Защо българинът продава гласа си

Ако изборите се купуват с пари, няма значение кой ги печели. Тази баналност има защо да се напомни днес, когато всички са втренчени в кандидатите за различни постове, но не и в аргументите, с които хората ще ги избират. Коментар на Татяна Ваксберг:

Kупуването на гласове се оказа кампанийна грижа – толкова кампанийна, колкото и самите избори. След големия първоначален шок от 2007 година, когато този феномен се разкри в целия си мащаб, последваха редица обсъждания и проекти за преодоляването на проблема, но почти нищо от тази обществена угриженост не оцеля във времето.

За купуването на гласове се говореше около изборите през 2007, после около изборите през 2009 и край. Последните публично достъпни изследвания за обществените нагласи към купуването на гласове датират пак от тогава – от 2009.

Мафиотизираният вот

Сега сме във втората половина на 2011, отново предстоят избори и посоката на обществената енергия изглежда почти като фарс: има интерес към това кой ще се кандидатира, но не и към това как ще го избират хората. Като че ли вече не е имало две поредни избирателни кампании, катастрофирали в една свободно избрана от гражданите мафиотизация на изборния процес.

По данни на Институт Отворено общество от 2009 година една трета от българските избиратели не изключват възможността да продадат гласа си. Най-високата готовност за такова поведение е регистрирана сред избирателите на ДПС /около 13%/, но и останалите политически сили не правят изключение: по 5-6 процента от избирателите на левицата и на десницата демонстрират единен профил по този въпрос, като казват, че ще вземат парите, които им се предлагат, и ще гласуват за човека, когото им посочат.

Ниският процент не бива да заблуждава, че става дума за маргинално поведение. Два пъти повече хора определят купуването на гласове като „нормален начин да се привлекат гласоподаватели“ и дори като „европейска практика“. Просто част от тях уточняват, че ще вземат парите, а после ще гласуват за когото си искат. Казано на техен език, готови са да нарушат онова, което смятат за „европейска практика“.

Изследването показва, че 15% от анкетираните тогава дори са знаели колко точно пари струва гласът им. 33% от тях са смятали, че им се полагат между 10 и 50 лева, а 28% са смятали, че гласът им струва над 200 лева. Останалите проценти се разпределят между хората, които са били съгласни и на междинни суми.

Спящият вятър на промяната

В изтеклите четири години бяха инициирани редица разяснителни кампании и законодателни изменения, които бяха насочени към преодоляването на този проблем.

Нито едното, нито другото са изследвани в достатъчна степен, за да разберем дали имат ефективно въздействие върху нагласите на избирателя. Но можем да допуснем, че това въздействие е по-скоро слабо. Хората си продават гласовете предимно защото не разбират какво отношение може да има към тях демокрацията и свободата.

Нито разяснителна кампания, нито закон, нито спорадичната паника сред елита могат да окажат въздействие върху тези нагласи.

Единственото, което може да ги промени, е перманентната проява на самата демокрация в ежедневието – усещането за свобода, отговорност и справедливост в малкото населено място ден след ден и година след година. Това е най-трудната и най-дългата битка, и по всичко личи, че никой засега не е готов да я води.

Дойче Веле