You are here

Доверие – всекиму!

вересиите – после

 

При тази доверчивост се чудя как сме все още само седем милиона, а не четиринайсет!

Ето, да речем, пресен пример – от няколко седмици по площадите и пътищата на родината пак бродят премръзнали хора и протестират срещу нещо, което общо взето може да се определи така – срещу всичко.

Управляващите вярват, че са организирани от тайнствена организация, част от нея – парламентарно представена, другата – не дотам.

Протестиращите също вярват – че няма такава организация. Че сами се организират. И че са българи-юнаци.

От тая доверчивост си страдаме – преди около четвърт век, малко след като повярвахме, че Господ е българин, повярвахме на една рек лама на държавна банка, че държавата не била можела да фалира.

И тя си го беше повярвала, та взе, че фалира, като стой, та гледай. Но ни обеща да си го върне на тия, дето я фалираха. И си вярваше – както и ние на нея.

Като ни пробута списъка на кредитните милионери, повярвахме, че ей сега ще ги хванат за врата и ще ги накарат да върнат парите.

Те обаче също бяха повярвали на онези, които им ги бяха раздали с препоръката да ги обърнат в долари. И почтено си ги върнаха левчетата – по курс 1:3000. Толкова струваше един долар по онова кротко и мирно време, в което хората не псуваха на площадите, а само по опашките пред банките. Ред имаше тогава по протестите – всеки си знаеше мястото на опашката и внимаваше някой да не го пререди, не като сега, когато всички се бутат в полицията и кой знае защо я убеждават да подаде оставка.

След време ни рекоха, че вече трябва да вярваме, че преходът оттук дотам е минал по най-почтения начин, а за непочтените си има правосъдие. Отначало не вярвахме много-много, което си беше наша грешка, защото се оказа, че наистина го имаме – повярвахме, когато цял премиер отиде на съд заради това, че си бил губел секретните доклади.

Както и на това, че добросъвестни граждани ги намират и носят на крака при новия премиер. Година по-късно повярвахме, че ония съвестни граждани не били съвестни, а осмоноги, демони на републиката, всичките й беди все от тях идат – и се радвахме да ги гледаме тръшнати на земята с белезници на ръцете. Пък разсеяния премиер го оправдаха.

От седмица насам вярваме, че и съвестният гражданин е вече документирано съвестен, защото справедливият български съд го рече. Това, че българският съд е строг, но справедлив, го вярваме всички – дори подсъдимите, които задължително го заявяват на влизане в залата. Дотук само по това дело тази вяра ни струва 110 000 евро – няколко от компанията арестувани успяха да ни осъдят всички нас в Страсбург, та сега трябва да им ги плащаме.

Вярваме, че футболните съдии, също като ония, от Съдебната палата, свирят мачовете честно и почтено, защото са абсолютно независими, досущ като съдебната ни власт. Особено, когато нашите бият. Победителите, както и оправданите, на излизане от стадионите и съдебните зали благодарят за независимото съдийство. Другото – после.

Вярваме, че Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество неистово иска да конфискува имуществото на един наш наркотрафикант, осъден в Италия на 20 години, в Румъния – на 10, а тук – на 6 години. Както се оказа, той също го вярвал, защото излезе, че си бил продал хотела половин година преди тая комисия да разбере от вестниците, че е продаден.

Вярваме, че вестниците пишат само истината. И вестниците го вярват – особено, когато собственикът им ги похвали, че пишат само истината. Ако чорбаджията не ги похвали – притесняват се да не са сбъркали някъде. Щото, знаете, за грешки бият – като начало – през пръстите, после – и на други места.

Вярваме, че законите ги пишат и гласуват двеста трийсет и деветте ни представители (един нещо ни е обиден и никакъв го няма от две години). Те също си вярват, защото за това получават заплата. И тези, които им поръчват законите, вярват в това – иначе щяха да си ги пишат и публикуват сами.

А правителството си вярва, че именно то управлява иначе неуправляемата ни територия, наричана държава. Тези, които управляват правителството, вярват, че то ще управлява така, както му рекат…

При това всеобщо и повсеместно взаимно доверие – наистина се чудя откъде се яви тая демографска криза и защо не сме вече четиринайсет милиона!

Румен Белчев