България и Либия - унижения без край

Агонията на едноличната власт на Кадафи се следи внимателно от неподозирано голям брой българи. Едва ли само заради аферата с несправедливо обвинените български медици. Г. Папакочев търси и други корени на този интерес:

 

По спомени на високопоставени стопански дейци и дипломати от Тодорживковия режим, до промените през 1989 г. в Либия са работили над 100 хиляди българи. Джамахирията на Кадафи била едно от малкото места, където квалифицирани и образовани труженици от страната на „развития социализъм” са имали възможност да получават възнагражденията си в долари и законно да пазаруват западни стоки от тогавашните валутни магазини на Кореком.

Нищо че още тогава в Либия са наричали българските медицински сестри „бели робини”, а на местните специалисти като цяло била „отпускана” едва една трета от заплатата, изплащана на техни международни колеги.

Останалата, по-голяма част от парите им била пренасочвана от режима в София по „други направления”. Кои, например? Каква е била съдбата на тези огромни средства и кой  лично се е облажвал с либийските долари през годините на комунистическата власт? Убедителен отговор на тези въпроси и днес все още няма.

Каца без дъно

Въпреки всичко и до наши дни хиляди бивши български гастарбайтери в Джамахирията твърдят, че остават нейни кредитори. През 2007 г. финансовото министерство говори за 57 милиона щатски долара дълг на Либия към България, формиран между 1984 и 1989 г. по силата на  дългосрочна спогодба за сътрудничество между двете страни.

През 1991 година Кадафи спира погасяването на задълженията си, възползвайки се от настъпилия икономическия хаос в бившата вече соц-държава около преминаването й към пазарна икономика. Набъбналият на 60 милиона долара дълг обаче през 2007-ма щедро бива опростен срещу освобождаването на българските медици и най-сиромашката европейска държава отново се превръща във финансова благодетелка на Кадафи.

Междувременно са прекратени и разследванията около загробените в пясъците на Сахара стотици милиони долари от двете злополучни нефтени концесии, които Тодор Живков беше купил от Кадафи в началото на 80-те, а българските работници в тях почти 20 години очак­ваха да получат парите си. Каква е ситуацията сега, имат ли тези хора все още претенции, кой следва да ги разгледа и реши?

Ти мен уважаваш ли ме?

През февруари тази година, когато избухна въстанието срещу режима на либийския диктатор, прибрали се в родината си евакуирани българи признаха, че ще се върнат в Либия тутакси, щом нещата там се поуспокоят. Причината - имали да вземат много пари от неизплатени заплати за месеци, че и за години.

Но дори и да се завърнат в разбунената близкоизточна държава при нейния следващ режим, те едва ли скоро ще получат своите либийски динари, които освен всичко останало вече ще са силно обезценени. А е и съмнително дали в близките години чуждестранните работници там ще получават същите възнаграждения, на каквито се радваха досега.

От друга страна, никак не е ясно какво ще бъде отношението на бъдещата либийска власт към българите и най-вече към онези, останали докрай в Либия - мнозина от тях едва ли са крили симпатиите си към режима на Кадафи и неговото обкръжение. Те са работили за него и очевидно залагали на картата, че този режим все пак ще оцелее.

Наследено от комунизма

Възниква въпросът какво би станало, ако спонтанната „гневна”, както написа през март изданието „EU Observer”, реакция на премиера Борисов срещу членове на  Временния либийски съвет в Бенгази, които били сред „мъчителите на българските медици”, в бъдеще доведе до още по-гневна антибългарска реакция на въпросните фигури, които със сигурност ще заемат влиятелни позиции в новата власт в Либия. Тогава пак ли ще се наложи спешна евакуация на поредните групи български гастарбайтери от разбунената страна?

Вероятно тези, а и други подобни въпроси фокусират интереса на българите към случващото се в досегашната Джамахирия. Защото отговорите им са твърде важни, а неизвестностите са прекалено много. Просто краят на нещо обикновено е начало на нещо друго, а в случая освен за пари става дума и за една унизителна „дружба”, наследена от тоталитарното минало.

Дойче Веле