You are here

Дилемата между врабчето и копието

Дилемата между врабчето и копиетоКlasno po lit za onq haho! kvo da pi6a?

Есемесът е от непознат номер.

Аre кaji dve dumi za hahoto!

Отговарям: Greshite neshto, ne se poznavame.

Непознатият отвръща: Basi tupoto L

След два часа получавам четвърти есемес: Ti se okaza ku4ka!

Разтрепервам се от гняв и набирам номера.

-  Кво искаш? – тросват ми се отсреща.

По гласа преценявам, че принадлежи на силно изнервен тинейджър от женски пол.

-  А коя си ти, невъзпитана моме? – питам на свой ред невъзпитано.

-  Ти ми беше обещала, не помниш ли? За свободата и салама! Беше обещала!

Крясъците преминават в горък плач и жестокостта ми се сломява. Трескаво опитвам да си спомня какво съм обещавала. За свободата и салама ли? Какво общо може да има…

Ами да! Споменът изниква ясно:

Беше преди три или четири години. Седя на пейка в кварталната градинка, докато малкият ми син играе на катерушка. Хвърлям по едно око и на двете момичета, които разиграват телевизионни реклами.

„Хигиенична чистота” – кикоти се едното и си прави шлейф от кални листа. „Кажи, баба, тенкю!” – превива се от смях и другото, а после тържествено поднася на приятелката си смачкана кофичка от кисело мляко.

Жаля тези пубери на видима възраст около 12 години. Жаля ги, задето разиграват маркетинговите тъпотии в ошмулената квартална градинка. И дори имам нахалството да им се намеся, след като едната започва да се преструва на Дон Кихот, а другата поема ролята на Санчо Панса.

„Свободата, Санчо, е като салама, който ти така лекомислено режеш!” – казва по-високата.

„Пушен шпек, Ваша милост!” – отговаря другата, докато реже въображаем салам.

„Свободата, салама…” – пада на колене високата и имитира обилно слюнкоотделяне в подножието на катерушката.

В този момент не издържам и отивам при момичетата.

„Я стани!” – казвам заповеднически.

Дон Кихот изглежда смаян, но все пак се изправя. Санчо Панса му намига в смисъл, че съм кукуригу.

-  Как си представяш свободата? – питам.

-  Ми тя е… да можеш да имаш всичко, което си пожелаеш.

-  А как си представяш несвободата? – продължавам.

-  Това е да не мога да изляза, за да си играя…

„Рицарят” ме поглежда с дълбока печал.

- Представи си, че си затворена в стая и си много гладна. Какво ще избереш – да те пуснат от стаята, или да ти дадат сух шпек?

- И двете!

- Не, мила, трябва да направиш избор.

Дон Кихот се замисля. Първоначално се чуди дали да избяга или да ми отговори. После ме поглежда в очите, колебаейки се дали наистина съм хахо. Да, хахо е, но безобидно – решава, поради което смело заявява:

- Моят избор си е моя работа!

Впечатлена съм. Все пак стоя пред 12-годишен Дон Кихот, който ме гледа в очите и току-що избра свободата пред салама.

- Ако някога поискаш да продължим тоя разговор, ето моя номер – казвам с великодушието на суетен възрастен глупак.

Ti se okaza ku4ka…

Беше обещала…

По-лошо от това да направиш реклама на салам, приравнявайки го до свободата и дори поставяйки го над нея, е да заблудиш дете, че си в състояние да посочиш разликата между двете. Още по-лошото е да обещаеш на дете, че ще помогнеш в избора му, а след като нагло си се намесил в неговия живот с претенцията да го поучаваш, да изчезнеш и да го забравиш.

- Вярно е, обещах, Ваша милост! – казвам със свито сърце.

Минала е не повече от минута, през която си спомних случката в градинката, а рицарят на печалния образ, изчислявам сега, е вече на 14 или 15 години.

Онова дете е пораснало и вероятно е решило „Дилемата между врабчето и копието”, както я нарича Ерих Фром в „Да имаш или да бъдеш”. Избрало e или е на път да избере между „По-добре врабче в ръката, отколкото сокол в гората” (по Санчо Панса) и „Свободата, Санчо, е на върха на копието” (по Дон Кихот). Поставило е или е на път да постави салама над свободата. Но е възможно и обратното – „да бъдеш” в ценностната му система да стои или да е на път да застане преди „да имаш”.

- Какво написа? – питам я, за да разбера как е разрешила дилемата.

Темата била „Как си представям съвременния Дон Кихот”.

Тя се панирала, загубила ума и дума. И понеже не могла да се сети за нито един пример, започнала да ми изпраща есемеси. Накрая, буквално в последните минути, написала две изречения:

„Представям си го в лудницата. Или как обикаля по улиците и забожда на върха на копието обелки от сух шпек в контейнерите.”

- Ужасно! – казвам й. – Много ти е рано за такова отчаяние! Много ти е рано за подобен цинизъм…

Отговаря:

- Пет пари не давам за свободата, ако съм гладна, разбра ли?

Щом една хлапе мисли така, то отговорът на въпроса какво общество си създадохме, наистина предизвиква единствено отчаяние. Защото там, където свободата не струва пукната пара, динамиката на публичния живот не само е свързана с доминиращото желание да се нахраниш и притежаваш, а постепенно превръща сития тумбак и притежанието в доминиращи ценности.

Кажете ми впрочем коя стачка у нас не е била за пари.

Малкото протести в защита на нематериални ценности (например онзи срещу следенето в интернет) събраха шепа хаховци, нали?

За пари и само за пари обаче стачкуват железничари, зърнопроизводители, БАН, биволовъди… И нито една от тези групи не се събра с останалите в случаите, когато се налагаше да бранят смисъла от общностното ни живеене, а не собствения си салам.

Само че:

„Ако едно общество се превърне в мегамашина с независими едно от друго копчета – продължава Ерих Фром в „Да имаш или да бъдеш” – хората заприличват на стадо, губят способността си да мислят критично, чувстват се безсилни, пасивни са и задължително започват да мечтаят за лидер, който „знае”. Оттам нататък начело на „мегамашината” може да застане всеки, който има достъп до нея – дори човек с посредствен интелект и способности”…

Тъкмо затова Дилемата между врабчето и копието е толкова трудна.

Не можеш едновременно да имаш и да бъдеш. От едното ще трябва да се лишиш за сметка на другото.

Колкото повече везната натежава към „да имаш”, толкова повече ще губиш от възможността „да бъдеш”. И колкото повече държиш „да бъдеш”, толкова по-малко ще ти остане „да имаш”. В първия случай ще се превърнеш в копче от мегамашината, а във втория все някога ще започнеш да се колебаеш дали си е струвало „да бъдеш”.. гладен, вместо „да имаш”… сух шпек.

- Не може ли и двете? – пита ме порасналият Дон Кихот.

Забелязвам развитие – преди 3-4 години направо ми каза, че ги иска и двете.

- Не, Ваша милост, трябва да избереш. Нещо повече – всеки ден и всяка минута трябва да избираш между врабчето и копието.

Тя се замисля, а после ни в клин, ни в ръкав ме застрелва с въпроса:

- Къде беше, когато получи първия ми есемес?

Май в магазина бях, вече не помня…

- И какво си купи?

Може би салам…

- Вкусен ли беше?

Не знам. Откакто съм се върнала, говоря с Ваша милост…

- И защо ти пука за мен?

Защото ми пука. Това ми се струва достатъчно…

- Извинявай, че те нарекох кучка!

Извинена си…

На следващия ден решавам да се замъква към училището, в което учи Дон Кихот. Срещам се с учителя по литература.

- Знам, че има двойка, но ми е интересно какво е написала.

- Двойка ли? Това е единствената шестица! – отговаря с почуда господинът и ми подава класната й работа:

„Представям си Дон Кихот като жената, която преди три или четири години дойде при мен и ми каза: „Я стани!”. После ми изтупа коленете от калта и ми каза, че свободата няма нищо общо със салама. Даде ми своя телефонен номер и аз разбрах, че никога повече няма да остана сама.”

- Това е единствената шестица? – недоумявам.

Учителят показва останалите съчинения:

„Е.и се в г..а”

Празен лист

„Да го д…ш!”

Празен лист

Празен лист

„Дон Кихот е п…л”

Празен лист

Празен лист

Празен лист

Празен лист…

Сп. „Тема“

Любослава Русева