You are here

Държава на аристократите


„Това ли е събитието за една държава – че депутат е дошъл на работа за пръв път от две години?!“

Репликата, заредена с високоволтово възмущение, е отправена към журналистите в парламента.

 

  Премиерът Бойко Борисов, който не благоволи да почете с присъствието си предишните два вота на недоверие (с изключение на първия, когато се появи за минути при гласуването), е искрено ядосан, че репортерите са се вторачили в тържественото осияване на парламента от лидера на ДПС Ахмед Доган, снизходил да се появи на работа

 

по бял костюм и с театрално посърнала физиономия

"Той (Доган) идва да каже, че е срещу мен. По-ясен знак от това..." – не завършва въздишката си Борисов. В това време Доган разправя, че "държавата потъва", че "цялото гражданско общество трябва да се мобилизира, за да сложи точка на този процес", че българският народ - забележете! - "не е толкова глупав да продължи подкрепата си за такова управление".

След малко лидерът на ДПС се изсулва от парламента, а третият вот на недоверие, внесен от собствената му партия и подписан първо от него, отшумява с предизвестен резултат. При това предизвестен не само от наличието на "независимите" отломки, сръчно пренасочили лоялността си към управляващите, но и от дистанцирането на депутата от Движението за права и свободи Делян Пеевски.

В битността си на медиен магнат Пеевски продължава да контролира богато и особено еластично портфолио от проправителствени вестници, телевизии и електронни издания, които от своя страна се радват на любезното спомоществователство на Корпоративна търговска банка.

В нея пък, от друга страна, се намират на разплащателни сметки или депозити близо 70% (по данни от февруари 2011 г.) от свободните средства на държавните компании под шапката  на министерството на икономиката, сред които са енергийните гиганти, "Булгартабак холдинг", Национална компания "Индустриални зони" и "Кинтекс"...

Многословието по-горе може да бъде събрано в една дума - цинизъм, но само тя ще е слаб и, уви, банален етикет на отблъскващата конструкция, в чието подножие

 

се препъна и срути вече и имитацията на някаква демокрация

Защото този път в изплезването пред "не толкова глупавия български народ" има една съществена разлика: наглостта се покатери на билото, пренебрегвайки напълно базовите лагери.

Появата на Ахмед Доган в парламента наистина е събитие, или знак, както я определи самият той. Но знак не за нарушаване на пакта за ненападение, сключен негласно с управляващите (в това нарушаване дълбоко се съмнявам), нито единствено за откровеното му намерение да се разположи на предизборната сергия като евентуален съюзник, петимен да почне пазарлък.

Демонстрацията е важна с това, което я (на)прави възможна. С това, което позволява на Доган да продължи да се държи със самочувствието на "Аз съм властта, аз разпределям порциите" и дори да има безочието да вкарва вотове на недоверие тъкмо заради провал в областта на правосъдието и вътрешния ред, украсявайки ги с клиширани метафори за потъващата държава.

"Държавата потъва" обаче не е метафора. Държавата потъва, ако вече не е на дъното, заради явлението, което олицетворява лидерът на ДПС. То може да се опише така: безконтролно и безнаказано упражняване на властта, съсредоточено предимно в задкулисното извличане на публичен ресурс и напълно лишено от санкцията на "гражданското общество", от чието име явлението вече се изказва и с неприкрита подигравка.

Метафората, с други думи, е самият Доган. Неговата недосегаемост не просто не бе накърнявана от спорадично допусканите на руля капитани на българския "Титаник", а в съглашателство с тях той допълнително разширяваше влиянието си - далеч отвъд електоралната си тежест и със спокойствието, че никой никога не би се осмелил да оспори неговото лидерство.

Това му даваше комфорта да не подава данъчни декларации, да не стъпва на работа в парламента, да не се съобразява с основните правила. Грижливо поливаният му имидж на загадъчен и мъдър владетел, който "дава знаци" и зад чиито нищо не-казващи изречения приближените до него журналистки ни убеждаваха да търсим втори план, не помръкна особено, дори когато му се наложи да се легитимира във властта, включително като мандатоносител на проблематичната тройна коалиция.

 

Бедата обаче е там, че междувременно всички останали приеха тази игра, превърнаха се в негови съучастници

И именно тежко деморализиращият консенсус, че Доган е над законите и е в реда на нещата всички закани за ревизия на необяснимото му материално благополучие да спихват като плондири, улесни и ускори безспирното потъване. Улесни и ускори го не от невнимание, не от примирение, не дори от страх, а умишлено, планирано и в добре изчислена градация. С целия набор от цинични номера и врътки, до които може да стигне въображението.

"Това ли е събитието за една държава – че депутат е дошъл на работа за пръв път от две години?!" – "гневи" се обаче премиерът Борисов. И, да, не това е събитието:

Доган не е депутат, чието постоянно отсъствие да остане незабелязано. Доган е институция, самоприсвоила си с постоянството на бавно поглъщаш жертвата си питон правото да неглижира правото. Доган е всичко от онова, за което, и всички онези, за които сегашните управляващи обещаваха въздаване на справедливост.

Доган в края на краищата е най-плътната илюстрация за техния провал като "алтернатива", а появяването му в парламента "целият в бяло" само подсилва трагикомичния ефект от напъна на олигархичната конюнктура да изглежда по-прилично от постланото върху цирковата арена в известния на всички виц...

Тук ще отворя една скоба. Същият този Доган, който досега не е предложил запомнящ се проект за политическото и икономическото развитие на страната и е автор само на един план за привличане на 1 до 3 милиарда долара от Ислямската банка за развитие в срок от 1000 дни (за което банката научи от българските вестници), както и на сценарий за внасянето на 12 хиляди свещени бивола от Индия (останал впоследствие нереализиран), веднъж се похвали: "През последните 15 години сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са или с мое съдействие, или най-малко с моя усмивка." Това ще рече, че щом видимата част на айсберга,

 

причинил същинските пробойни по корпуса на държавата

не полага минимални усилия да предложи жива перспектива, дори се явява малко нещо антипод на популизма, скритите енергии под ледовете са още по-безотговорни, още по-презрителни към съдбините на тази държава. Ще рече още, че това, което виждаме на повърхността, е далеч по-малко страшно от случващото се в сумрака на задкулисието, където вратовръзките се разхлабват, ръкавите на ризите се навиват над лактите, а баналните метафори с циничен кикот биват изтикани под масата на договорките.

Ако пак не е ясно, ще го преразкажа по друг начин: и гневът на Борисов, и демонстрациите на Доган обслужват единствено дневния ред на конструкцията, в която всички са вплетени здраво, бидейки неразделни, взаимосвързани части. Никъде в този дневен ред го няма "не толкова глупавият" български народ, който две десетилетия търпи "такова управление".

Нещо повече – който се е съгласил, иначе безропотно изпълнявайки процедурите, но не и духа на демокрацията, моделът да се самопроизвежда все по-нахално и грозно, с едни и същи хора, с постоянно "менкане" на местата (което предстои да се случи за пореден път на предстоящите избори).

Всъщност, когато преди три години един седмичник описа летния разгул на мандатоносителя Доган на яхта, купена за 2.3 млн. евро (без ДДС), при това в разгара на критики и замразени средства от Европа, и аз се изкуших с метафора за потъването. Тогава си спомних за филма "Рим на аристократите", чийто сюжет се въртеше около забавленията на няколко богати безделници, които от сутрин до вечер се наливаха със скъп алкохол и гушкаха готини мацки.

Финалът му беше особено поучителен: при един купон на яхта веселата компания се напи и скочи да поплува в морето. И понеже никой не се беше сетил да спусне преди това стълбата, аристократите се паникьосаха и удавиха.

С тази аналогия, видите ли, наивно внушавах, че всяко властово разпищолване, породено от чувство за недосегаемост и безнаказаност, все някога "ще си получи заслуженото". Наивно, ами! В държава на аристократите стълбата винаги е спусната за когото трябва и по правило го отнася само третата класа.

Любослава

РУСЕВА

„Дневник“