You are here

ВЪСТАНИЕТО В БАТАК - Втора част

Ахмед аа Барутанлията не бил прост човек. Той не закъснял да съзре обезсърчаванието и разстройството на своите подчинени главорези; той знаел от всички най-много, че тия человекообразни същества не желаят друго нищо освен плячка, грабителство и зверско отмъщение; най-после той познавал разбойническите наклонности на своите по вяра10 само съотечественици, заради това ето що им обещава: клание с огън и меч, безпощадно изтребление на всичко, що е българско, без разлика на пол и възраст, пожар, плячка и грабителство, похитителство и на чест, и на имот.

За да изпълни своите задължения и обещания, кръвожадният звяр Ахмед аа е нямал що да прави, освен да пристъпи пак към гнъснава подлост, калпаво занятие до него време само на гърците, а не и на османлиите, които всеки считаше, че са главорези, отчаяни кеседжии, но не и коварни подлеци, свойствена чърта, както казах, само на фенерските чада.

Колко трагически трябва да бъдат следствията, когато коварството и ятаганът вървят за ръка хванати, когато те се побратимяват да действуват заедно — читателят е в състояние да си направи заключенията и без нашата помощ. Ние имаме силни подозрения да заключаваме, че Барутанлията е имал за съветник ако не някой чистокръвен елин, то поне някой пещерски куцовлах или македонски цинцарин.11

Другояче е невъзможно. Барутанлията трябва да не е бил турчин; а доколкото ние знаем, ни той, ни неговите родители са били някога дьонмета (ренегати).

На другата заран още, 2 май, Ахмед аа пристъпил към изпълнение на своя затаен план. Тук съм длъжен да ви разясня, че тоя ден бабаитлъкът и ятаганското право трябвало да поглеждат отстрана, като сирачета. Тяхното място заела подлостта, като по-силна практическа мярка. Ето защо гърмежи и отчаяни викове нямало тоя ден. В башибозушките позиции царувала дълбока тишина. Пред обяд пристигнал в селото пратеникът от страна на Барутанлията влах да прави преговори. Той говорил убедително пред населението за благите намерения на Ахмед аа; уверявал, че ако се предадат заедно с оръжието си, всекиму животът ще да бъде пощаден, башибозуците до един щели да бъдат изпратени по местата си — мед и масло щели да потечат. Тоя влах или цинцарин имал среща и с познатите вече на читателите противници на българското въстание — Ангел Кавлакът и Георги Серафимов, — които били възхитени от по­стъпката на Ахмед аа. На часа още Ангел Кавлакът сам заедно с влаха се затекъл в турския лагер при Ахмед аа, за да разбере работата по-добре. Тоя последният го приел твърде ласкаво; той го уверил, че ако батачени склонят да си предадат оръжието, никакво зло няма да ги последва, а, напротив, щял да издаде заповед да се разотидат башибозуците и пак по старому всеки ще си гледа частната работа. За да се изпълни тая спасителна мярка, настоявало и самото правителство уж, под диктовката на което действувал и той (Ахмед аа). Че всичко това е искрено, за по-голямо още уверение Ахмед аа се заклел в името на Мохамед пред очите на Кавлака.

— Тако ми вяра и бога — прибавил той, като си стиснал юмруците.

В разстояние на това време пушките мълчали, и от двете страни чакали се следствията на преговорите.

Ангел Кавлакът уверил от своя страна Барутанлията, че като се върне в село, ще прави, ще струва, ще убеди съселяните си да сложат оръжие и да се предадат. Завърнал се той в селото и още отдалеч започнал да вика да се прибира мало и голямо на едно място, за да чуе всеки заповедта и желанието на самозвания Барутанлия, което той разказал подробно, от игла до конец: как мило го е приел Ахмед аа, какво му е говорил и по кой начин се е заклел, че ако батачени склонят да си предадат оръжието, то никому няма се разкървави носът.

IV

Една част от населението, която се състояла от слаби, малодушни и нерешителни хора, повели се подир думите на Кавлака и склонили да сложат оръжие, а по-голямото число от населението начело с Трендафил Тошев, Петър Трендафилов, Петър Банчев и други постоянствували твърде живо да си не дават оръжието, но да удрят до последна капка кръв, па стане, щото стане. Тия юнаци утвърдявали, че е немислимо и даже глупо да се предположи само, че ще да бъдат простени батачени, когато има избити толкова души турци в разстояние на няколко деня, откато се е подкачило въстанието.

— Не вярвайте! Всичко това е турски капан за по-лесното ни избивание — говорили тия на смутеното население.

Вследствие на тия две разнообразни мнения населението се разделило на две партии: за и против предаванието. Шум и роптания се слушали навсякъде, а коварният Барутанлия като хищна птица наблюдавал всичко това от своя чадър. Кавлакът и другарите му не преставали да убеждават населението, че Ахмед аа е светец, че той ще бъде неумолим и жесток само към ония, които покажат непокорство, които не си предадат оръжието. По тоя начин партията за предаванието взела връх с изключение на няколко души, гласът на които нямал никаква тежест. Трендафил Тошев забележил за последен път на своите съселяни, че той предчувствува нещо ужасно след предаванието на оръжията. Нямало кой да разсъждава.

После това започнало се събиранието на оръжието, което се трупало накуп. Много юнаци подавали своите шишинета с пребити ръце, против волята си. То било натоварено на три кола, които не се забавили да заскърцат към лагера на Ахмед аа, придружени от ревностния Кавлак, Трендафил Тошев, Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев.

С разтоварванието на трите кола оръжие планът на Барутанлията бил вече почти изпълнен. Неговото лице светнало от радост и приело тържествен вид. Той се обърнал към пратениците българи, на които забележил, че не му е предадено всичкото оръжие, скрити са най-добрите пушки.

— С главите си отговаряме, ако една пушка се намери в селото — отговорили окаяните жертви.

— На вас говоря, по-скоро предавайте всичкото оръжие — изревал лукавият Ахмед аа и скръцнал със зъби като тигър. — Още смеете и да се оправдавате!...

Всеки от българите се усетил вече какво следствие ще да излезе от тяхната постъпка — да си предадат оръжието; те познали, че смъртта ги чака вече, но било късно, Барутанлията се обърнал към своите башибозуци и дал заповед да се отделят 20—30 души и да отидат в селото да претърсят добре за още оръжие. Тия тръгнали безбоязнено към селото, защото нямало вече от какво да се боят, а искали само да се уверят наздраво да не би българите да готвят някоя измама, като са предали само старите си пушки. Заедно с башибозуците бил изпратен само А. Кавлакът, а останалите пратеници били задържани от Барутанлията като залог, докато се върнат от село живо и здраво неговите 20—30 души башибозуци. Тия последните влезли преспокойно в селото; но като не били още уверени в съвършеното предаванне на българите, държали се твърде прилично. Известили само на населението, че който има скрито оръжие, трябва да го предаде, докато е рано, и дали заповед да се изгаси опустошителният огън. Да, тия дали заповед, защото гледали, че напреди им няма вече въстаници с шишинета, но покорни раи, със сгьрнати ръце, от лицето на които можало да се познае, че тия са вече обезкуражени и убити. И действително, бедното население, след като си предало оръжието, изгубило и ума, и дума. То не смеело да се обади нищо, приемало всяко предложение мълчаливо, каело се за своята постъпка, предчувствувало нещо страшно и ужасно, но казах: било вече късно... Някои от по-лековерните отишли да гасят огъня из селото, повечето жени; а по-чувствителните и разбраните се въртели на едно място като омаени и зашеметени, с пъхнати в джебовете си ръце. Никакво оръжие не можали да намерят башибозуците, защото, ако и да имало някои тук-там, тия били закопани в земята.

Между това Ангел Кавлакът заедно с двайсетте души башибозуци възпнали по баира към лагера на Барутанлията. Той уверил тоя последния втори път, че оръжието е само онова, което донесли най-напред, и че ни един пищов не можло да се намери от последното им претърсвание. Навярно Ангел Кавлакът, който е един от главните виновници на предаванието, може да се с готвел вече да чуе от устата на Барутанлията едно „аферим“ или „машалла“, но не мислел така звярът...

Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед аа) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби — живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца. Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си — повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Коприщица, в Дряновския манастир и пр.

Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце...

Жалостното известие за зверското затривание на баташките пратеници скоро достигнало в селото и с най-малките подробности на ужасната картина. То поразило и мало и голямо, старо и младо; поразило ги то затова, защото било като предисловие на последующите действия на Барутанлията. Стреснатото и беззащитно население оставило и гасението на пожара, който не било възможно да се спре, и всичко друго. Като стадо овце то се затекло да се затвори в черковата и училището и там чакало своята начертана вече участ. Жените и по-недъгавите мъже проклинали причинителите на въстанието, а младите и решителните изливали своя яд на ония, които станали причина да си предаде населението оръжието. И на едните, и на другите страшно било положението между черковните и училищни стени: плач и ридание, вопли и охкания едвам се разпознават между трещенето на огъня и кучешките виения.

В башибозушкия лагер след безчеловечното закалвание на петимата пратеници и след измамата с оръжието се съживил и куражът, и ревността за плячка и грабителство. Всичките главорези били на крак; движели се радостно и след няколкоминутно помайване, в разстояние на което може да са се давали кеседжийски заповеди по кой начин да стават кланията, цялото пълчище заедно със своите байряци и началници отправило се безбоязнено, като че отивало на сватба, към запаленото село, жителите на което в същото това време се натискали един въз други зад черковната и училищна врата, лишени от всякакъв вид оръжие.

Около хиляда души от тия кръвници застанали край селото в цеп, за да убиват всяка жертва, която би се опитала да се спаси от кланието чрез бягание, а всички други нахлули в селото като бясна глутница. Било вече тъмна вечер, по небето тук-там блещукали звездици, когато башибозуците турили крак в селото. Техните мрачни физиономии се осветлявали от запалените на долния край къщи; изменението на кучешкия лай и бяганието им въз една страна било знак за приближаванието им.

V
В пътя си из селото кръвожадните плячкаджии, след като побутнали тук-там из празните къщи едно за плячка, друго да убиват, трето да безчестят, отгдето успели набързо да задигнат кой черга, кой дреха, кой котел и пр., спрели се около черковните стени и училището. Знаели тия отдавна, че стените на тия богоугодни заведения крият беззащитните жертви. Опитали се веднъж, опитали се два пъти да строшат черковните врата или да прескочат стените, но ни едното, ни другото било осъществимо така лесно. Викове „саран“, „басън“, „урун“ от страна на нападающите заглушавали въздуха и пораждали ужас и трепет в сърцата на заключените батачени.

Колкото за училището, находяще се близо до черковата, неговата съдба била решена твърде наскоро. Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и кланието се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на тия последните били свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом из Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне този християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, гдето преди няколко деня проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до двеста души скрити мъже, жени и деца, които кръвниците от много бързина, се вижда работата, не можли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Тия се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червей в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгвание запалили от четирите страни това здание! Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви; но че не можли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставлявало истинската загуба на тия Биконсфилдови братя.

— Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали тия с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черковата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.

Ако в училището числото на жертвите е излязло до 200—250 души, то в черковата е било десетина пъти по­вече. Като място по-укрепено, от една страна, а, от друга, като храм божи, в който според народното предание на всяко място и във всяко тежко време угнетените са намирали спасение, запазени от невидима ръка, баташкото население прибягнало най-много в черковата. Освен вътрешността на храма и дворът още бил изпълнен с народ. Башибозуците, като не можли да строшат пътната врата, заобиколили наоколо черковния зид и по-смелитс от тях не закъснели да се подадат отгоре на зида, отгдето се готвили един по един да започнат вече да прескачат вътре в двора. Отчаеното население, макар и без оръжие, не навело от един път врат пред ятагана. Множество мъже и жени със стиснати в ръцете си камъци и дървета се наредили около дувара, за да се защищават от хищните нападатели. Тия последните надничали като бухали през зида и като знаели, че имат работа с обезоръжени мъже и жени, никак се не предвардяли. По тая причина на мнозина главите били смазвани с камъци и дървета и лешовете им се търкулвали в черковния двор, а голият ятаган и запрегнатата пушка отхвърквали настрана, които населението грабвало, за да ги употреби на своя защита; то добивало притежателя им, убивало и други негови събратя и така зидът опустял за няколко минути. Мръсни псувни и скърцания със зъби се слушали навън от человекообразните зверове.

Но и тая слаба защита не се продължила за дълго време; тя само отсрочила за няколко часа или по-добре за няколко минути ужасната катастрофа, страшното клане. Та може ли и другояче да бъде? Мислимо ли е да се противостои с камъци и дървета против султанските челичени байонети, против куршумите на шаспото и против видинските ятагани? Могат ли слаби, изпоплашени жени и обезкуражени мъже с голи ръце да върнат една тълпа от няколко хиляди души? Никога. Скоро неприятелите пробили малки дупки околовръст на черковния зид, в които си увирали пушките, и убивали населението из двора. Докато дупките били още малко, няколко решителни жени се впущали, хващали с ръце масура на пушката, която много пъти изгърмявала в ръцете им и катурвала по няколко отведнъж, но останалите държели, дордето я изтеглят! Когато дупките станали на крачка, разбира се, че подобно действие от страна на храбрите батаченки си нямало вече мястото. Едни лягали покрай зидовете за сепер, други се тъпкали в черковата, която била битком набита с хора, трети лягали, където завърнат, четвърти се щурали тук-там като зашеметени, а огънят на неприятелските пушки се увеличавал из дупките на зидовете и убитите, повечето жени и дребни дечица, падали на земята по десетина отведнъж, като клас на нива.

Плачове, молби до бога и на турски, и на български язик, призовавание на Христоса и Мохамеда, охкание от страна на умирающите, грозно хъркание, болезнени стенания, молби за капка водица — да се разхладят изгорели уста и попукани устни; други молби със слаб глас — „Няма ли някой да ме добие за хаир?“ и пр. и пр. — се слушали по всичкия черковен двор. Нямало нито Христос, нито Мохамед да се обади, да дойдат на помощ, първият да защити своите последователи, на които главната вина е била неговият кръст, а вторият да вразуми верните си поклонници, да им предскаже, ако е бил пророк, а не авантюрист, че те ще батардисат Батак, но и Батак ще удари крак на ятаганската държава! Нямало ги! А глупото человечество се борило за могъществото на някакъв си кръст и за победата на зеления ибрик... Ех, верице, верице! Казвам, че ти си направила големи добрини, но никой няма да откаже, че основите ти плуват като кораб над кърваво море.

Наместо пратеници от страна на провидението, наместо ангелски гласове, както това се е случило с дяда Авраам, когато щял да коли сина си — зад черковния зид се слушало: „урун“, „тутун“, „сарън“! Няколко жени, които имали злочестината да мислят, че и чалмата има сърце, отворили вратата и извикали колкото им сила стига: „Милост! Милост!“ На минутата още башибозуците се показали в черковния двор с голи ятагани в ръка и — о, боже! — сега се захваща вече оная сърцераздирателна, оная кървава сцена, която помрачава ума, която замразява кръвта и от която човек изгубва за минута и безпристрастие, и хладнокръвие; неволно се поколебават понятията му за человеческото превъзходство над безсловесните зверове, захваща той да се съмнява: има ли нещо разлика между тигъра и турчина? И заиграли ножовете. Въртели се тия и направо, и наляво, и нагоре, и надолу, както прилягвало на костеливата кръвнишка ръка. Звънтели тия, когато се случвало да се посрещнат два на едно място, на въздуха, във време на замахванието, и топлата кръв, която течала по острилата им като по улей, сипела се над главите на жертвите като дребна роса... Три разнообразни звукове определяли хода на клането. Първият от тях бил „Олеле, майчице!“, „Где остана, мило рожбо!“ „Смили се, пресветая Богородице!“ и пр. Вторият бил: „Удряйте, чоджуклар!“, „Не правете разлика между стари и млади — всичките са неверни кучета!“ А третият, третият бил грозният трясък, чупението и трошението на костите и черепите, произвеждан от ятаганите. Според разказванието на очевидци можало да се определи приблизително кога ножът удрял на заякнал и стар кокал, кога на крехка детинска кост. В първия случай трясъкът бил ясен и твърд, като кога се разсича говеждо месо, ударът се съпровождал с хвърчението на искри, произвеждани от посрещанието стоманата с костта; а във втория случай се чувало само леко и глухо трещение, като че се чупели тънки и сухи пръчки.

Клането се е продължавало почти цялата нощ. Ако кръвниците са се уморявали да махат, на тяхно място са дохождали нови и пресни сили, които, като виждали, че техните предшественици сполучили вече да напостелят на земята безбройно число жертви, мъчели се да не останат по-долу от тях. Понеже населението тичало към черковните врата за спасение, то и кръвниците, като жетвари, вървели по направление от външните на зида врата към черковните, а подире им, както класовете на нивата, се виждали натрупани грамади убити и полуубити тела.

На разсъмване, когато се е пукала зората ли е било, или по-рано, по петли, по-буйните и жадни за кръв башибозуци достигнали вече черковната врата, на която имало затъпкани много деца, па даже и възрастни жени. Натискали се подгонените от двора да влязат вътре, но това било решително невъзможно, защото вратата била отдавна вече задръстена. Народът бил вътре притиснат, като на скенджа; множество деца и недъгави умрели от задушавание, успели да влязат само ония, които можали да се хвърлят по главите на хората. Така или инак, но жертвите се трупали на вратата, затова башибозуците тук имали най-много работа. По-практичните от тях, т. е. по-старичките, които имали и къща, и деца и на които грижливите стопанки вероятно са поръчали на тръгвание да не се връщат с празни и голи ръце от гяурското село, отдавна били останали вече на заден план, отдавна се навеждали да вършат нещо измежду издъхналите и издъхващи трупове. А що именно са вършили тия, ще да попитат някои измежду читателите? Медицинска помощ са оказвали на страдающите, ще да ни отговорят турските филантропи по него време заедно с Едип ефенди. Плячка и грабителство, обир на мъртвите тела и на изкланите от едни и същи ръце жертви, отговаряме ние. Дивият грабител шетал измежду мъртвите трупове; на едни от тях събличал дрехите внимателно, които са били по-добри, разбира се; други ги разпарял с ножа си и ги претарашувал, без да му пречи ни най-малко, че жертвата брала душа, че дрехите били окървавени.

VI

Съмнало по едно време, захванал се достопамятният за батачени ден — 3 май; слънцето огряло по обикновено и осветило с първите си лучи ужасната картина, която то не видяло вечерта, когато се закривало зад високите доспатски върхове. Тая ужасна картина произвела двояко впечатление на едни и същи зрители, на едни и същи хора, с еднакви образи и чувства. На останалите живи батачени тя замразила кръвта в жилите, когато тия съгледали от черковата натъркаляните по двора свои съселяни, които спали преспокойно, които не мислили вече за нищо. Тия потреперали втори път, въобразили си, че същата участ ще да постигне и тях, и много пресипнали гласове изпомежду им изревали отчаяно, когато познали кой своята рожба, кой жена си и майка си, коя мъжа си и своя стар баща. Малко по-надалеч стоели наредени чалмоносните зверове, подпрени на пушките си. Тия се любували на картината, кикотили се безобразно, подигравали се с положението на издъхналите вече трупове.

— Машалла бе, Хасан Пехливан! Аз не мислех, че сте знаели да жънете дотолкова бързо гяурски глави — кривял си устата един одрипан читак, голите плещи на когото се покривали вече от една българска аба.

Той бил на стража през нощта и като съмнало, дошел да се поомаже с нещо от плячка.

— Дясната ми ръка има да ме боли цяла неделя — говорело друго едно белобрадо почти страшилище, едното око на когото приличало на мастилница, защото го нямало на своето място.

— Виждате ли там оня стар пергишин, с отсеченото рамо, който е паднал по коленете си — говорела друга една краста с маймунска физиономия, като сочела на един убит старец, паднал до стената. — Докато му отрежа врата, ножът ми заприлича на сърп — прибавил той.

— Свински врат — потвърдили няколко гласа.

—Я погледнете, аркадашлар, каква хубава черноока гяурка сме направили зян тая нощ по невнимание! — говорел друг един башибозук, като подигал с края на пушката си полите на една седемнайсетгодишна мома, на която хубавата главица била разсечена на две половини и изтеклият мозък из черепа се виждал размесен с дългите й коси.

— Язък — избърборили няколко чалми, като че разговорът ставал не за заклана мома, а за стъпкванието или изпасванието на един карък чесън от добитъка.

Така хладнокръвно, така спокойно се разговаряли шеговито героите на Барутанлията, пред очите на които лежали избити стотини жертви! Имало мнозина измежду тия последните още живи, но смъртоносно ранени, които се молели умилително главорезите да ги добият, за да не се мъчат, но тия последните ги оставили нарочно да се мъчат.

Не останали за дълго време башибозуците така хладнокръвно, така бездеятелно. Тия знаели, че имат още много работа — черковата стояла непокътната; но поспрели се малко, кажи го, за почивка от нощните действия, кажи го, да се порадват на делата си при огряванието на слънцето, па добър е аллахът, милостив е падишахът, техен е денят, жертвата ги чака в клетката, птица да бъде — не ще може да избегне.

Неприятелите от най-напред се струпали около черковната врата, която била затворена вече. Тия насилили да я отворят или строшат, но било невъзможно. Било невъзможно само това, но за башибозуците, които имали напредя си само една черковица, имало други стотини възможности. Тия се покатерили по зидовете на храма и над главите на запрените жертви не закъсняло да се покажат масурите на няколко пушки, пъхнати през прозорците. Огънят пламнал, куршумите запищели, като изнизвали по пет души от един път, и жертвите клюмнали глави на гърдите си, но дълго време стоели на крака, като статуи, защото притиснатото множество ги поддържало помежду си, да не паднат на земята. Задушената атмосфера в тясната черковииа станала още по-нетърпима от изверженията на пушките. Молбите за пощада цепили въздуха отчаяно.

— Предайте се, ще останете живи — отговорили няколко гласа от душманите.

Падналият в морето се хваща и за змията, говори нашата пословица. Полуубитото население не че повярвало в неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало, друго спасение, като виждало, че и в черковата ще да бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човеческо сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостява, като види с очите си положението на затворените, удушените и отъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствующите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук.

Щом се подали тия последните на вратата с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; тия прекрачили налягалите при вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така в черковната ограда кланието се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са бивали закалвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите. Мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.

На 4 май Батак бил посетен от нови гости. Тия гости били хищните белоглави орли, които не закъснели да се подадат като кораби иззад доспатските върхове. Свивали те криле, подигали гордо глави, вземали погрешно друго направление, но след малко пак се връщали, надничали отвисоко над бившия Батак, кацали някои от тях по отдалечените върхове, чакали да извършат своето, щом настане благоприятен за това случай. Тоя същия ден Барутанлията издал заповед да се спре кланието привременно —или за почивка на героите си, или за собствени свои удоволствия, да помъчи нравствено останалите живи жертви, или пък е поискал да знае мнението на татарпазарджишките бейове, защото подир малко той изпратил арнаутина Селима с писмо до Али бея в Т. Пазарджик, в което му явявал вкратце разпорежданията си в Батак за запазване на тишината. В това свое писмо той питал бея как трябва да постъпи с останалите живи батачени.

В тая официална почивка или амнистия деятелните башибозуци пак си намерили работа. Тия изкарали от черковата останалите живи жени и моми, които повели из селото и с всевъзможни мъки принуждавали ги да им изказват своите скрити покъщнини и други вещи като пари, нанизи, бакър, дрехи и пр. Въобще тоя ден чалмалиите били по-милозливи, защото кланието било заместено с обезчестявание и грабителство.

Преминал се така и тоя ден. Рано сутринта на 5 май пратеникът на Барутанлията в Т. Пазарджик се завърнал. Пред кого той се е явил в последния тоя град и какъв отговор е донесъл на Барутанлията, ние не знаем нищо положително, па нямаме и нужда да правим предположения и виводи, да нагатваме съдържанието на тоя отговор, защото предшествующите и последующите събития са сами по себе си факти и следствия, и причини. Щом пристигнал реченият своего рода пратеник, Барутанлията издава втора заповед да излязат всички живи батачени навън пред черковата, мъже и жени, че щяло да се състави уж списък на избитите, на мъжете и на останалите вдовици. Жените били отделени настрана, за да не препятствуват на правилното проверявание. Пред вид на тая мярка всеки от батачени бил уверен вече наздраво, че е избягнал смъртта, всеки от тия злощастници припкал с наведена глава и бързал да се намери на означеното място, за да му се запише името, защото, който не се съобразял с тая заповед, щял да отговаря с главата си. В късо време пред черковата стояло мало и голямо, никой не смеел да си подигне главата и погледне в лицето тиранина от страх да не би да се раззвери пак неговата дива натура, да не би да лъсне пак неизтритият още ятаган от алената кръв.

В това време кръвопиецът Барутанлия се явил тържествено на мястото, гдето били събрани нещастниците, възседнал на кон и заобиколен от по-главните главорези. Погледнал той кръвнишки към беззащитните, разиграл напредя им своя ат, за да покаже на полуубитите своето могъщество, махнал с ръка да отстъпят жените още по-надалеч от мъжете, които възлизали на брой около триста души (мъжете), и издал трета заповед: „Теглете ятаганите!“...

Около хиляда ножа, издръпнати от своите капии, произвели грозен шум, лъснали тия във въздуха, нарочно намазани с масло, като ледена гора, и били пуснати в ход. Главорезите заобиколили от всяка страна тристата мъченици и налетели отгоре им като същински зверове. Тия, мъчениците, като познали вече своята горчива участ, поприбрали се безсъзнателно един до други; свили се тия накуп, като стадо пред силната вихрушка, изпищели болезнено, чули се няколко гласове изпомежду им, които приличали на молба, понавели си главите надолу, за да не гледат с очите си онова, що става зад гърба им, затреперали им коленете, прекръстили се няколко от тях, които помнели още себе си, и преклонили глава тихо и спокойно пред смъртта. Тоя ден кланието вървяло много по-правилно и определено, първо, защото се вършело деня, под открито небе, без никакви съпротивления от страна на жертвите, както ставало в черковата; и, второ, че то ставало под личното наблюдение на Барутанлияга, под негова непосредствена команда. Трясъкът на костите и звънтението на ятаганите се чували няколко крачки надалеч.

Когато нещастните жени, които стоели малко по-настрана, видели ужасната участ на своите съселяни, мъже, братя и бащи, на минутата още примрели на своето място. Тия изпищели от своя страна колкото им глас достига, обърнали се сгърбом и закрили си очите с ръце, да не гледат кръвопролитието, да не бъдат очевидци на сърцераздирателните мъки и охкания. Вероятно тия са се готвили вече да припаднат на колене пред кръвопиеца Барутанлия, за да измолят тристате души мъченици, но дивата тълпа не пощадила и тяхната женска неприкосновеност. И те били нападнати от башибозуците, както и мъжете, които почнали своята варварщина от най-напред с обезчестявание на моми и жени, по начин твърде възмутителен,.. Посред пладне, всред бял ден, белобрадат някой отвратителен кръвник стискал в окървавените си костеливи ръце дванадесетгодишно дете, което се хвърляло и пищяло като мряна риба; а сладострастната свиня го утешавала и смесвала своите лиги с бистрите сълзи на невинната душа... Утешавал го той дотогава, докато му трябвало, а после забивал ножа си или изпразвал кобура си в осквернените гърдички, от които бликвала алена кръв! По-нататък друг, по-милостив башибозук придумвал с гол ятаган в ръката млада мома да стане назлъм ханъма, която, като не склонявала, падала на земята разсечена на две половини. На друго място няколко души се карали живо около заробената девойка, която проливала сълзи в това време — кой да я вземе по-напред за удовлетворение на скотските си страсти — и като не можели да дойдат до никакво споразумение, работата се свършила с разиграванието на ятаганите, които разсичали невинната пленница! Въобще башибозуците са убивали всичките момичета и жени след обезчестяванието. Убивали са те така също и ония, които са водили из селото да им показват заровените си богатства. Най-хубавите момичета са били отведени от башибозуците по селата.

Тристата мъченици били довършени тоя ден до крак на дървения мост пред училището по начин твърде варварски, като последньо отмъщение. Най-напред им се отрязвали ръцете, ушите, носовете, раменете, а после са ги добивали.

VII
После няколко деня Батак представлявал ужасна картина. Нямало вече там ни Барутанлията, ни неговите свирепи башибозуци. След като тия последните претарашували и плячкосали где щото намерят, завърнали се и своите села.

Подир тях Батак се посетил от по-недъгавите и отсъствуюши в кланието турци, които ограбили втори и трети път умирисаните и изсъхнали вече трупове; тия пренесли от Батак в селата си и най-непотребни вещи и покъщнина, колкото можали да останат от пожара, като кола, бъчви, каци, дъски и пр.

Когато Батак си догорял спокойно, защото нямало кой да препятствува на пожара, когато върху изсъхналите скелети не останало вече ни един дрипел, когато убийствената миризма, произведена от гниението на хиляди трупове в лятната жега, отравяла въздуха, Батак станал прибежище на бесните кучета и грабливите птици.

Записки по българските въстания - Захари Стоянов