Да здравствует и Баязид Освободителя!

Вдъхнових се от правдивата картина в главите на респондентите от почти хумористичното социологическо изследване, което се занимава с битуващите и бушуващите в тези мозъци  митологеми за хубавия домат по времето на Тодор Живков – същият, който се превръщаше в блян извън сезона на доматите, а за новогодишната трапеза беше превръщан в култов фетиш за българина, макар и да произхождаше от парници, имаше вкус на пара и струваше чудовищните за времето си пари – 2 лева за кило (ако изобщо можеше да се намери в магазините в София, няколко на брой в целия град, наричани от всички “скъпи”, а не “кулинарни”, каквото беше официалното им название).

Но да оставим скъпите магазини, скъпите на носталгиците истински домати и скъпите спомени за евтинията при бай им Тошо.

Скъпи сънародници, днес ще ви направя “най-горещото признание”, както се пееше в една скъпа на сърцата ни песен от същото онова време на нашата скъпа и непрежалима младост.

И друг път съм споменавал във връзка с обожествяването на нашите окупатори в качеството им на освободители, че и други такива завоеватели чакат нашата благодарност по логиката на преклонението пред чуждите нашественици. Например Баязид Завоевателя. Ще се обоснова защо и той заслужава да бъде увековечен монументално както тук е Сталин чрез многобройните паметници на негови подобия по окупираните от освободителните му пълчища наши  земи.

Понеже вече стана дума за доматите, по времето на Баязид те са били непознати в Европа. Както и картофите. И царевицата. И още много други хранителни продукти, които днес смятаме за незаменима част от традиционната ни трапеза. Ще рече, че населението е могло да замеря само с яйца избора на един единствен кандидат за главен османски прокурор, щом е нямало домати. Идилия!

Законът против пушлявенето бил ненужен сам по себе си – не само на публични места, но и изобщо. При Баязид тютюна още не бил внесен от Южна Америка. Може да не е било негова заслуга, но си струва да се отбележи. Ето ви здравословен живот и без натиск от Брюксел!

Докато мюсюлманите мрели като мухи от чумата, защото властите така и не пожелали да се поучат от прогресивния опит на европейците как да се пазят от нея чрез карантина, християните и в частност българите живеели по условие в условията на карантина в своите малки крепости по гори и планини. Това се оказало една от причините  Османската империя да изостане демографски драстично и да е в пъти по-слабо населена от Европа в края на своето съществуване, докато християнското население в нейните граници нараснало в пъти също така.

По времето на Баязид въздухът е бил далеч по-чист. Особено в планините, където, почти като на курорт, за близо 500 години са се оттеглили нашите предци, за да не се пречкат на османските братушки и да ги оставят сами да си носят отговорността за управлението, докато сред християните, пак да кажа, е нараствало населението.

Не се шегувам, първоначално травмираното от освободителните походи на Баязид и компания християнско население е намалявало в близкоизточните и балканските владение на османците, но постепенно се е възстановило и в края на робството е отбелязало изпреварващ ръст на робите спрямо растежа на мюсюлманската популация.

В империята на Баязид раята само временно и само на места е била ограничавана да носи оръжие за самозащита от разбойници. Тогавашните патриоти във властта са премахнали ограниченията и са предоставили правото на раята да се брани сама срещу вилнеещата престъпност – особено срещу етнически обособената грабителска практика на черкезките мигранти (чергари, препитаващи се с грабеж) от Крим, приети милозливо от султана като разменна монета срещу отведените от руските войски по време на техните походи към Проливите десетки хиляди българи, получили алтернативното предложение да робуват на руска земя (и клани масово от съветските власти няколко поколения по-късно заради дързостта си да забогатеят от труда си).

Самоуправлението през онези кърджалийски времена е стигало дотам, че в Тетевенско чорбаджиите си извоювали привилегията представители на племето на освободителите да бъдат така любезни изобщо да не припарват в метрополията им в Балкана, а ако се осмелят – да го правят с парцали, увити върху копитата на конете, за да не чаткат по калдъръма и да смущават сиестата им. В други български селища – също…

За разлика от други периоди на нашето чужде(странно) освобождение, в империята на Баязид българите не били задължени да питат освободителите за разрешение дали могат да се преместят по местоживеене. Така в столицата на империята се нанесли хиляди българи, образували собствени квартали и развили свои професионални гилдии, някои от които получили привилегии да снабдяват войската с продукта на занаятчийския им труд – мечта на всеки търговец и производител още от времето на фараоните.

Освен това след освободителните походи на Баязид българите били освободени от феодалния гнет да воюват помежду си в разните граждански войни. Останал им един враг в лицето на османската държава, който обаче се грижел да са живи и здрави дотолкова, че да пълнят хазната с плодовете на своя труд.

Ето защо българските търговци и овчари можели свободно да пътуват не само в пределите на империята, но и извън нея, където започнали в един момент да си изпращат синовете да се обучават и да се завръщат като образовани носители на вражеската за османците европейска цивилизация (голямата част от висшата администрация в Османската империя се управлявала тъкмо от подобни ерудирани за времето си поданици на падишаха, докато за мюсюлманите била запазена предимно военната кариера и едрото земевладение). Т.е. не е било точно както по време на съветското освобождение, когато синовете и дъщерите на освободените от Червена армия българи бяха пращани 99 на сто да изучават изключително напредничавия съветски опит в самия СССР или в неговите колонии.

В империята, създадена по някогашните български земи, християнското население било освободено от военна служба. Неблагонадеждно е било това население и затова се е откупвало само със специален данък срещу тази пацифистка услуга за него. Познат е този подход към неблагонадеждните и от времето на съветското ни освобождение. Наричаше “трудова повинност” или “трудови войски” за малцинствата, недостойни да служат с оръжие в ръка в армията. Не случайно днешните патриоти искат тази хубава практика да бъде възстановена не само като форма на колективно наказание по етнически признак, но и като източник на безплатен робски труд в полза на мнозинството и държаватата му.

Данъкът девширме, според който чуждоверците допринасяли със синовете си за попълване на еничарски корпус, бил отменен от султан Махмуд Втори. В пристъп на реформаторски устрем той унищожил еничарския корпус (реформаторите са били разрушители на “доброто старо време” и в османската история, не само днес у нас). Това е същият султан, който буквално се побратимява с Николай I, руския му спасител от бунта на египетския османски васал Мехмед Али и предоставя за благодарност на Русия ексклузивното право да ползва проливите за цели 8 години в първата половина на 19 век.

Но да ви кажа, не всички наши предци са били щастливи от премахването на девширмето. То е бил нещо като социален катапулт във висшите етажи на властта в империята на Баязид. Във преторианската гвардия, каквато са били еничарите, качвали и сваляли от власт султани, са изпращали само най-некадърните момчета. По-умните ги подбирали за висшата държавна администрация. Както можете да се досетите, някои нашенци по села и планки не са били много против синът им да стане министър.

Робството в империята на Баязид е било “битова практика”. Големците си купували слуги по тържищата за “лични нужди” в харемите и за домашното стопанство. Не е съществувало като икономическа институция, както е било в земите на нашите днешните евроатлантически съюзници по онова време. Да не говорим пък в сравнение с люлката на демокрацията, каквато е била древна Гърция, а после в Римската империя и в Третия Рим, наследник на Византия, където руските крепостни селяни, близо 90 на сто от населението, са били до втората половина на 19 век крепостни роби, продавани не поединично за кеф на первезните си сънародници с дебели кесии, а като добитък на цели “стада” заедно със земята, на която робували.

Мога да дам още много примери за прекрасното минало от времето на Баязид, но и тези са достатъчни да му вдигнем най-после в София  един Монумент на освободителната турска армия ( МОТА), на която да бъде изобразен лично той, или някой негов главорез, с вдигнат ятаган пред преклонената ни главица. 

НА РИСУНКАТА: Баязид Светкавицата, завоевател (и) на България, според изображение от италиански майстор от 15 век.