Демокрация – тази омразна дума

З1 години по-късно у нас продължава да се смята, че „демокрацията ни е отнела много“
Александър Петров

„Демокрацията ни отне много…“ Думите на тогава все още пресния и нов лидер на БСП Корнелия Нинова през 2017 г. със сигурност ще останат като крилата фраза в българската политика.

С тях обаче Нинова описва едно мнение, което немалък брой хора у нас споделят, що се отнася до идеята за демокрацията и нейното настъпване у нас след 1989 г.

За тях „демокрацията“ е това, което след 1989 г. е донесло със себе си гладните години на Лукановата и Виденовата зими, мутрите, финансовите пирамиди и измамите с бонови книжки, както и всички други дребни и не толкова дребни тарикатлъци, с които обикновените граждани се сблъскват през годините на Прехода.

През същите тези години хиляди и хиляди мизерстват, много остават на улицата, а убийствата между мафиоти се превръщат в едва ли не ежедневни новини.

В първите години след настъпването на Демокрацията се раждат и редица религиозни секти у нас, а изведнъж страната се оказва наводнена и от наркотици. Появяват се вече явно хероиновозависимите. Престъпността се увеличава многократно – както на битово, така и на по-високо ниво.

Млади момичета започват открито да проституират в опит да си осигурят по-добър живот. Класата на мутрите и мутресите си пробива път до върховете на обществото като един своеобразен елит – неискан от никого, освен от себе си.

За мнозина именно това са спомените за първите години на демократично управление след 45 години на „Член 1“ и управлението на БКП, в които неща като проституция, наркотици и престъпност се покриват от властта, така че да не достигат обикновените граждани.

Това, което много хора пропускат в спомените си за Прехода, е фактът кой докарва всъщност повечето от тези проблеми на България. Точно така – останките от БКП и Държавна сигурност.

От 1990 г. до 1997 г. СДС е на власт сумарно година и един месец, в които остатъкът от тоталитарната власт прави така, че бившите борци и всякакви други организирани групи да придобият възможно най-много сила, мислейки си, че те ще са тъпи момчета, лесни за контролиране от генералите на ДС.

Кабинетът на Филип Димитров е неопитен, инфилтриран от ДС и изпълнен с повече надежди и мечти, отколкото с реалната способност да се справи с остатъците на предишното управление, което има както парите, така и влиянието да мушне прът във всяка по-свежа идея за промяна.

Проблемите, които преди 1989 г. стоят под похлупак и умело се игнорират от обществото, докато държавата ги свежда само до „шепа дегенерати“, изведнъж се оказват пуснати на свобода.

И така тарикатлъкът, който допреди това се е изразявал просто в това да гепиш колкото се може повече неща от работа, без да те хванат, изведнъж получава свобода за развитие и еволюция.

Междувременно идеята за приватизацията на иззетото от държавата имущество след 9 септември 1944 г. по някакъв начин успява да се изроди по такъв начин, че „нашите хора“ на предишната власт да се сдобият с достатъчно капитал и да запазят ключови предприятия, които след това да се превърнат в икономическия гръбнак зад трансформираната вече партия БСП.

Близо десетилетие след даденото начало на демокрацията, България се управлява от кажи-речи същите лица, които са дърпали лостове и преди 10 ноември 1989 г. Просто държавният лидер е сменен, а на върха стоят фигуранти.

Самата опозиция – СДС – по това време е също е разтърсвана дълбоко от агенти на Държавна сигурност. Факт, който по-късно ще се превърне в горчивата шега, че не можеш да напишеш СДС без ДС.

На българската демокрация ѝ трябваше лустрация, но такава така и не дойде… 

Така че как да правиш промени, когато новото начало е заразено с проблемите на миналото? Какво е това ново начало, когато то се изгражда от остатъците на бившия режим, които всячески се борят за това да запазят властта си, позициите си, а същевременно с това се опитват да натрупат и купища пари?

И този процес продължава почти десетилетие. На практика за начало на същинския преход у нас можем да говорим едва през 1997 г. и правителството на Иван Костов и ОДС.

Разбира се, само някой, който си е сложил розовите очила на костовизма, може да смята това синьо правителство за безгрешно. Нещо повече – то си има своите отявлени недъзи, проблеми с корупцията и зависимости от определени кръгове.

Това, което успява да направи обаче, е да стабилизира разпадащата се икономика и да зададе вече ясният път на България към Запада, а не само като бивш сателит на Москва, оставен на самотек.

Страната ни кандидатства за членство в ЕС и в НАТО, а години след това се присъединява и към двете международни структури. Факт, без който в момента България щеше да е в далеч по-окаяно състояние и в икономически, и в социален аспект.

Някои хора от позицията на днешното време гледат към миналото и казват, че не виждат какво точно има да се празнува на 10 ноември – че страната ни е поела по такъв път, в който сякаш всичко се е объркало и хубавите надежди за славни времена и просперитет са пропаднали с гръм и трясък, за да се озовем в настоящата ситуация.

Въпросът е дали те са способни обективно да се замислят върху това какво щеше да е, ако бяхме останали под онзи строй. Защото, не, нямаше да има отпуски от по цял месец за всички, гарантирани работни места и пълни стомаси, докато гледаме Първа програма.

Бай-Тошовият комунизъм не просто се оказа едно недоносче, както сам той твърди. Той е една неработеща система, която към края си просто се стовари от собствената си тежест. В последните си години тази социалистическа държава започва да паразитира върху населението си, докато в крайна сметка не рухва навсякъде в Европа.

И с право тя остана в историята. Лошото е, че с нея там не останаха и лицата, които я въдворяваха.

Така че когато някакви люде говорят за това колко лоша, гадна и т.н. е демокрацията и колко много неща е развалила, като същевременно с това възхваляват времената на късния байтошовизъм, добре ще е да се сетят, че на практика говорят за едни и същи хора, едни и същи подмолни начини на управление, но просто в различна форма.

Когато казват, че демокрацията им е отнела много, нека пренасочат възмущението си там, където то ще е на правилното място – към ДС и към последните номенклатурни издънки, които решиха, че да запазят властта си е по-важно, отколкото да мислят за бъдещето на страната си.

Не си правете илюзии – без 10 ноември ситуацията у нас щеше да е в пъти по-лоша. А това, че минахме през един дивашки организиран преход, на който още сърбаме попарата, е просто гаден страничен ефект.

Надеждата е, че след още десетилетие (или колкото там е нужно) вече ще е успеем да се отърсим от миналото си и ще започнем да гледаме свободно към бъдещето.