You are here

Дишаме и издишваме агресия

От няколко години той е преподавател в немски университет. През лятото се връща в България и помага колкото може в университета, в който е работил тук. Включително председателства комисия, която гласува научни звания.

„Какво да ти кажа – въздиша, – държавата ни бъка от доценти, чиито знания са на нивото на среднист отпреди две-три десетилетия.“ Един такъв кандидат, много разстроен, че не получава титлата, го заплашил. С какво? Със зам.-министър някакъв го заплашил. Друг вече го бил заплашвал с президента. „Да се смееш ли, да ревеш ли…“

По-скоро е за смях. Само че когато пациент бие лекар е за рев. А двата случая са идентични – некадърник, претендиращ да стане доцент, и наглец, претендиращ да получи плацента. Колкото и да изглеждат различни двете ситуации, приличат си по едно – избират агресията като начин да получат нещо, което са си наумили. Агресията като платежно средство, като билет, като пропуск.

Агресията като средство номер 1 за постигане на целта – това е новият начин за справяне с живота. Налага го всички наоколо: новините, разговорите, видимите примери, всичко, което ни заобикаля ни отпраща посланието, че искаш ли да постигнеш, да победиш, да вземеш, най-ефективното, на което можеш да разчиташ, е агресията.

Викай, бий се, заплашвай, удряй, препъвай! Дали юмрукът ще е истински или метафоричен – важното е да го има. Агресията е езикът, на който се разговаря тук и сега.

„Ти ако видиш жена ти да праща голи снимки на ня’къв дъртак, няма ли да я набиеш, а?“ Това е Динко. Говори го не в някое ямболско кръчме, а по национална телевизия. „Ти ако видиш някой да краде у вас, няма ли да го набиеш?“ Пак Динко. Пак по телевизия. Шокира само първия път. Едни се отвращават, други се възхищават, трети директно подражават. И като излъчат още няколко такива динковци, вече няма да е шокиращо, ще е станало норма.

„Някои хора изобщо не си дават сметка, че за всяко научно звание има критерии, стандарти. Дори не са си дали труда да ги прочетат, да се сравнят…“ Когато Динко стане стандарт, няма нужда да си даваш сметка от каквото и да било. Важното е да можеш да викаш повече от другия, да заплашваш по-силно, да удряш по-жестоко.

А когато някой набие някого до смърт, всички се питаме изненадани – откъде дойде тази агресия, откъде се появи? Когато агресията стане начинът за постигане на целта, когато тя е пропускът, билетът, платежното средство на всички нива и във всички области, агресията дори няма нужда да идва.

Тя си е просто тук. Дишаме я. Свиваме юмрук. Издишваме я. Удряме с юмрук.

kafeneto.wordpress.com