Годишнината от 10 ноември: Съветският човек у нас е все още жив

Евгений Кънев

 

10 ноември 1989 – последният Пленум на БКП гласува отстраняването на Тодор Живков. На снимката: Петър Младенов, Георги Атанасов и Живков – от ляво надясно

Коментарът е от профила на автора във „Фейсбук“.

Днес е 10 ноември, ден, който помним като начало на Прехода.

Самият преход в политико-икономически план формално завърши с приемането ни в ЕС през 2007 г., но за мнозинството българи той продължава, защото България все още не е развита, свободна и демократична държава, каквато беше неговата цел.

Вероятно, както и във всички преходи от времето на Мойсей, трябва да минат 40 години – докато политиката я напуснат всички изградили своя манталитет при комунизма. Тоест още едно десетилетие.

Но си мисля, че има много по-дълбоки причини за нашето битие в Преход.

Цялата история на България е преход от Изток на Запад и от Запад на Изток.

Първата ни културна интеграция със Запада става по времето на княз Борис. Но сме били над половината от тези 13 века подвластни на три източни империи. Дали ще е Константинопол/Цариград/Истанбул или Москва, в нашия ген е дълбоко загнездено източното възприятие за йерархията на обществените отношения.

Всъщност малцина знаят, че София е родното място на културната концепция за Евразия, която по-късно става геополитическа концепция. През 1920 г. руският емигрант Н. Трубецкой публикува тук своята книга „Европа и човечеството“ като послание към русите за тяхната специална роля на евразийци. В нея и публикуваната пак в София от друг руски емигрант книга „Изход на Изток“ се очертават и основните културни различия с европейците във възприемането на властта.

Позитивно се представя отказът на Русия от западните институции на върховенство на закона, разделение на властите, свобода на словото. Възхвалява се визията за единоначалието на властта.

Всъщност цялата руска история е свързана с възприемането на Европа като заплаха за Русия. Още когато Петър I прави своята обиколка в Европа, то той не внася институции, а технологии, за да може да не допусне западните институции в Русия – заплаха за царизма. Същото го прави и Сталин – СССР оцелява само благодарение на западните технологии (с малки изключения като синтетичния каучук). Та нали КГБ/ДС бяха специализирани в тяхната кражба.

Ние дори заводи за компютри, антибиотици и какво ли не направихме с кражби – да защитим „социализма“.

И при Путин е така – каква би била икономиката на Русия без западните технологии, дори за нефт и газ, които хранят режима? За да може да се противопоставя на Запада и оцелее неговият режим.

Ето и ние така – едва се освободихме от османския деспотизъм, за да ни подчини руският царизъм. Едва се откопчваме от руския царизъм – попадаме на съветския болшевизъм.

А преходът към Запад остава все така бавен и мъчителен, повече мечта.

Ясно е, че бъдещето ще принадлежи на ценностите, на които ще бъдат научени децата в училище. До 1944 г европейската идея и ценности са били водещи, всички професори са били завършили на Запад. И днес е уж така. Но дали ще се върнат нашите деца от западните университети? Кой ще учи децата в училище?

Конфликтите са налице – по темите за властта, отговорността, религията, сексуалното възпитание, семейните ценности, гражданство срещу поданичество и т.н.

Съветският човек у нас е все още жив и навсякъде.

И така, Преходът продължава.