В държавата, която държеше рекорд по смъртност, властта бърза да се хвали колко “умело управлява пандемия”
При сегашния спад да заболеваемостта от китайския грип в България всяка критика на властта във връзка с пандемията рискува да навлече на критика праведния гняв на нейните защитници. Я на лекарския съюз, я на медиите им или на отделни охранители на властовата правда у нас (както вече му се случи на поета и музикант Ицо, известен с хапливия си, но винаги интересен и правдив език).
Но пък за човек, който е свикнал да е в малцинство, не е страшно да бъде заклеймен още веднъж. Ето защо обръщам внимание на едно самохвалство на властта от днес, което е по-скоро смехотворно от семантична гледна точка, но пък е симптоматично за тона на управляващите, който дава на своя хор Борисов.
“…умело ръководим пандемията на територията на страната”…
Това заявява днес здравният министър Костадин Ангелов (на снимката докато го ваксинират). Излиза, че не се бори с пандемията, а я управлява. Засега – само на територията на страната.
И други страни ще го пожелаят за министър с такива управленски умения.
Сериозният въпрос е друг: не трябва ли малко повече смирение да звучи от официалните трибуни в държавата, която дълго време поддържа планетарен рекорд по смъртността, свързана с пандемията? Или (у)битият си (у)бит…
Не от суеверие , от каквото традиционно страдаме в България (плюем в пазвата, чукме на дърво и се боим да “дърпаме дявало за опашката”), а като проява на приличие пред паметта на загиналите в борбата с китайската зараза през 2020 година – годината на рекордна смъртност в съвременната българска история.
Годината, през която “умело” ни управляваха на с думи, а на дело ни превърнаха в най-умиращия народ на света при еднакви за всички глобално зависими държави опасности, възникнали от китайската вирусна инвазия.
Когато на глава от населението доскоро държавата ти е била първа по смъртност е доста грозно много скоро след това да се хвалиш, че вече не си номер едно в тази класация.
Звучи като на гробищата да кажеш на опечалените “еми, всички ще мрем”, вместо да спазиш правилото на човещината с едно просто “моите съболезнования”.
