-лесно ми е да вярвам, че хората действат от добра воля. Аз съм изморен от интригантско-злобарския стил на българския политически живот. Ние всички мислим лошо за всички, ние мразим и себе си. Аз разбирам защо е така, но по-лесно ми е да гледам на света като място, където се пресичат не злонамерени воли, а чисто обективни интереси и потребности. Трета аналогия с Виденов – Виденов не можа нищо да направи и нямаше как да направи с реалната власт в България. В още по-голяма степен Борисов не може да направи нищо с реалната власт. Защото реалната власт в България е съдебната власт. Ние се научихме да говорим за нея като за абстрактна конструкция, като за институция, но това са хора със своите семейства, със своите роднини и със своите интереси. Това е прослойка, чиято власт е непоклатима. Те имат свой бюджет, свои закони, които могат да променят във всеки момент в своя полза. Имат дори своя охрана. Това е, така да се каже, най-твърдата част на властта. Наскоро Борисов е разрешил да бъдат снимани вилите и басейните на истинската власт в България. Само заради това ще му откъснат ръцете до кръста. Какво си въобразява той, че като са го избрали за министър-председател, е власт? Истинската власт е на съвсем друго място.

По какъв начин обаче тази акция и въобще подобен подход подпомага управлението на Борисов?

По никакъв начин. Това беше журналистическо хрумване, за което, доколкото разбирам, някой е дал политическа благословия. Единственият резултат може да бъде отвинтването на главата на шефа на НАП. Как смее той да гледа в паницата на началството! Голямата поука е, че тези хора освен че живеят добре, са намерили мощни техники за неизплащане на дължимото към държавата. Днешният български елит не желае да плаща данъци на държавата, която е негова собственост. Не говоря за моралния проблем, той е съвсем встрани. Имаме група хора, които представляват колективен собственик на държавата и не желаят да й плащат данъци. Те дори не могат да изпълняват законите, които въвеждат. Ето това е големият проблем на българския елит. Разбирате ли защо е важно България да няма никакви автентични политически тела – защото появи ли се едно автентично политическо колективно тяло, то може да развали играта.

Защо въпреки добрата си воля Борисов не е в състояние да развали тази игра?

Борисов е сложен там не за да разваля игри, а за да ги осъществява. Той има добра воля, но няма ресурс и възможности. Политиката е колективна игра, а той няма и партия. Той не може да развали и да промени всичко това. От един момент нататък ще се почувства заложник, а може би вече е започнал да се чувства така.

Доколкото ви разбирам, картината е следната – простодушният днешен цар, който идва от средите на свинарите, е очаровал с искреността и произхода си простодушното българско население, което отдавна е престанало да вярва, че справедливостта е ценност, която може да възтържествува по тези земи. Този простодушен владетел обаче е подведен от богаташите или корпоративните собственици на тази страна, от собствената си политическа дружина, а и от съдебната система, която очевидно бойкотира всяко негово действие и ще продължава да го прави, докато не срине цялото налично простодушие – и царското, и народното.

Има нещо във вашата аналогия, не я отричам, но бих се опазил от психологическите анализи. Аз твърдя само, че реалната власт тече по други кабели, които са положени на други места на картата. Борисов до голяма степен трябва да легитимира състояние, което много скоро ще стане нетърпимо. И легитиматорът отново ще носи тежка, но не точно своя отговорност. Това е част от неговото трудово задължение. Защо Сакскобурга избяга толкова сръчно, ловко и бързо в неизвестна посока? Защото като умен човек той знаеше, че като вземеш парите, трябва да избягаш. Борисов няма къде да избяга. Той не може да отиде в Мадрид. Той може да се скрие само в Банкя, а там ще го намерят. Навремето казах, че пред Борисов има два пътя – единият е на Хуан Перон, а другият – на Фухимори. Перон е ажентинският национален, макар и не много демократичен герой. Сега може би е вече късно за този път. Другият път е на перуанеца с японски произход Фухимори, който реализира сто процента инструкциите на Световната банка в Перу и след като нещата там станаха нетърпими, се скри някъде.

Мнозина днес го определят по-скоро като Уго Чавес на Балканите.

Предполагам, че някоя влюбена журналистка го е измислила. Чавес е персонаж от друга приказка.

Всъщност го измислиха работодателите, засегнати от намерението на правителството да национализира професионалните пенсионни фондове.

Ако Борисов разсърди някой олигарх, той ще плати, за да го нарекат Сталин или Хитлер на Балканите. Върху името му кой ли няма да се упражнява отсега нататък. Това правителство влиза в тунел, който се стеснява. Ясно е как ще свърши цялата работа. Сега трябва да се мисли за след Бойко-Борисова България. Проблемът е, че аз не мога да измисля нищо. Не виждам никого, който да може да носи политическа отговорност. Може би ще трябва да помолим директно американския посланик да напише правителството и тогава нещата ще заспят. Г-н Уорлик е разбран човек, може да ни направи тази услуга.

Когато става дума за метаформозите на политическия ни елит през последните двадесет години, вероятно можем да съотнесем тези промени към някаква обща линия на развитие, присъща на обществата в ситуация на преход. Какви разлики изпъкват, ако трябва да сравним тази линия на развитие у нас и в по-развитите източноевропейски страни като Чехия и Полша?

Интелектуалният заряд на перестройката в България свърши в края на ХХ век. След неуспеха на Иван Костов. Царското мероприятие след това беше по-скоро хитрост на група симпатяги-веселяци, които пожелаха да увеличат активите си. Едно тука има, тука нема, съчетано с „почтеност във всичко”. На практика смисълът беше по-скоро по Уди Алън – „взимай парите и бягай”. Умните хора в България разбраха, че е дошло времето на генералните импровизации. БСП, ДПС и СДС бяха правени да траят дълго, те бяха правени за десетилетия. Докато на рубежа на вековете започна нова политическа технология. НДСВ и сега ГЕРБ са по-скоро ситуационни хитрости, това е от днес за утре. Планираме го за 4 години, пък ако стане. Ако не стане, ще си ходим на втората година, но с каквото трябва да си тръгнем. Това са вече преразпределителни хитрости от друг тип. Сложете тук и тройната коалиция, която беше някаква напълно невъзможна комбинация от неща, които просто не могат да бъдат побрани в едно и също съзнание. Аз тогава загубих и последната си надежда в способността на българското общество да се ориентира. На власт бяха три политически сили, за които в тяхната общност никой не би гласувал. Ако би било възможно, електоралният резултат на тройната коалиция би бил отрицателен. Тази власт беше не просто дълбоко нелегитимна, тя беше антилегитимна в смисъла си, в интимната си същност. На българите им казаха: „Вие го пожелахте”, и българите се съгласиха с това. Което беше сигурен белег, че пациентът вече не реагира адекватно, че не е в състояние на будност, както казват психиатрите, че е недееспособен. Защо стана така? Има две причини. Едната е геополитическа – България е ключовата земя на Балканите, а Балканите са трафопостът на Европа. Никой никога не е позволявал на Балканите да се развиват суверенни процеси – и то в състояние на будност, на субектност. На българска земя винаги са се кръстосвали големите световни, бих казал, глобални интереси. Напоследък САЩ и Русия се разбраха какво да бъде на Балканите. Друг е въпросът, че този консенсус вече се е пропукал и в следващите години може да роди изключително изненадващи резултати. Другата причина е огромното влияние на Русия в България. Всички руски достойнства, които са напълно реални – казвам това напук на всички наши русофоби – по някакъв начин стигат до България, но и всички руски ужаси, всички симптоми на днешната руска болест – също. Руският т.нар. безпредел, мерзостта на текущата руска политика, чудовищната днешна жестокост, безсмислица и безпринципност – всичко това ще откриете и в България. Нали перестройката, този геополитически Чернобил, дойде оттам! Тоест някаква комбинация от исторически и геополитически фактори обяснява днешното ни историческо безвремие. Да, ние сме в историческо безвремие, защото елитът ни не желае да се развива. За колективния български властник-собственик важи лозунгът на Фауст: „О миг, прекрасен си, поспри”. Тези хора са спрели хода на българската история. Часовникът на българската история е спрян, за да се наядат.

Как може да бъде пуснат отново този часовник?

А може ли бъде пуснат отново? Не знам. Историята познава примери на успешно влизане от предисторически в исторически фази. България влезе в историята – в смисъла на модерността – през ХІХ век и то стана успешно. Но ХХ и ХХІ век дават много безпокоящи примери и за това как може да се излиза от историята. Това не е приказка с гарантирано добър край. Ние можем и да излезем от историята, като се наредим на скамейката на изчезналите исторически народи. Те ще ни направят място – траки, римляни, атиняни могат да ни бъдат много симпатични събеседници в отвъдността.

Твърдите, че смъртта и емиграцията са двата фактора, които ще определят бъдещето на България. Какво имате предвид?

Смъртта и емграцията са много родствени, защото и в давата случая става дума за отдалечаване във времето или в пространството. Те ни водят към поглед от отвъдността към днешния ден. Защото България е на ръба на своето историческо битие. Да, ние можем да продължим извънисторически и неисторически, тъй като мъжете ни са хитри, а жените ни са хубави. Ще се оправим като генетичен материал. Българката може да бъде ценна кадрова придобивка за всеки харем на изток и за всеки бардак на запад. А българският мъж пък е способен да организира наркотрафик с най-високо качество. Няма кола, която да не можем да откраднем, и няма паспорт, който да не можем да фалшифицираме – ние сме с много талантлив ген. Аз обаче говоря не за генетичното ни оцеляване, то е сигурно. Говоря за културното ни и историческо битие, за възможността да продължим изкуствено прекъснатата модернизация на България. Това е възможно, но без гаранции, защото никой и нищо не гарантира добър край на българската история. Есхатологичното ми съзнание ми говори, че вече сме с единия крак във вечността. Затова ни трябва будност.

С Валентин ВАЦЕВ разговаря Димитрина ЧЕРНЕВА