You are here

Герберизацията на рекомунизацията

Съюзът на българските художници (СБХ) се обяви против допитването до гражданите за съдбата на паметника пред НДК и настоя “да се спре веднага и завинаги кампанията срещу паметника пред НДК”.

rrrrsrrr-rrr-rrrr-rsrrrsrs-rrrrr_b4e294b439

Това се посочва в изпратено до медиите отворено писмо на организацията, адресирано до кмета на София, министъра на културата, главния архитект на столицата и други лица. (Медиапул)

Цял референдум ни спретнаха за допитване по абсолютно неразбираем за масовата публика въпрос, но за грозилищата, нацвъкани при диктатурата на правешкия „естет”, не ни е позволено да даваме мнение!

С този тон се изказват същите подмазвачи, които искаха да обявят Бойко Борисов за „почетен художник”, понеже е угодил на техните интереси в един спор за имот (вероятно повлиян от лобито на „културния” им министър Вежди Рашидов).

Аз пък искам „веднъж и завинаги” в нашата посткомунистическа държавица повечко хорица да проумеят, че комунизмът се е провалил не само по отношение на гигантоманията на обекти, като комбината „Кремиковци”, завлекли икономически в гроба НРБ и не могат да налагат мнението си по този начин, натрапвайки собствената си носталгия, опакована в целофана на тесногръдите претенции на една гилдия (доколкото въпросният съюз е представителен за мнението на българските художници, а не за някакви самозвани техни говорители).

Тук се разпореждат хората с пари и влияние, имащи самочувствието на приближени до властта, на която се мазнят. Включително и по отношение на паметниците, увековечаващи дехуманизацията на градската ни среда чрез натрапените вкусове на едно гигантоманско тоталитарно минало, което брани продукцията на своето време и претендира то да е „непреходна ценност”. Значи всичко останало може да е преходно, но символите на съветската окупация, например, трябва да останат недосегаеми?

Тъкмо това е усещането, което получих днес, минавайки покрай паметника с благодарствения надпис към съветската окупация и лъжата, че тя ни била донесла свобода. Край него се суетяха дузина работници с кирки и колички. Поставени са химически тоалетни за работниците. Преносими къщички са сложени до самия постамент вероятно за улеснение собствена охрана от „народната любов” спрямо обекта, който смятат да разкрасяват зад издигнатите за целта паравани.

Кипи необявена предварително бурна дейност по ремонтиране на паметника на лъжата. Действат по същия залпов принцип на светкавичното настъпление по нечия невидима заповед, както при изтриването на боята по паметника, когато някой се осмели да го оцвети.

Не е трудно да се досети човек кой плаща за това: същите, които всяка година на 23 февруари празнуват празника на истинското си духовно отечество: покойния СССР. На тази дата в Русия отбелязват „Ден на защитата на отечеството”, както са преформулирали стария празник на съветската армия.

Очевидно, преди да бъдат осъществени многократно обещаните обществени дискусии за съдбата на този позорен топоним на съветската окупация и преди да се случи митичният конкурс на общината за околното пространство, русофилите бързат да лъснат самия паметник в цялата му чугунено-заплашителна „красота”.

В столицата, управлявана от учителката по руски Фандъкова, която не намери за възможно и нужно да се срещне с протестиращите срещу символиката на същия паметник граждани, е логично руските пари и интереси да се разпореждат чрез своите български протежета по този начин с паметник, разделящ българите като един вид местна Берлинска стена.

Защото Фандъкова е производна на „голямата” политика на дребнодушието пред петата колона в България, включително и при тази, уж „прозападна” власт.

ИВО ИНДЖЕВ

http://ivo.bg/