Вирусът не трябва да убива добротата ни

Извънредното положение ни дава възможност да променим нагласите си към околните.
 
 

Времената правят хората.

Замислих се за това, когато възрастна жена от квартала поздрави от терасата си мен и приятелката ми, докато минавахме по нейната улица. „Приятна разходка!“, каза с усмивка и помаха. „Не е разходка, отиваме до магазина“, отвърнах. „Приятно пазаруване тогава!“, поправи се тя, очевидно доволна, че има с кого да размени няколко думи, докато стои затворена на четвъртия етаж и като стражар наблюдава случващото се по необичайно пустата улица.

Нямаше как да не сравня тази дружелюбна реакция с всичките присвити погледи, подаващи се над зле сложени маски за еднократна употреба, с които се сблъскахме по пътя. Или с жената, която предреди всички на опашката пред магазина и получи забележка от служителите, а реакцията й беше да се отдаде на злостна тирада.

Времената определено правят хората.

И тук не говорим за добре познатото „Трудните времена раждат силни хора“, а за нещо малко по-различно – дали ще преминем през (и евентуално излезем от) това извънредно положение по-добри, или по-лоши. Това вече зависи изцяло от нас.

Както от нас зависят усмивките на лицата ни – дали когато сме в магазина или в аптеката, когато се разминаваме с непознат, когато вършим работата си.

Принудителната изолация и призивите за социална дистанция безспорно могат да смутят ритъма ни на живот, както и да ни подействат раздразнително. Но не продавачът в магазина или аптекарят е виновен за появата на някакъв нов, силно заразен вирус. Нито е виновен клиент номер 200 за деня, който идва с обичайните търсения – ръкавици, спирт, маски… Вина няма и човекът, който се е осмелил да се качи в автобуса от градския транспорт, който сме заплюли само за себе си и шофьора. Или съседът, с когото – ужас – е трябвало да се разминем на входната врата.

Да, налице в момента е здравна криза, а ни обясняват и как сме застрашени от икономическа такава. Някои дори вече усещат последствията на гърба си. Но не трябва да забравяме огромния риск да се стигне и до криза на човечността. Риск да се затворим не само между стените на домовете си, но и в самите себе си. Да изградим стена не срещу вируса, а срещу хората, на които вече гледаме най-вече като на негови потенциални носители.

Реалността е, че в подобна ситуация всички сме заедно и ще се справим по-добре и по-лесно, ако взаимоотношенията ни имат за смазка малко доброта и учтивост.

Ако не позволяваме на изолацията да влияе на настроението ни и отношението спрямо другите. Ако сме малко по-вежливи с хората, с които в един или друг момент ще ни се налага да общуваме.

Ръкостискането е табу, но усмивка, кимане, поздрав – малко трябва и не струва нищо. Вирусът е опасен за здравето ни, но не трябва да му позволяваме да тръшва на легло културата.

Все пак не е настъпил зомби апокалипсис, въпреки леките прилики. Истината е, че доскоро бяхме зомбита, струпани на огромни камари по кафенета, метро, паркове, забили лица в екраните на смартфоните си, търсещи усамотението в хаоса от човешки тела. Едва сега усещаме силно нуждата от човешки контакт, бил той и просто това да сме на открито, заобиколени от непознати.

И точно сега е моментът да си позволим отново да сме хора. Част от това изисква да проявим и социална съпричастност.

Става дума за поемането на отговорност не само за собственото здраве, но и за това на другите. Иначе казано – да не излизаш на безцелна разходка, напук на всички призиви и само защото се е случил слънчев уикенд.

Това е грозна проява на егоизъм. Необходимостта да отидеш до работното си място или да купиш храна/лекарства не могат да се приравняват с желанието просто да си живееш както досега. „Ама не ми се стои вкъщи“, „Имам право да правя каквото си искам“, „Тоя вирус е измислен“ и други подобни евтини аргументи обезценяват и самия теб като личност. И трябва да го напомняме на близките ни хора, които си позволяват да мислят така.

Едно видео от новинарските емисии тези дни добре илюстрира проблема – шофьор на Голф, който заобикаля две патрулки на един от пунктовете край София и отпрашва нанякъде, по важна негова работа, докато полицай се опитва да го гони пеш.

Щеше да е смешно, ако не беше трагично.

Щом във всезнаещото ни съвремие вярата в конспиративни теории и твърдоглавието надделяват над грижата за личното здраве, вероятно няма защо да се учудваме, че липсва и ангажимент към чуждото. Но това подлежи на промяна. Нагласите могат да се изменят, поведението също – било то след разговор… или санкция. Не е нужно да се изсипе пролетен сняг, за да си стоим вкъщи.

И дано когато извънредното положение свърши, повече от нас се чувстват по-добри хора. Да запазим поздравите по улиците, а не сърдитите и изпълнени със съмнение погледи.

Тогава ще сме победили не само вируса, но и най-лошото в себе си.