Българската грешка се повтаря

След като от приватизацията на Булгартабак се оттегли единственият стратегически инвеститор, процедурата влезе в стандартното си русло, превърнало я в един от символите на несъстоялите се БГ-реформи, пише Я. Бояджиев.

Отказът на този стратегически инвеститор от тази сделка вече не е новина – случвало му се е и друг път, при това не по собствено желание. Така на финала, всъщност още преди да е започнало същинското наддаване, остана само един участник. Но за традициите на българската приватизация този тип „състезание” също не е никаква новина.

За единствения участник се знае, че се е появил в правния мир във Виена специално за случая. Зад него стои инвестиционен фонд без никакъв опит в бранша, но пък с управител, носещ изключително подходящата за целта фамилия Пепелник.

Фондът е собственост на банка, която пък е собственост на руската държава. Чии интереси стоят по-нататък - един Господ знае. Но в българската приватизация подобна неяснота е напълно в реда на нещата.

Провал за пети път!

Каквото и да стане оттук нататък, няма да е изненада за никого. Но оттеглянето на единствения инвеститор с репутация и потенциал да гарантира бъдещето на българската компания като конкурентоспособен играч на все по-стесняващия се пазар вече означава провал. Което за приватизацията на тази компания също не е новина – случва й се вече за пети път.

През това време тя се смали неколкократно, цената й падна главоломно. Както и пазарният й дял – за сметка на напълно сравними, но отдавна приватизирани от стратегически инвеститори компании в съседни страни. На фона на твърдата европейска политика за ограничаване на пушенето и увеличаване на акциза за нея тази приватизационна процедура може би беше последен шанс.

Сега бъдещето й може да се сравни със съдбата на бързо догаряща в пепелника цигара. Което за българската индустриална история от последните 20 години няма да е никаква новина.

Социалното за сметка на пазарното

В причините за петия провал на приватизацията също няма нищо ново. В предварителните условия, поставени от държавата, решаваща е тежестта не на цената и инвестициите, а на изкупуването на тютюн, тоест издръжката на тютюнопроизводителите, и запазването на работни места и заплати.

Решаващи са не пазарните, а социалните критерии. Точно същите, които и в предишните процедури правеха сделката икономически безсмислена и гонеха сериозните кандидати.

Защо тази грешка, при цялата й абсурдна очевидност, се повтаря отново? Може би заради политическа сделка за гласовете на привързаните към тютюна избиратели на ДПС – партията, която досега поне два пъти открито е проваляла въпросната приватизация.

Или пък заради скритото желание компанията да си остане държавна на доизживяване с всички възможности за източване и политическа употреба. А може идеята е била да бъде отказан единственият сериозен кандидат, за да се отвори път за някой предварително избран приближен купувач?

Каквато и да е причината обаче, тя за никого няма да е новина. Този филм сме го гледали много пъти.

Традицията продължава

Тази вечно започваща и никога не завършваща приватизационна сделка отдавна се е превърнала в символ. На политическото безсилие, откровената далавера и лицемерната социална загриженост. На неосъществените или недовършени български реформи.

Традицията продължава с пълна сила. Показателно за това е, че въпреки обещанията две години след началото на днешното дясно управление резултатът от приватизационната му дейност клони към нула. Което на фона на всичките му безплодни реформаторски напъни не е новина.

Дойче Веле