You are here

ВЪСТАНИЕТО В БАТАК - Първа част

На колене, любезни читатели, долу шапките! Напредя ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е чисто българско, всичко честно и любяще своята родина, да присъствува с нас заедно на това българско светилище, на тоя жертвеник за нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, на безброй невинни моми и момци. Батак, славният и злочести Батак! Дали ще да се намери българско сърце, което да не трепне от произнасянието само на твоето собствено име? Не вярвам. Ако в разстояние на петстотин години е пламвала тук-там искра, която е показвала, че българинът живее и която е била за увеличение славата на българския народ, то твоето пепелище, размесено с костите на твоите жертви, заема първо място между тия събития. Благоговея пред твоето величие, ще благоговее и историята! Аз обожавам хиляди пъти повече най-последния борец измежду твоите юнаци, с кремъклийката пушка, с късата абичка, с опънатите цървулци, отколкото дебеловратестия надут генерал, възседнал на бял ат, със златни копчета и с брилянтена сабля... Аз се кланям пред твоите брястови и черешови топове, които се пукаха на първо изгърмявание, тия са за мене по-драгоценни, по-святи и по за предпочитание, отколкото страшните, но чужди крупове и митральози, гърмежът на които, колкото и да е той приятен за нашия слух, всякога ще да си остане чужд. Твоите прости обкопи, изработени на „Света Троица“ и на „Сухо бърдо“, при всичкото им сходство с хендеците на едно лозе, бъдещото поколение ще да се възхитява много повече от тяхното устройство, отколкото от учената стратегема на различни военни щабове. В основата на българския престол, на българската свобода най-първо място ще да заемат не костите на безчувствения богаташ, не мощите на светия владика и пр., но крехките черепи на твоите едногодишни пеленачета. Почернелите стени на твоята скромна черковица и училище, които са напоени с кръв чак до основата си, са много по-исторически, отколкото грамадните паметници. Батак, историческо място си ти! Ти затъмни славата и на Велико Търново, което, основающе се на своето древно минало, въображаваше си, че и без да върши нещо, има някакви си археологически права и преимущества; ти помрачи и отечеството на старите войводи — Сливен; ти пропадна, изчезна от лицето на земята, но над твоите развалини изникна нова България; най-после ти стана жертва изкупителна за доброто на цял народ.

 

Преди да пристъпя към окървавените предели, преди да почна разказа си за мрачните и сърцераздирателни сцени, на които ти си бил свидетел, аз ти се покланям втори път, моля и читателите да направят това същото.

Всекиму е известен Батак, где той се намира, познато е на читателите неговото чисто българско население, занятието на жителите и пр., та по тая причина аз няма да се разпространявам да определям климата му, плодородието на почвата, степента на образуванието, местоположението и други такива. Аз не пиша география, целта ми е съвсем друга.

После Панагюрище и Коприщица в IV въстаническн окръг първенството се падаше на Батак.

— Батак ще батардиса помаклъка по Родопите — говореше Волов, когато се срещнахме най-напред на Харманлий. 

— Най-решителните и най-разпалените юнаци са батачени.

Щом панагюрските комисари разсърдеха Бенковски, то той им сочеше Батак, гдето го обичали най-много и гдето той възлагал голяма надежда на неговите храбри жители.

— Когато вие ме не щете, аз ще да отида в Батак да вдигам въстание — казваше той на представителите на Оборищкото събрание, когато тия последните не искаха да му подпишат пълномощното.

— Както се види, Батак ще да ни засрами във всяко отношение — казваха мнозина от работниците от разни градовце, които желаеха вътрешно да остане палмата на първенството на техния градец.

Всички тия отзиви ставаха за Батак още във време на приготовлението, много по-рано преди да пукне пушката на Каблешкова в Коприщица, което показва, че на Батак се е възлагало твърде голяма надежда.

Най-напред въстанието в Батак е избухнало по следующия начин:

Петър Горанов, който представляваше Батак от Оборищкото събрание, бил известил вече своите съселяни за взетите решения в последното заседание на това събрание, т. е., че щом турците се опитат да хванат някого от работниците, то да се дига вече въстание, следствие на което всеки работник бил намазал вече своя нож, всеки бил турил книжния фишек в любимото си шишине, всеки стоял нащрек. Кървавото писмо, с което брациговският представител, Васил Петлешков, замина още на 20 априллй вечерта от Панагюрище със задължение, че ще да проводи от него по един екземпляр в околните на Брацигово пунктове Перущица, Пещера, Батак и пр., вижда се работата, че не е пристигнало овреме в най-нужния пункт — Батак.

Но нямало нужда ни от кървави писма, ни от възвания с богата фразелогия, ни от особени писма с патетически тон: духовете през нея пролет в тогавашния Филибешки санджак, измежду българското население, се споразумяха по течението на вятъра, разнасяха се като електрически ток. Доволно беше изгърмяванието на някой топ, достаточно беше да се дигне пушилка от случайното запалвание на някоя нива келеме, стигаше да се разнесе слух, че по еди-кой си път видели да бяга заптие — и ето ти, че се извикало извънредно събрание, издала се тайна заповед до момчетата да завардят пътищата, да поставят тънка стража. Така се случило и в Батак.

На 21 априлий се завърнали в селото няколко души селяни, които били ходили по своята частна работа в Т. Пазарджик и които разказали на съселяните, си с подеманието на душата си следующето не от малка важност произшествие, което се случило посред бял ден сред Т. Пазарджик.

— Юзбашията Ахмед аа — казвали селените — пристигна в пазара откъм Калаглари (панагюрския път) бежешком, придружен от няколко заптиета, на които късите касатури подскачаха и се удряха от конете и произвеждаха шум, като че чукаха тенекеджии. Тия слязоха право на конака, гдето ги заобиколиха всичките лениви ефендета и кетипи, сънливите физиономии на които след разменението на няколко думи на часа приеха трескаво виражение. Ние не знаем — продължили разказвачите — що е говорил Ахмед юзбаши на ковашкия персонал; но бяхме очевидци, когато тия последните закопчаха своите сетрета, без да отдадат приличното темане към по-силните, без да чакат да се изпъчи и тръгне най-напред каймакам ефенди, а после него кетипите, векилхарчите и най-после — презрените чибукчии и мастикослужители — всички вкупом излязоха из конашкия двор в безпорядък и скоро закопчените сетрета взеха направление от такова естество, щото отгоре им и най-необученият сарафин можеше да брои различни монети.

Примерът на ефендетата, които са като мерило на всяко обществено добро и зло, не закъсня да се отрази и в средата на татарпазарджишките правоверни османлии. Налягали из чаршията, по кавенетата, под сенките и стрехите, с дълги чибуци и дебели цигарета в по едната си ръка, а в другата с чаша каве, което сърбаха с азиатска монотонност и по византийски разкош — отведнъж захвърлиха настрана и едното, и другото удоволствие и с неизказана бързина докопаха се до кепенците на своите дюкени, които захванаха да затварят по не­обикновено, щом се подаде на улицата подплашената чиновническа глутница. Грозен бе трясъкът, произведен от бързото затваряние на дюгените, чудно се виждаше на човека да гледа как бързо знаят да пипат и заспалите бели гъжви, което е рядкост у тях. Тия бягаха един през други по своите домове и шепнеха си нещо помежду твърде скрито и много важно, доколкото можахме да забележим.

Естествено бе, че после агите ред идеше и на нашите българи да покажат своето участие в общата тревога. По кой начин стана тяхното прибираниеот улиците по къщята, можете да си въобразите, като вземете пред вид, че обезпокоителните слухове, които ходят и по нашите села, че турците ще да колят тая пролет, не са чужди и на касабалийските хора, ако не и в по-голям размер. Това прибирание на българите, при всичко че ставаше с по-юнашки крачки, виждаше се обаче, че за тия последните не беше дълбока тайна причината на това всеобщо движение. Ние, пазаргатите, като всеки странни хора, останахме посред сокаците, по които бяхме за няколко минути господари.

И конашките ефендета, и турците, па и нашите българи при всичката им бързина не забравиха да си изкривят вратовете в своето бягание, за да погледнат към Панагюрище. От всичко това се виждаше, че от последния тоя градец идеше някоя миризма.

А каква беше тая миризма, ние не закъсняхме да отгадаем, спогледахме се един други и си смигнахме да ни изстине мястото, да се възползуваме от смущението, докато ни са здрави кожусите.

— Пушки да се гърмят или камбани да се звънят не чухте ли? — попитали няколко души от средня ръка хора.

— Нищо такова. Докато се виждаше градът, обръщахме се няколко пъти да гледаме за огън, но така също нищо се не виждаше.

Това разказали горе-долу новопристигналите гости от Т. Пазарджик на своите любопитни съселяни, които ги били наградили в голямо число, и се оттеглили всеки на къщата си, за да си починат от бързото ходение.

— Работата е вече свършена; панагюрци може да са въстанали — забележил Петър Горанов и по предложението на тоя последния същия още вечер станало извънредно събрание в селското училище от по-първите и събудени селяни, т. е. съучастниците в съзаклятието, за да размислят що трябва да се прави.

Дебатите, словопренията и разискванията не са били твърде на почит в това първо събрание на баташката трагедия, по всяка вероятност затова, защото там не е присъствувала някоя учена глава да разисква въпроса всестранно.

После няколко минути събравшите се в училището изскочили навън бърже-бърже и се разпръснали из селото. В същото това време клепалата се обадили от върха на черковите, които клепали необикновено и които подигнали цялото село, понеже всеки разбирал, че без време се клепе. Въоръжени юнаци, накичени с китки, пречели вече из селото и се прегръщали един други. Тия излезли отвън селото на половин час разстояние гдето заловили позиции.

Това се случило на 22 априлий вечерта срещу свят ден — Георгьовден.

На другия ден, 23 априлий, в селото се отслужило твърде тържествено молебствие от селските свещеници Петър П. Илиев и Нейчо Паунов за благополучния успех на християнското оръжие. Юнаците от околните позиции присъствували на тоя молебен с оръжието си; на връщане тия излезли със запалени свещи в ръцете и с песни върнали се пак на позициите си, а черковните клепала ехтели с нечута до него ден тържественост. Освен юнаците в черковата присъствували още жени и деца, мало и голямо; радостта била всеобща.

Според решенията на комисията, при всичко че Батак трябваше да служи за център на няколко села, но по причина на преждевременното дигание на въстанието никое село не може да отиде там. Батачени си бяха сами с изключение на трима-четирима души от с. Ракитово, толкова от Каменица и от Пещера.

Главните водители на баташкото въстание са били Петър Горанов, Стефан Трендафилов, Вранко Димитров, Тодор П. Нейчев, Иван Божин, Ангел Трендафилов и Петър Трендафилов.

Турците не закъснели да посетят Батак твърде на­скоро. На 24 априлий тия се появили в селото откъм полето8, на брой около 200 души. Батачени от своя страна изпратили насреща им до 350 души юнаци, между които имало и 40 души конница.

Щом тия последните стъпили на полето, от турския стан се отделил един българин, из с. Ракитово, на име Петър, който тичешком посрещнал баташката чета и съобщил на предводителите й, че е изпратен от страна на турското население от селата Ракитово, Костандово и Дерково да помоли батачени да проводят двама-трима души пълномощници на мястото Тумбата, изходящо се сред полето, гдето и турците ще изпратят своите упълномощени, за да се направят някакви си споразумения.

Батачени се съгласили на тая комшийска постъпка и избрали изпомежду си трима души. а именно Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Иван Божин, на които след като дали потребните наставления в тоя случай, отправили ги за назначеното от турците място. В същото това време потеглили и от страна на турския стан трима души, които се посрещнали с българските пратениии на Тумбата. Първите обяснения, които тия последните дали на турските пратеници, били, че българският народ се е наситил вече на омразното робство, не желае той да остане и занапред покорна рая, както са били и неговите прадеди. За тая цел той дига днес оръжие, отхвърля вече милостта на султана и иска своите човешки правдини, търси своята похитена свобода; нищо няма против мирното население, желае и занапред да живее братски със своите турски съседи. По-нататък нашите трима парламентьори предложили на турците следующите условия: първо, турското население от горепоменатитетри села и от Баня е длъжно да освободи българите в разстояние на 24 часа (от селата Ракитово и Каменица); второ, то се задължава още да помогне със своите преносни кола на поменатите българи да докарат имуществата си в Батак без никаква повреда. В противен случай, т. е. че не послушат, селата им ще станат на прах и пепел.

Турските пратеници са обещали, че на драго сърце ще извършат всичко това. Тия се помолили още, щото въстаниците да не правят никакви пакости на селата им, защото тия са готови да се покорят (!?) на всяка една заповед, дадена от въстаническия войвода.

След това пратениците се разделили и двата стана отстъпили — турците към селата си, а българите към Батак. Тия последните били възхитени до крайна степен от поведението на турските си съседи, които така безпрекословно приели техните предложения; с песни и възклицания влезли в Батак. От всичко това се разбира, че турците или са се престрували, за да спечелят време, или пък не са знаели още в що се състои работата, или пък нан-после дохождали са да преглеждат няма ли в Батак московци.

Така или инак, но на другия ден, 25-и, тия се явили пак на гореказаното място, само няколко души, по-първите им хора, заедно и с кметовете от българските махали. Тия последните по принуждение на турците или по свое желание заявили пред батачени, че са благодарни от турските си съселяни (в Ракитово и Каменица), та затова няма да дойдат в Батак. Батачени не отишли по-надалеч, т. е. не употребили насилие; казали само на турците да се имат братски с българите. На това турските пратеници дали големи обещания от своя страна и след като предали на батачени двама души българи, пловдивчени, които се намерили в техните села по своя работа, преди да избухне въстанието, така също всеки пак се завърнал на своето място. Както виждате, баташката държавица е била вече припозната, че има право на съществуване, има свои отделни правдини, което немалко зарадвало въстаналите. Песни, хора и различни други ликувания стоели на първи план.

Това се продължило до 30 априлий, ден, до който батачени мислили, че всичко се е свършило, че Турция е загинала безвъзвратно. Тоя ден именно, часа около пет по турски вечерта, на югозападната страна от селото, на мястото, називаемо Петрово бърдо, четвърт час разстояние от селото, явили се безбройно число башибозуци с байряк под командата на страшния Ахмед Барутанлията.

Щом башибозуците се установили на горепоменатото място, командантинът им, който се вижда работата, че не е искал да се церемони, може би защото е знаял вече силата на батачени, без никакви забикалки изпраща още на часа един баташки българин с известие да съобщи на батачени, че в разстояние на два часа тия са длъжни да си предадат оръжията. В противен случай той ще да ги вземе с грубата сила на своята башибозушка тълпа.

В своя отговор и батачени не паднали по-долу в сербезлъка. След едно съвещание между водителите на въстанието при Ахмед аа бил изпратен пак Вранко Димитров, придружен и от един турчин из Одрин, на име Саид ефенди, чиновник по десятъка.

Нека видят неприятелите на българския народ, че въстаналите батачени против могъществото на султана не само че не закачали един от неговите чиновници, не само че му дали равни правдини заедно с българите, но го изпращат още с мисия да прави преговори. Где е тук тиранството на българите, питаме ние?

На тия двама пратеници било поръчано да съобщят на Барутанлията следующето: „Батачени не са вече рая; тия са се отказали окончателно от онова подло правило, че покорна глава сабля я не сече; тия са прогласили своята независимост тържествено, с оръжие в ръка, за която са готови да си пролеят и последната капка кръв.“ Казали още на Ахмед аа и това, че ако той употреби сила, то батачени ще отговорят със същата мярка. Турчинът Саид ефенди злоупотребил доверието на своите доверители, защото не се върнал вече в Батак, но намерил за добро да остане в лагера на Барутанлията.

Не бил се върнал още другият пратеник, Вранко Ди­митров, когато войводата Петър Горанов начело на сто души въстаници бързо потеглил към турския лагер. Нямало що да се чака от отговора на Барутанлията, който бил известен всекиму от какво естество ще да бъде. Това отделение от въстаници се изкачило на Влашка могила, под Къневата борика, половин час разстояние от селото срещу Петрово бърдо, отгдето свободно можало да се гледа в башибозушкия лагер, който се никак не виждал от селските позиции и по причина, че зад бърдото е долина. Башибозушкият лагер бил разделен на купове, на купове, при които имало и много коне, натоварени с припаси и провизия. Уверяват, че тук имало стоварени и около 15—20 сандъка с газ, приготвени за паление. Щом нашите въстаници се появили на казаното място, от башибозушкия лагер се отделили до двеста души с едно знаме и с див глас отправили се към Влашката могила. Въстаниците направили същото, т. е. и тия се впуснали насреща башибозуците и взели позиция за бой малко по-нататък. Турците мислели само с вик да уплашат нашите въстаници, но като видели, че на тия последните не им мига окото и че само с вик нищо не ще може да се свърши, пречупили си линията и взели друго направление, към бърдото Света Троица, гдето забили и знамето си, като взели позиция измежду дърветата. Две враждебни народности, едните жедни за свобода, а другите за плячка и обир, стояли вече една срещу друга, псували се отдалеч, готвили си пушките, скърцали със зъби, готвили се да разкъсат един другиго като зверове, които сега за пръв път се срещат. И тия две народности можали да преживеят в една страна, под едно управление цели петстотин години!

Тук му е мястото да направя едно малко разяснение. Чорбаджийското калпаво владичество не било чуждо и за скрития в Родопите Батак. Представителите на това подло съсловие, което наравно е угнетявало своите беззащитни братя заедно с турските главорези и по тая причина не е желаело да няма агата, беше противно на всякакво въстание или протестация срещу турците от страна на раята както навсякъде, така и в Батак В последното това село тия не давали дума да се спомене за въстание, но най-после, като видели, че нищо не можат да сторят против общото течение, преклонили глава против волята си; а в душата си останали чисти кръстени турци и търсели случай да покажат своите верноподанически и раболепни чувства, щом се представи сгоден за това случай. Тоя случай се представил, когато Барутанлията се показал със своите пълчища на Петрово бърдо. Няколко души от тия чорбаджии, Вълю и Ангел Кавлакови, Георги Серафимов и пр., лица твърде влиятелни из селото в това именно време, когато П. Горанов се готвел да отвори огън на башибозуците, находящи се на бърдото Света Троица, тръгнали по позициите и из селото да проповядват и обезсърчават кого где срещнат да хвърляли оръжието и всеки да си седял на мястото. Вследствие на това вътрешно предателство момчетата от много позиции се върнали в селото и оставили местата си в разположението на неприятеля. Голямата чета от могилата Свети Георги така също отишла в селото.

Разбира се от само себе си, че това разстройство за нашите въстаници не е било чуждо за наблюдателното око на неприятеля, който може би да е примирал от радост. П. Горанов, който оставил четата, турена срещу турците, под предводителството на Серафим Милев и отишел да узнае защо другите въстаници бягат от своите позиции, докато се отдели на няколко крачки разстояние, потеглила подиря му и четата, а нейното място завзели башибозуците.

Пред вид на това положение няколко души от по-решителните въстаници се впуснали в селото и гръмогласно викали да убеждават обезсърчените си съселяни да се връщат на позициите си, защото неприятелят настъпва и скоро ще почнат разрушителните му действия, от които никой няма да стане изключение без разлика на пол и възраст. В това същото време и чорбаджиите шушнали на народа по кюшетата (тия никой път не си издигат гласа явно) да направи противното, т. е. да се не опира на турците.

Колкото души можали да се съберат в селото, потеглили срещу неприятеля, който наближавал до мястото, називаемо Средните гробища. От противната страна на селото в това също време се подали други башибозуци, със знаме, но на тая страна позицията се държела още от въстаниците. Първата пушка пукнала от тая последната позиция и турският знаменосец се гаврътнал на земята; на негово място минал други, но и него постигнала същата участ. Вследствие на това първо поражение в турския лагер се подигнало страшно ръмжение против довчерашните покорни раи, повече от стотина пушки пламнали против тия последните; толкова и от страна на нашите въстаници. Битка се захванала не на шега; куршумите пищели по въздуха. Баташката долина се напълнила с дим от гърмението на пушките, отчаяни викове, размесени с псувни, се чували и от двете страни, в селото станало вълнение измежду жените, всеки от въстаниците, който присъствувал на боя, мислел и за жена, и за деца, за родители и сестри, не преставал да си извива врата към селото. Сражението траяло цели четири часа; то почнало на 8 часа по турски, а се свършило на 12. При всичкото преимущество на неприятелските пушки, които били военни от системата „Шаспо и белгийски шишанета при всичките им военни хитрости да лягат по очите си, да се разпределят на различни отделения, които изкуства нашите и на съня не били виждали, пак тия последните не можали да пристъпят нанапред ни на една крачка. Напротив, тия отстъпили малко по малко наназад.

Тоя ден битки е имало на две места — на Средните гробища и от долня страна на селото. Числото на башибозуците е било твърде неравномерно с това на въстаниците; всеки час, всяка минута прииждали нови сили из непроходимия Доспат, които увеличавали числото на неприятеля. Вечерта, когато притъмняло вече, нападателите се оттеглили окончателно край селото, като подпалили околните там бичкийници, къшли за овце и плевници. Тия оставили на бойното поле седем души убити и неизвестно число ранени; а от нашите имало само няколко души ранени.

II

При всичко че победата принадлежала на батачени, при всичко че низкопоклонният рая опитал тоя ден своите сили в неравната борба и видял, че и той чини нещо, като дойде работата до шишинето, но на никого на лицето не се забележвало изискуемото тържество, никъде из селото не се слушали възклицания от победа, всеки чувствувал, че работата може да вземе неблагоприятен изход. Па дали е можало и другояче да бъде! Въобразете си, читателю, следующето положение: нощ, тъмна като рог; запалените бичкийници и къшли трещят и плющят; огнени язици, размесени с кълба-кълба искри, се носят из облаците; изпоплашените жени и деца, които не са си въображавали може би подобно нещо, кършели ръце и плачели до синьо небе; кучетата лаели и виели по необикновено, с вирнати нагоре глави; техният глас се придружавал от дивите викове на башибозуците, които ревели като зверове срещу неподдающите се още жертви, а тия гласове, читателю, са излязвали от около три хиляди здрави помашки гърди! Пушките от неприятелския лагер, които били престанали за няколко минути, пак пламнали по всичката обсадна линия, а куршумите им се сипели като град над селото. Всичко това, събрано в куп, поколебало твърде чувствително крилатите надежди на батачени; а партията на „покорните глави“ печелела гласове, така щото числото на отчаяните се увеличило.

В станалата през деня битка най-много се отличил един от предводителите, на име Стефан Трендафилов, който се впуснал с 15—20 души чак до позицията на нападателите, без да се повреди ни един от дружината му.

На основание на горните причини баташките въстаници престанали да се покоряват на своите войводи, на които от по-напред зяпали в устата твърде послушно. Тия започнали да работят всеки по своему, оставяли позициите и събрани по няколко души из селото в къщята, въртели се около семействата си с пушките в ръце като зашеметени. Това е обща черта между нашите въстаници; същото това ние виждаме да става почти навсякъде: в Перущица, в Панагюрище, в Ново село и Батушево, в Клисура и пр., гдето на неприятеля е помогнало най-много това скръбно и свойствено на българина малодушие. Въстаниците, като са се сражавали с неприятеля край селото, зад гърба на своите мили семейства, ни на минута не са преставали да мислят за тия последните много повече, отколкото за успеха на сражението. Доволно е било само да се чуе отнякъде глас: „Нападнаха децата“, и на минута още би опустяла и позиция, и окопи, и стража. Съвсем друго нещо би било, ако например въстаниците от Перущица бяха отишли в Батак, а тия последните — в Перущица, т. е. да бяха отдалечени от огнището на своите фамилии. Жив пример на това са нашите чети, преминали от Румъния с Хаджията и Ботева. Тук ние виждаме не постоянна грижа за жени, деца, къща, имот и пр., но хора решителни, мъже със самоотверженост, готови да се хвърлят в огъня на всеки час и минута, щом го изисква за това нуждата.

Но що ни трябва да ходим по-надалеч. Да поставим въпроса така: от хора трудолюбиви българи, хора работници, притежатели на различни имущества, които през целия си живот не са лягали ни един път с празен корем; най-после, от хора женени, с тежки семейства, може ли да стане отчаян бунтовник в пълната смисъл на тая дума? Всичките хора не можат да бъдат като Кочо Чистеменски, Михаил Жекова и други. При това не трябва да забравяме и петстотингодишния хомот, петстотингодишното робство, под което е пъшкал многотърпеливият българин. Какво не е в състояние да направи то?

Но само това ли е? Представете си, че вие сте един от горещите патриоти, живеете с цел, имате си незавидно положение, имате си в допълнение на семейната и общежитейска картина и млада женица, с която, ако и да не се обичате идеално, живеете мирно, не се карате един други; имате си още една или две рожбици, които съставляват и за двама ви скъпоценно богатство, които са щастие и веселба за къщата ви. Поискали го обстоятелствата, ударил вече определеният час — вика ви отечеството да му заплатите дълга си. Песни се пеят, пушки гърмят, другари бързат, неприятелят настъпя, положение опасно. Дали сте клетва, трябва да вървите. Когато се готвите вече да излезете из вратата, вашата млада жена, на която било припаднало от по-напред, дохожда в съзнание, пробудена от дрънканието на саблята ви. Тя се изпреча напредя ви, кърши ръце, подава ви да прегърнете за последен път рожбата си и със сълзи на очите говори ви:

— Ако не за мене, то поне за Иванка и Марийка се смили! Убий по-напред мене, после тях, тогава върви свободен!... — Говори тя това, а Иванка или Марийка си играе с дръжката на пушката ви; хили се насреща ви невинно и иска да ви опъне подсукания за бой мустак.

Всеки е свободен да говори, щото ще, но аз утвърдявам, че пред подобни семейни картини едва ли на десеттях един би се намерил, който да подритне настрана наскърбената жена и майка и да се присъедини в редовете на борците, без да му тежи на съвестта.

В отношение на българските въстаници през 1876 г. влиза и това извинително обстоятелство, че сме били лишени от своя народна литература, която трябва да предшествува всяко движение. Нямали сме още и от оня род литература, наречена фанатическа, а по-рано полицейска, поддържана от духовенството и от правителството, в която се е проповядвало, че който падне на бойното поле за царя, за бога и Христова вяра, душата му отива право в рая. Най-после нямали сме и такива свещеници, които да проповядват и уверяват, где седнат и станат, съвсем безнаказано, че отмъщението е свято, всеки е длъжен да се пожертвува доброволно за небесния и земния цар. Нищо подобно е нямало измежду нашия народ: неговият патриотически катехизис е бил: бесилките, тайната проповед на няколко решителни мъже и други още предшествующи причини, за които сме говорили вече, гдето му е било мястото.

III

Същата нощ още между другите мерки и планове в лагера на баташките въстаници станали и такива предложения от страна на някои предводители, че добре би било, ако едно отделение въстаници се припъхнеше пред тайно обсадения цеп на башибозуците, който да нападне зад гърба им и по тоя начин да произведе тревога в тяхната среда. Това предложение било отхвърлено от повечето въстаници; никой нямал решающи глас, всеки работел по главата си; башибозушкият вик и проповедите на верноподаните чорбаджии парализирали всяка решителна и патриотическа мярка. Няколко души, между които бил и Горанов, един от предводителите, сполучили през нощта да избягат из една долина след много опасни опитвания.

Оттук нататък баташките въстаници ритват вече наназад; а неприятелските пълчища, напротив, придобиват по-нови и пресни сили. Батак се затворил на 23 априлий и от същия ден се прекъсали и съобщенията му с другите градове и околни села. Въстаниците не знаели положително нищо що става зад полето, зад Света Троица и Петрово бърдо; а неизвестността всеки, мисля, да знае, доколко тя е убийствена. Батак бил обграден с плет люти башибозуци, които не давали птичка да прехвръкне ни за навън, ни за навътре. Ако батачени имаха всичките средства, то пак нищо не можеха да направят; борбата беше неравна; тия бяха обречени вече на клане. Единственото тяхно спасение се състоеше само в това, ако пазарджичени, пловдивчени и други бяха удържали своята честна дума — да дигнат знамето, — то Батак не щеше да бъде обграден с три-четири хиляди башибозуци. Това са предполагали и батачени, когато въстанали най-напред.

На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление той, неприятелят, бил по­канен даже от самите българи чорбаджии с обещание, че селото ще да си предаде оръжието. Няколко души действително си предали оръжията на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаванието, главорезите башибозуци запретнали ръкави. Тия нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва... Плач, писъци и молби излизали от устата на всичките, но наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тия човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турила цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край. Техните разказвания смутили слушателите, които навярно познали вече, че е наближил часът да се мре, че ще да ги постигне участта на загиналите им вече братя. Затова тия решили да постоянствуват на позициите си до последна капка кръв срещу неприятеля.

Тоя ден (1 май) е станала най-отчаяната битка между баташките въстаници и башибозуците на Барутанлията по всичката отбранителна линия около селото. В една минута около четири хиляди пушки се изгърмявали и от двете страни. Виковете „Аллах“ и „Удряйте, братя“ цепели въздуха. Баташката долина била покрита с гъста мъгла от гърмежа, от която нищо се не виждало. Много изпразнени къщи по краищата на селото се предали тоя ден на огън от страна на башибозуците. На няколко пъти нападателите, които се влечели по корем, наближавали позициите, но били връщани от огъня на въстаниците. Битката е траяла почти целия ден; от неприятеля паднали 46 души най-решителни главорези, а от нашите само двама убити и трима ранени.

Късно вечерта башибозуците се оттеглили в лагерите си мълчаливо, без кураж. Барутанлията свикал съвет от всичките предводители, който направил под открито небе башибозушко заседание.

Страшен бил тоя съвет, в който се решавала съдбата на хиляди човешки същества, по кой начин и с какви по-малки жертви могат да се изтребят тия същества. Всичките присъствували там чалмалии, мрачни и кръвожедни фигури, набучени с разнообразни оръжия, били принудени да изказват своите мнения. Тия седели на търкало с наведени на земята очи, в едната си ръка чибук, а другата държели преметната върху дръжката на ятагана си, което значело, че са готови на всяка минута да почнат своята цивилизаторска мисия. Останалата подчинена тълпа почивала наоколо с изключение на стражарите; някои от тях хъркали вече грозно върху зелената морава; други разказвали как на един българин главата му скачала много и си прехапал язика, което значело, че мнозина има още да измрат; изчислявали колко души техни бабаити са паднали от гяурските шишинета, а четвърти се гласели да поискат позволение от предводителя си да ги освободи от четата си, така като не било известно дали ще да може да се нагази непокорното село.

Според достоверни сведения, потвърдени и от самите там присъствующи башибозуци, в това събрание са станали предложения от много души да се разотидат вече по селата. Първо, че тоя ден станали жертва най-отличните им пехливани, и, второ, че влизаннето в Батак изисква много още по-големи жертви за в бъдеще, отколкото досегашните.

Записки по българските въстания -Захари Стоянов

Снимки : "Под лупа"