You are here

Всички вкупом предадохме дясното

С поведението си ние само губим доверието на хората и отвращаваме малцината, които все още виждат някакъв смисъл в нас

Стоил Яков

 

В последните месеци наблюдаваме… Това правим – наблюдаваме. Е, и от време на време констатираме и коментираме. И толкова. Много полезно, но неясно за кого. За сметка на това обаче, без никаква стойност за хората, които претендираме да представляваме и които разочаровахме за пореден път през март тази година. Оставането ни извън парламента има огромно значение.

Не за нас, които се пънахме да ставаме депутати.

Днешната ситуация остави хиляди български граждани без политическо представителство, без гаранция за европейското развитие на обществото ни и без инструмент, с който да влияят върху съдбата на родината си. Но по-големият ни грях е, че така допуснахме дефектите в държавното управление, дефектите в системата да станат почти непоправими. Тези дефекти заплашват бъдещето ни, националната ни сигурност, те гонят децата ни да живеят чужбина.

Чухте ли за въпроса на т.нар. парламентарна опозиция към министъра на икономиката дали с необмислените си прояви не заплашва хилядите работни места в предприятия като „Дунарит“? А чухте ли за въпроса на мнозинството дали с решенията си Междуведомствената комисия за експортен контрол и неразпространение на оръжията за масово унищожение не убиват конкурентоспособността на сектора? И как това ще се отрази на бюджета и социалната система?

Няма и да чуете. Защото единственото, което до вчера народните избраници са сметнали за нужно да питат Емил Караниколов е относно неправомерно назначаване на управител на „Плод – зеленчук“ ЕООД – гр. Габрово. Толкова.

Националната сигурност е поставена под сериозен риск от неадекватните действия на министър Караниколов, но в парламента няма кой да пита? Няма кой реално да контролира действията на министрите, защото, поне по Конституция, ние сме парламентарна държава.

Но Парламентаризмът отсъства.

И не, „Дунарит“ не е единственият проблем. Но както „Дунарит“, така и по-голяма част от проблемите на обществото ни, са резултати от дефектите в системата. А десните сме виновни и за „Дунарит“.

Отстраняването на недъзите в системата, ликвидирането на порочните практики в управлението, премахването на пречките пред успеха на българския бизнес и култура, е единствената цел, която ние, виновните за това състояние, трябва да преследваме оттук нататък.

Персоналните войни не решават този въпрос.

Не може да бъде каузът: Борисов да не бъде във властта. Не може да бъде каузът – Цацаров да не е главен прокурор. Не може да бъде каузът – Пеевски да престане с дирижирането на задкулисието.

Съжалявам, но това не могат да бъдат нито кауза, още по-малко пък цел на дясното. Нашите цели трябва да са изграждането на функционираща и силна държава, със силно вкоренени демократични ценности и правосъдна система, които да не допускат концентрацията на властта в ръцете на премиера, обезсмислянето на парламента или всесилието на главния прокурор. А задкулисие изобщо да не съществува.

Те са продукти на системата, която всички ние позволихме да вземе връх в родината ни.

Продукти на същата система са и кандидат-лидерите на дясното, които водят лични битки, обезценявайки каузите на обществото. Обаче в личните борби няма политика, а когато няма политика, хората виждат единствено борбата между едни мераклии за власт.

Удивявам се как кандидат-лидерите на дясното се опияняват от мисълта, че могат да си позволят лукса да избират и едва ли не, да посочват избирателите си. И заслепени от вярата в собствената си непогрешимост, съсредоточени в чуждите грехове, извършват многократно по-големи.

Всички вкупом предадохме дясното.

Предадохме нуждата на демократичната общност, на българските граждани, да вярват в сигурността, да знаят, че там някъде има хора, лидери, които са готови да се борят, да защитават интересите им. Нашата общност няма нужда от анализатори и наблюдатели. Има нужда от кауза и цели. От лидери, които да водят. От път, по който да вървим. А той отдавна е трасиран. Иска се само малко смелост.

Хората не ни разбирали. Търсим оправдание във фразите – аз съм прост, вие сте прости и затова се разбираме. Не, не, хората не са прости. Простите сме ние. Ние, които не даваме възможност на гражданите да ни припознаят като говорители и защитници на техните ценности и идеали. Защото, не лидерите избират гласоподавателите си, а гласоподавателите избират лидерите.

Ние сме длъжници на общността ни, защото въпреки глупостите, които свършихме, въпреки упорството ни, стотици хиляди не спряха да ни подкрепят. Дори когато бе ясно, че се проваляме, те все пак виждаха надежда и шанс в нас. Вярваха в способността ни да се поучим от грешките си и че не ни е страх да променим говоренето и поведението си. Надяваха се, че някой ден ще пораснем и ще спрем да се вторачваме в собственото си измислено величие.

И ние сме длъжни да им докажем, че не са бъркали. Да се върнем към политиката и обществения интерес и да изоставим персоналните драми и трагедии.
Няма как искането на вето от президента по една или друга тема, безкрайната кореспонденция с институциите, размяната на писма и разпращането на прессъобщения да бъдат обявени за политически действия. И то на отговорни и смели личности, загрижени за бъдещето на държавата.

Подобни импотентни актове ни карат да изглеждаме нелепи в очите хората, като дребни души, които търсят лесния и безпроблемен път. Сами се поставяме в кома и явно това ни харесва. Не се стремим да отстояваме цели и каузи, а демонстрираме кой колко по-десен и по-принципен е. На думи.

Тежка заблуда е мисълта, че ако не правим нищо – няма как да сбъркаме. Това, в случая с лицата на демократичната общност, всъщност е най-голямата грешка. Хората, които все още ни вярват и подкрепят, изискват от нас същото, което изискват от себе си в ежедневието си – смели решения, отстоявани с чест. Тези, които са убедени демократи, с малко или повече осъзнати десни ценности, инстинктивно знаят, че всяко постижение е резултат от усилия, поемане на рискове и безапелационно преследване на набелязаните цели.

С поведението си ние само отблъскваме подкрепа. Губим доверието на хората и отвращаваме малцината, които все още виждат някакъв смисъл в нас. Те с право са ни бесни. Упорито и дори с ентусиазъм ние година след година, избори след избори се държим по един и същ начин, правим едни и същи грешки и сме горди от себе си. С идиотските си действия, а днес с бездействие, показваме само и единствено страх. Страх от отговорност, страх от действие, страх да погледнем истината в очите. А тя е там, независимо дали искаме да я видим или не.

Стоил Яков е председател на предизборния щаб на ДСБ. Коментарът е публикуван на фейсбук профила му.

kafeneto.wordpress.com