You are here

Воплите на русофилите, поразени от приятелския московски огън

Ако бях прясно пенсиониран директор на Националния исторически музей, известен с циничния си “професорски” език, щях да кажа, че рускинята Мария Захарова насади българските русофили на яйца, които не са точно пачи (заменяйки буквата а в пачи с друга гласна). Понеже не съм обаче, ще се въздържа от демонстрацията на реципрочен цинизъм.

От преразказа (с приемливи езикови средства) на леко неприличния виц за това как Иванчо се извинил пред целия клас на Марийка, която нарекъл леко момиче, няма да се въздържа. “Марийка не е леко момиче? Марийка не е леко момиче? Еее, много се извинявам”, рекъл извиняващият се Иванчо със съответната възходяща интонация при задаването на въпроса.

По подобен начин сега се извинява и депутатът от БСП Иво Христов за това, че нарече българите дебили, а също така “оскотял народ” – това му се вижда(ше) подходящо обясняние защо българите масово не приемат руската версия за спасяването на българските евреи, която самият той прегръща горещо с безрезервната любов на фанатика към обекта на своето обожание.

Ние не знаем кой и какво точно го е отрезвило, за да побърза в рамките на един същи ден, свлед катосе най-напред се похвали сам във фейусбук с грандиозната си глупост, която му се е привидяла като грандиозна реч сред елита на готовите да изслушат в гр. Раднево, а след това бързо да свали видеото от мрежата, за да намали щетите, които сам си е нанесъл като един дебил.

Сепнат от съня на своята самовлюбеност и убеденост във всепозволеността на безотговорното си бръщолевене, депутатът днес вече се бил извинил със следното публично изявление:

„Във връзка със създалата се ситуация и тръгналите спекулации за някои мои думи и изказвания в среща с обществеността в град Раднево, заявявам, че поднасям своите извинения към всички тези, които са били засегнати от едни или други мои непремерени изказвания”.

Разликата между това “извинение” и сарказма на Иванчо от вица не е в полза на професора. Защото Иванчо поне има храбростта да се изправи пред Марийка и да я назове поименно, докато депутатът няма доблестта да назове проблема, който е създал, с истинските думи, които е изрекъл.

С професорите-русофили обаче е така у нас. А и не само с професорите. Един дългогодишен спътник на путинофилстващия Георги Първанов – преди и след президентстването му, какъвто е Емил Кало, днес призова от телевизонния екран да спрем да говорим по неудобния въпрос за руската провокация – сякаш вината е наша, че тя беше извършена.”Айде стига вече – оставете ги тези, спасените, на мира”.

В интерес на истината,извън този контескт бих подкрепил подобен призив по принцип, когато се прекалява с биенете в гърдите по повод спасяването на евреите. Както всяко прекаляване, то издава комплекси. Връх обаче в контекста на конкретната ситуция взима руския комплекс за надмощие в рамките на старата руска управленска максима “бий, за да те уважават”.

Това направи Москва и не за първи път през годните, когато България успя криво-ляво (след като кривна най-напред надясно в периода 1997-2001 г., когато се наляха основите за евроатлантическата ни интеграция) най-после да се откопчи частично от  мечешка прегръдка на Москва.

Понеже търсим рационално обяснение за ирационалното поведение на Кремъл спрямо най-любимата му пета колона, строена в България както никъде кругаде по света под формата на Национално движение (предизвикващо открития възторг на руските му началници, като Решетников), пропускаме да отбележим, че въпреки цялята преднамереност на провокацията Русия не може да бъде заподозряна в проява на разум в преследването на химери и налагането на своята “загадъчна душа” на малки народи, озадачавайки големите. Примерите от историята са многобройни.

Какво рационално има в руското подстрекателство към султана да си върне обратно Източна Румелия със столица Пловдив като наказание за българското непослушание, проявило се чрез Съединението, което нарушава решенията на Берлинския конгрес (именно тези решения брани Русия в онзи момент, заявявайки, че българите са ги потъпкали и трябва да бъдат наказани).

Султанът с лекота разгадава плиткия смисъл на руския капан, който Русия иска да заложи, като си “вземе” в същото време Княжеството на север от Балкана и така Турция да се окаже пряк съсед на руската мечка в Европа на един мечешки скок разстояние от Проливите. Но истинската мотивация на тази идея е “просто” лошотията и отмъстителността на император Александър III, който не можел да понесе бунтарството на българите срещу безпрекословните му представи за тяхното кротко подчинение на руските интереси.

Ако този пример изглежда “прекалено български”, можем да си припомним абсурдният повод, по която Русия си навлича Кримската война срещу османците и техните западни съюзници, за да я загуби унизително и после да търси на всяка цена реванш (повод за което най-после дават българите с Априлското въстание).

Руското самодържие не могло да преглътне обидата на султанския арбитраж, предпочел да връчи през януари 1853 на католическото духовенство ключовете от Ерусалимския храм и от Витлеемската църква. Александър Втори (Цар Освободител на крепостните селяни в самата Русия), смятал, че му се полага да “освободи” и Ерусалим, но предизвикал най-кръвопролитната война на 19 век в Европа, предопределила руското желание за реванш и появилата се идея това да стане по “български повод”.

Военните кореспонденти на “Кьолнише цайтунг” Артур фон Хун и руският му аналог Евгений Утин, свидетели и участници в събитията от 1878 г., не престават да се учудват в своите статии и книги, доколко Русия всъщнос не е познавала българите, очаквайки от тях покорно да се подчинят (като туркмените, възкликва Хун) безмълвно на руския камшик (Утин отделя специално място на безумното прилагане на нагайката върху българските гърбове като средство за тяхното управление).

А какво да кажем за насилствената съветизация на българите в периода на съветската окупация? В Москва искрено вярвали, че ще очароват българите, които се запознаят със “съветския начин на живот”. Оказало се обаче, че дори и сред най-фанатичните български комунисти ефектът бил обратен, както пише в един от задочните си репортажи Георги Марков. И както мнозина от нас знаят от личен опит.

Иначе казано, московците си имат свои представи какво е България и българина и реагират според заблудите си. В случая с провокацията на руското външно министерство московците най-вероятно си мислят, че “стрелят” наказателно по непослушната част от проевропейските българи, но уцелиха редиците на собствената си смълчана от “приятелския огън” пета колона.

Воплите на отделни русофилски екземпляри, които си ближат раните, озвучават тази картина. Един ги брани професорски с клетви и цинични изказвания срещу Захарова, която в никакъв случай не отразявала мисленето на Москва.

Друг открито яха вълната на руското нахалство в отрицанието на състоялия се факт с българските заслуги за спасяването на десетки хиляди евреи и напада с обобщение за дебилност сънародниците си – щом не споделят руската гледна точка, а трети “само” пледира да спрем да говорим по болезниния въпрос  за руската арогантност, която този път не може да защити като форма на братска загриженост за българското енергийно здраве.

Промосковски “проКлетници” и в днешно време потвърждават широко разпространето схващане на българите от края на 19 и началото на 20 век, че хората у нас се делят на патриоти и русофили, както още Симеон Радев казва от в “Строителите на съвременна България”. Опитът на руско-българските социални инжинери да съчетаят в наши дни патриотизма с русофилство е на път да се провали с братската помощ на високомерието на “братушките”.

Как да не ги обичаш тези освободители, чиито рупори наричат българите скотове и дебили, помагайки на невежите слепци да се ограмотят малко и да прогледнат за истината в мътните води на “течната дружба”!

http://ivo.bg/2017/11/08/%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%...