You are here

Държава от Третия свят – има ли път към Първия?

Русофилството не позволява на нацията да „прокълне“ комунистическия режим, да привиди Прехода като еманципация от Москва и да  превърне България в страна от Първия свят

Николай Василев, политилог

Българското председателство на Съвета на Европейския съюз стана повод европейската преса да обърне внимание на страната ни. Очаквано, отзивите не бяха никак ласкави. Според британския Гардиън: „най-бедната и най-корумпираната страна в ЕС ще поеме председателския жезъл.” Френското издание „Журнал дьо Диманш“ определи България като е една умалена Русия, в която цари мафиотски манталитет, и която никога няма да отговори на изискванията на поставените критерии. Германският в."Ди Цайт" се опитва да бъде и малко по-снизходителен: „Корумпирана, но не създава проблеми за ЕС."

Изрази като „корумпирана“ и „мафиотска“ са често използвани журналистически клишета, но не са особено полезни за сериозен анализ. Това, което трябва да си дадем сметка е, че на 1-ви януари 2018 година, макар членка на основните организации на Първия свят, по много основни характеристики България наподобява държава от Третия свят.
Тук не става въпрос за икономическо развитие. От икономическа гледна точка и като стандарт на живот България (или поне части от нея) достигна до долната граница на страните от Първия свят. Средностатистическият софиянец, или пловдивчанин вече може да си позволи екскурзия до Канарските острови (Обещание от първата предизборна кампания на СДС през 1990 г., посрещнато тогава с вой и подигравки от привържениците на БСП). Но нека не се лъжем. Икономическите успехи, до голяма степен резултат от обвързването на България със страните от ЕС и НАТО не могат да скрият и друга, тъмна страна на Прехода. От държава от Втория свят, в каквато престъпният комунистически режим, 

в изпълнение на съветска програма

 ни бе превърнал, се сринахме, (отново не без участие на „руската връзка“) в страна, споделяща характеристики на... Третия свят!

Какво да разбираме под термините Първи, Втори и Трети свят? Американският политолог и бивш анализатор за ЦРУ Патрик Кенън дава най-точното определение: В държавите от Първия свят имаме независим частен сектор. Фирмите и хората работещи в тях се конкурират за печалби, и по-високи заплати, предлагайки по-голяма ефективност. Те удовлетворяват незабавните нужди на населението – снабдяват го с храна, дрехи, обувки, забавления. 
Държавните служители от своя страна се стремят към повишение в независимата държавна администрация, което им носи отплата и престиж, като предлагат компетентност. Държавната администрация се ангажира с големите проекти, които не носят незабавни печалби, но по думите на Кенън – 

„градят цивилизация“

 Гарантират ред, сигурност и върховенство на закона, строят скъпа и в краткотраен аспект, нерентабилна, но дългосрочно погледнато крайно необходима инфраструктура, спасяват гражданите при бедствия и аварии, гарантират поне минимално образование за всички, финансират научни открития, културни постижения и т.н. 
Между тези два сектора имаме сектор от политици, които се борят за обществено доверие и власт, която обаче е силно ограничена - от частния сектор и държавната администрация. Политиците не могат да кажат на частния сектор какво да предлага на пазара и макар да дават задачи и приоритети на държавната администрация, те знаят, че са некомпетентни да ѝ се мешат в работата. И най-важното, не им е позволено да кадруват в нея. Успехът на фирмите зависи от успеха им в пазарната конкуренция. Успехът и повишението на държавните служители зависи от тяхната компетентност.

Притежава ли България тези характеристики? Уви, не.
Преди 1989 година бяхме държава от Втория свят. В този тип държави един всесилен политически сектор не търпи и най-малката конкуренция за властта. Той се стреми да маргинализира частния сектор чрез контрола си над една подвластна нему професионална държавна администрация. Тя няма никаква независимост и е длъжна да изпълнява всяко разумно, или неразумно желание и дори каприз на политическата власт. Политическата власт кадрува в администрацията, но след много катастрофи се е научила, че има сфери в които трябва да остави професионалистите да си свършат работата – като винаги ги следи „под око“. Администрацията е общо взето неподвластна на корупция, в класическия смисъл на думата. Но 

разложението е повсеместно

 Както признават „левеещите“ социолози Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, през онези години се изгражда вторична мрежа на размяна на стоки срещу стоки, услуги, срещу услуги, статути срещу статути. (Не можеш и да си помислиш да подкупиш съдия, но ако окръжният председател на БКП ти е приятел от детинство, едно обаждане ще свърши работа). Властта тласка обществото към свой си проект, но то все по-ефективно намира начини да се измъкне от хватката му. Когато режима изгуби апетита си към масово насилие, властта му се разпада. Както забелязва американският наблюдател Джералд Крийд, през 50-те години комунистическите управници изпращат тези, които не им се подчиняват в концентрационни лагери. През 80-те те не могат да накарат селяните да не изхвърлят боклуци на улицата. Не случайно авторът нарича книгата си за България: „Опитомяване на революцията“. Българите опитомяват своите властници, постепенно се изплъзват от железния им контрол, но заплащат тежка цена. Приучават се към живот „по втория начин“. Когато режимът се срива, в общоевропейското геополитическо „земетресение“, българският народ е зле подготвен за усилията нужни за изграждане на държава от Първия свят. Постепенното превръщане на комунистическия режим от „пролетарски“ в „еснафски“ (по думите на Румен Аврамов) и широко разпространеното русофилство не позволяват на нацията да „прокълне“ комунистическия режим, да привиди Прехода като еманципация от Москва и да положи всички усилия, за да превърне България в страна от Първия свят!

Вместо това, в много отношения България се срива в Третия свят. Това са страни, където частният и политическият сектор са овързани по безброй нерегламентирани начини и паразитират върху хилава и подкупна държавна администрация. Частният сектор не успява да задоволи най-ефективно незабавните нужди на населението, защото няма кой да му попречи да формира картели. Същевременно основните печалби идват не от конкурентно предлагане, а от договорени неясно как поръчки. От своя страна държавните служители получават повишение не благодарение на своя професионализъм, а поради политическа протекция. Тя не идва „безплатно“. В същото време държавните служители не виждат особена награда от самото повишение, и се опитват да осребрят наличния си властови ресурс чрез корупционни практики. Стига се до порочен кръг. Политическият сектор не е в състояние да се добира до властта без всевъзможна помощ от неясни икономически субекти, но веднъж на власт не може нито да остави частния сектор да удовлетворява незабавните обществени нужди на най-ниска цена, нито може да позволи на администрацията да „гради цивилизация“, защото 

държавната администрация е лишена от капацитет

 Поредица от здравни министри може да издадат безброй наредби срещу фалшивите болнични, поредица вътрешни министри може да искат да спрат подкупите, които КАТаджиите вземат на пътя, поредица министри на образованието може да издадат безброй наредби срещу купуването на изпити, но ефектът от всичко това няма да е е голям. Нарочно давам най-безобидните примери. След като не може реално да управлява, властта в страните от Третия свят се концентрира върху това, което е в състояние да прави – да наказва лични врагове и да награждава лични приятели. Така се поражда мега-корупцията.
Звучи познато, нали! Повечето българи без съмнение ще определят характеристиките на нашата държава като Трети свят.

Добре е да знаем, как се стигна дотук и какви са шансовете ни да се издигнем до Първия свят?
Трябва разбира се да започнем от „Адам и Ева“. Иначе се губим в злободневието. В периода между Освобождението и Втората световна война, България постига известни успехи, но не успява да се превърне в държава от Първия свят, в истинския смисъл на думата. Макар демократичното управление да има дълбоки корени и още през 1880 година се извършва смяна на властта след провеждане на избори, българският народ трудно приема капиталистическата рационалност. Частният сектор не успява да създаде корпорации с професионален мениджмънт, който да защитава интересите на капиталовложителите. Държавната администрация е пропита от партизанщина и корупция и това стопява престижа на различните партии и с течение на времето, на демократичното управление изобщо. Престижът на короната, като институция, около която трябва да се изгради департизиран държавен апарат също е разклатен след поредица национални катастрофи. Традиционното русофилство позволява на комунистическата партия да се превърне в относително силна, макар и далеч от доминираща сила. Важно е да се забележи, че до 1919 година, когато „социалистите“ се разглеждат като носители на някаква европейска модна теория, влиянието им в България е незначително. Когато обаче комунистическата партия започва да се свързва с Русия, (и да бъде щедро финансирана от Москва!), мощта ѝ рязко нараства. И все пак без Съветско-българската война от септември 1944 година и последвалата съветска окупация, шансовете на БКП да вземе властта, или дори да участва по значим начин в нея са били нищожни. Армията и свързаната с нея организация „Звено“ (дори и след дискредитиранията на короната, не би позволила силово завземане на властта, а при никакви избори БКП не би могла да победи БЗНС. 
Когато градим дългосрочна стратегия за развитието на България е важно да имаме предвид, че ако не бяхме преживели националните катастрофи (1913-1918), ако бяхме запазили трудно получения излаз на Егейско море, ако бяхме установили стратегически съюзнически отношения с основните страни от Първия свят – т.н. „морски демокрации“, вероятно нямаше да бъдем 

оставени зад „Желязната завеса“

 и отдавна щяхме да сме безспорно общество от Първия свят!
Историята не се разви по този начин и пътуването ни към Първия свят се отложи с десетилетия. И все пак, след 1989 година, временният срив на руската мощ и огромния престиж на Запада, включително и на мита „Европа“, позволиха на България по време на прехода да направи достатъчно реформи и да води достатъчно убедителна прозападна политика, за да станем членове на ЕС и НАТО и да постигнем значим икономически подем. От страна, чието основно летище през 1990 година изглеждаше по-зле от всяка автогара в Анадола, до страна, където средната класа може да си позволи „нискобюджетни“ екскурзии дори до екзотични дестинации. Но унищожените традиционни ценности, навика да се действа по „втория начин“, амбивалентното отношение към Русия, засилило разделението на нацията след като Русия отново започна да отправя предизвикателства към международния ред, липсата на гражданска култура и други фактори не позволиха на българския народ да изтръгне реалната власт от „следдеветешните креатури“ и да изгради държава от Първия свят.

Аномалията - държава от Третия свят в рамките на Първия, каквато имаме у нас и понякога наричаме „фасадна демокрация“ едва ли ще трае вечно. Държавата председател на Съвета на Европейския съюз днес е не само консуматор на фондове, консуматор на сигурност, но и 

консуматор на демокрация

 Надеждите, че с огромния си ресурс ЕС и НАТО ще преподредят българското общество се оказаха напразни. ЕС и НАТО нямат вече апетит за "nation building" (изграждане на институции на други държава). Трябва да сме наясно, че фондовете скоро ще пресъхнат, а отворените за нас граници може и да се затворят. Брекзит е на път да пусне първата бариера. Може да последват и други! А ако границите на Първия свят се затворят за нас, а фондовете секнат - икономическите ни постижения ще се изпарят! Ако искаме да сме мачо-република, където се пуши в заведенията, където лекарите може да ти поискат пари, нищо, че си осигурен, където таксито може да се окаже копърка, а ако заявиш, че подкрепяш гей-браковете ще ти теглят една... трябва да сме наясно, че ще отпаднем от Първия свят... с всички трагични икономически и социални последици.

Само ако изградим силни институции, гаранции за частната собственост, религиозни свободи и направим така, че хората с различен етнически произход и сексуална ориентация да приемат държавата са „своя“, ще живеем в „общо пространство“ с децата ни, които масово емигрираха през последните десетилетия именно в страните от Първия свят?
Няма да е лесно. Преди всичко трябва да преосмислим историята си. Трябва да осъзнаем стратегическите грешки направени от управниците преди 1944 година, за да не ги повтаряме никога. Трябва 

да „прокълнем“ комунистическия режим,

 неговите деятели и неговата иконография, неговата цялостна философия, като ужасно зло, наложено ни от "степите". И трябва да осъзнаем, че преди 140 години сме се възползвали от това, че Русия е победила Османската империя и макар да е благородно да сме им благодарни, трябва да си даваме сметка, че действията на Москва (царска, червена, или „президентска“), винаги са криели огромна опасност за нашето развитие като държава от Първия свят. Без колебание трябва да се стремим да бъдем реален член на общността, където се прилагат принципите на Магна Харта и да стоим колкото си може по-далеч от земите, където обикновено властва духът на Опричината,за която често говори професор Дайнов! (легализираният от цар Иван Грозни произвол в големи части от царството му) .
Няма да ни е никак лесно да осъзнаем всичко това и да подплатим стратегията си с категорични действия. Но алтернативата е катастрофална!

http://www.faktor.bg