You are here

Защо не плачете за модерните роби в „Държавата българоубиец”?

Плачът у нас за модерните роби в Англия, сред които и нашенци, намирам за фалшив. Иначе, що не ревете за модерните роби тук? Сигурна съм, че числено са в пъти повече и че вече сме „Държавата българоубиец”.

Някой в страната, европредседателстваща високи форуми на ЕС – България, има ли представа колко са модерните роби в държавата ни днес? 

Модерното робство се определя като случаи, в които възможността на човек да контролира собствените си тяло, свобода и избор на препитание е отнета от друго лице с цел експлоатация. Тази свобода често е отнета чрез заплахи, насилие, измама или злоупотреба с власт.

Питам не от нездраво любопитство, а защото не намерих такава статистика за последните две години. Предполагам, че синдикатите също нямат прецизно преброяване и не мога да ги виня, тъй като само 15 на сто от трудещите се, членуват в синдикални организации.

Съществува обаче проучване отпреди две години, което е правено от международна организация и сочи, че глобалният индекс на модерното робство поставя България на 32 място в света, но в ЕС на първо. 

Отчетът бе изготвен от Walk Free Foundation, а данните са обощавани от проучване на Gallup, проведено в 167 държави.
Всяка страна получава рейтинг, като скалата е подобна на тези за кредитните рейтинги - A, BBB, BB, B, CCC и т.н. Холандия е единствената държава с отличен рейтинг А, следвана от САЩ с рейтинг BBB.

Рейтингът на България е B. Според доклада броят на модерните роби у нас е 29 000 или 0.4% от населението и държим палмата на първенството в ЕС по този срамен показател.

Общият брой на модерните роби по света е 45,8 милиона души. 58 % от тях живеят в 5 държави в Азия: Индия, Китай, Пакистан, Бангладеш и Узбекистан.
За нас обаче, живеейки на територията на Стария континент едва ли може да е утеха фактът, че още преди две години външни наблюдатели са преценили държавата ни като пълен търтей. Демек, че държавните органи и институции пръста не си помръдват срещу модерното робство. В това отношение делим мегдан с държави като Уганда, Нигерия  и Босна.   

Един ден се запознах с една мила, добре изглеждаща циганка Златка. Тя работи в известна почистваща фирма, която обгрижва хигиената на работещите в Бизнес парк. Златка е със средно образование, има си къща, две деца и две внучета. Всеки ден тя става в 04,30 часа, защото пътува от Елин Пелин до столицата и е на работа от 06 часа сутрин. За робския си труд тя има месечно възнаграждение от едва 470 лева, а реално получава около 380 лв.. 

Разказах ви за Златка, която е олицетворение на трудолюбив човек, който работи за жълти стотинки под надзора на поне три „началнички”. Като нея обаче в България са хиляди – те са зависими,  търпят, слушкат, за да могат да папкат черен хляб.

Още по-страшно бе положението на онези, които не получаваха заплатите си от разни гьонсурати, които предпродаваха фирмите си на клошари, въртяха, сучеха как да не плащат изработените пари на хората.

Разгеле с този проблем се захванаха „онези търтеи в парламента”, както любезно ги наричат във форумите, и гласуваха всички, които през последните 3 години не са си получили заплатите от своите некоректни работодатели, да могат да го направят през Фонда за гарантиране на вземания на работници от фалирали предприятия.  Защо години наред народните избраници не решаваха този проблем, е въпрос без отговор. 

Най-сетне обаче приеха и на второ четене промените в Кодекса на труда, които слагат край на практиката на некоректни работодатели да не изплащат заплати, осигуровки, извънреден труд, както и да не изпълняват договорени социални ангажименти към служителите си.
 
Да видим сега как на практика ще действат тези механизми и дали мошениците – чорбаджии няма да измислят нови врътки за измами. 

Модерното робство, независимо къде по света се случва, е срамна и много обидна  работа, особено в 21 век. 
Какви претенции да има управлението към своите поданици, щом допуска това да се случва? Или може би чуждите изедници са по-изедници от нашите и повече малтретират български граждани? 

Правото на труд е регламентирано в основният ни закон – Конституцията. Пак там е записано, че държавата носи отговорност за осигуряване на възможност за това наше право. Затова всички, които го погазват  - на първо място политиците и администраторите, трябва да носят отговорност, а не да си зариват главите в пясъка. Освен, ако не смятат за комплимент определението „Държавата е българоубиец”, в която все още живеят хора като по Оруел - глад, непосилен труд и измамени очаквания.

Аделина Делийска