Защо Трети март не трябва да бъде национален празник

Момчил Дойчев

И до днес 3 март разделя българите на „русофили“ и „русофоби“.

С приемането на Трети март за национален празник с указ на генералния секретар на БКП Петър Младенов от 27 февруари 1990 г. се осъществява поредна фалшификация на българската история. Да припомним, че до тогава национален празник е 9 септември – датата на прокомунистическия преврат през 1944 г., ознаменуващ съветската окупация на Царство България и началото на комунистическата диктатура и съветизация на страната. За съжаление, фалшификацията на българската история продължава и през посткомунистическия период и негово начало е изборът на дата за нов национален празник.

1. Руската империя подписва на 3 март 1878 предварителен договор за мир с Османската империя, а не окончателен мирен договор, признат от всички велики сили. Този договор е всъщност протокол за предварителен мир, проектодоговор, който няма никаква международноправна стойност. Малко известно е, че преди примирието в Сан-Стефано двете империи сключват още две примирия, второто от които, подписано в Одрин, поставя по различен от Сан Стефано начин толкова спорните териториални клаузи.

Тогава се приема, че територията на автономното българско княжество няма да е по-малка от границите на двата български вилаета, приети на Цариградската посланическа конференция. Всъщност с промяната на тези граници в южна посока царското правителство ясно показва истинските си намерения в тази война, които няма как да не бъдат оспорени от останалите велики сили.

„Принципът, по който се определят границите на Княжество България в Одринския прелиминарен договор, не се различава от общоприетите от великите сили принципи за границите на българските два вилаета на Цариградската конференция, а това всъщност е признатият от султана, а и от великите сили, диоцез на Българската екзархия (1870-1874-1876 г.). И обратно – „сваляйки картите си“ чрез Санстефанските прелиминарии, предоставящи й възможност за мечтания излаз на топло море през „временно“ окупираното от руски войски Княжество България, Русия ускорява изолацията си сред „европейския концерт“ с оглед предстоящия конгрес и сама затруднява превръщането на военните си успехи в трайни политически резултати“, пише проф. Петко Петков.

2. Подписването на протокола в Сан Стефано става без никакво българско участие. Никой не се допитва до български представители. Руската империя не допуска българи да присъстват нито на 3 март в Сан Стефано, нито в Берлин през юли същата година, когато се сключва истинският международен договор за мир. С други думи на 3 март 1878 година не се е случило нищо, което да има трайни последици и да е свързано с някакво българско участие. Две империи, след войната помежду си сключват предварителен мирен договор, под формата на протокол, който няма никакви обвързващи клаузи, защото е ясно, че траен мир не може да се сключи без участието и на другите Велики сили.

Нито един българин не е питан при подписването на предварително примирие във войната между две империи, оспорващи си господството над България – Османската и Руската. Митрополит Методий Кусев свидетелства: „Бях уморен и разнебитен. Десетина пъти ходих в Цариград да убеждавам Екзарха да санкционира едно пълномощно за делегация в Берлин. Да изповядаме истината. Тогава беше Екзарх Негово Блаженство г-н Иосиф. Когато се решаваше съдбата на българския народ, той си седеше на катедрата спокоен и индиферентен Вицегубернаторът Иванов, добър българин, ни посъветва да не мърдаме, за да не отидем в Сибир. Махнах с ръка и рекох: Тоя инак добър народ, със своето сляпо доверие и овчедушие, има много да страда, докато се прероди и си отвори очите. И днес, подир погрома, от овчедушието на сляпо русофилство, като пияни пострадахме, страдаме и още много има да страдаме….“

3.Честването на 3-ти март 1878 г. утвърждава един фалшив национален блян по неосъществимия мит за „Санстефанска България“. Тази България е очертана с оглед на чужд стратегически интерес и няма нищо общо с възрожденския идеал за „целокупна България“.

Проф. Пламен Цветков с основание пише, че последното нещо, което е целял договорът от Сан Стефано, е било създаването на истински независима държава на българите. „Това е договор, който по същество представлява акт на узаконяване на една практически неограничена окупация на България от руската армия“.

Проф. Христо Матанов специално обръща внимание на обстоятелството, че българските учебници по история продължават да премълчават или прескачат неудобните за Москва факти. „Като автор на подобни учебници често съм се замислял дали с някои от изнесените факти няма да засегна нечий „обществен“ интерес. Самоцензурата е част от работата по писането на учебниците по история, а водеща роля в тази работа играят указанията на Министерството на образованието и науката. Те издават стремеж към някаква „балансираност“, която обаче означава писане и преподаване на история „под сурдинка“ – с цел да се зачитат „традиционни“ представи за отношенията ни с Русия. В миналото тези представи се създаваха от завършилите образованието си в Русия български историци, както и от марксистките писачи на учебници. И днес обаче продължаваме да мълчим за тези грижливо пазени митове“, признава проф. Матанов.

4. Митът за „Сан Стефанска България“ подменя идеала за „чиста и свята република“. Той е особено вреден днес, когато патриотарството и безмозъчният популистки национализъм се опитват, за съжаление често успешно, да подменят демократичния патриотизъм и републиканския идеал. Много български политически мислещи интелектуалци, макар и с противоположни, но демократични политически възгледи – Раковски, Левски, Ботев, Захарий Стоянов, Стефан Стамболов, Димитър Благоев, Георги Кирков, Кръстю Раковски, Пею Яворов, Димитър Михалчев и много други, прекрасно са разбрали и разкрили истинската политика на Русия спрямо България.

Тя може да се обобщи накратко така, с думите на Димитър Благоев: „… една разпокъсана, следователно слаба България означаваше за руската дипломация още по-голямо подхранване на русофилството в България, на суеверието за „освободителната мисия“ на руския царизъм на Балканския полуостров, особено спрямо българите …. Идеалът за Сан Стефанска България, тъй тържествено признат от Русия чрез Сан Стефанския договор, трябваше, от една страна, да премахне подозренията на българите, частно, и на народностите на Балканския полуостров спрямо тайните намерения на руската дипломация и от друга – да привърже към нейната политика българите, да увеличи суеверието в масата на българския народ за „освободителната мисия“ на Русия в света. Руският царизъм имаше твърде голяма нужда да поддържа това суеверие както на Балканския полуостров и изобщо вън от Русия, тъй и вътре сред масите на руската империя. …“

Доказателство, че Русия е нямала никакво намерение да ни освобождава, е нейното отношение към създаването на Българската екзархия и националноосвободителното ни движение. А то е рязко отрицателно. На Русия не е необходима българска духовна и политическа самостоятелност. Докато национално-освободителните движения на Гърция и Сърбия са подпомагани от Русия с пари, оръжия, боеприпаси , както и с руски офицери за обучаване и помагане на гръцките и сръбски въстаници, Русия не само не помага, а се отнася крайно враждебно към нашите революционери, праща шпиони и следи тяхната дейност. Очевидно Русия не е искала, дори се е страхувала да не би да се освободим самостоятелно. Отношението на българомразеца граф Игнатиев – Лъжко паша в процеса против Васил Левски е едно от доказателствата за това.

5. Трети март утвърждава преклонението пред чужда държава, утвърждава българския комплекс за малоценност. Той утвърждава мита за „двойната освободителка“, към която трябва да изпитваме само вечна признателност и коленопреклонение. Така 3 март фактически става не е празник на свободата, а празник на коленопреклонната благодарност към чужда държава. Защото това е „освобождение“, извоювано от чужда империя и в неин изключителен интерес. И в този смисъл нашият национален празник е празник на благодарност към чужда нация. Излиза, че България не може да съществува без Русия, което е абсурдно.

Трети март напълно съзнателно въвежда Русия в „генетичния код“ на нашата национална ни идентичност, пише Георги Лозанов. Така от горд национален празник, той се превръща в ден на благодарност, че други са ни освободили! Ако празнувахме 24 май, щяхме да се гордеем, че сме дали език, писменост и култура на т.нар. освободители, а нямаше да „празнуваме“ своята вечна зависимост от чужда и често вражеска държава.

Датата на подписването на предварителния Санстефански договор е заявка не само за вечна благодарност към руснаците, но и за омраза към Европа, която не позволила да се осъществи бляна за Сан Стефанска България, която Русия ни била дарила. Самата робска жалба по вредния Санстефански мит превръща националния ни празник в тъжна погребална процесия по загубено национално единство, отнето от Запада и в нелепо очакване, то да се осъществи от най-големия не геополитически неприятел.

Подобно внушение не би имало място, ако наш национален празник би бил Денят на независимостта. Но сякаш предпочитаме да мечтаем за неосъщественото. Ако имаше Санстефанска България, ако имахме излаз на Бяло море, ако Македония си беше наша… Тези мечтания ни струват три национални катастрофи. Като бленуваме по мита за Санстефанска България, забравяме да се борим за чиста и свята република, за промяна в днешната си посткомунистическа все още държава.

6. Митът за „Освобождението на 3 март“ разделя трагично българската нация, възражда отвратителния комплекс на малоценност на българите. Той не само няма нищо общо с идеалите на Възраждането, но и коварно ги подменя. Това разединение е особено видно през последните години. Тази дата се превърна в тържество на антибългарските и антиевропейски сили в България, които жадуват исторически реванш. Тяхна все по-открита цел е оспорване европейската същност на българския народ, усилията след 30 години тежък преход да станем част от цивилизования свят. Днес озлобени червено-кафяви идеолози все по-открито се борят за връщане на България под руски контрол, както беше по време на тоталитарната комунистическа диктатура.

Трети март днес обединява най-реакционните, мракобесни и реваншистки силив България, слугуващи на антибългарски, антидемократични и антиевропейски интереси. Трети март се празнува на Шипка, пред съветския паметник Альоша и пред други огромни руски и съветски паметници в България за да се изявяват все по-открито антиевропейски и и антибългарски политици и партии, там под руското знаме се подчертава митът, че Русия ни е освободила, че тя, за разлика от Европа ни мисли само „доброто“. Пропагандира се митът за българското предателство, за черната българска неблагодарност към „освободителите“, лансира се фалшификата за 200 000 убити руски офицери и войници/ въпреки че цялата руска армия на Балканите наброява общо 191 000 души/, подценяват се българските заслуги и участието на други народи във войната – украинци, белоруси, финландци, румънци.

7. И до днес 3 март разделя българите на „русофили“ и „русофоби“, митологически обосновани идеологеми за ценностно разделение на българското общество. Това разделение се поддържа от антибългарското русофилство като „грубо политическо суеверие, което води до национално предателство и погром“. Поставям термините в кавички, защото това са пропагандно-идеологически конструкти, които нямат нищо общо със съдържанието, което им се придава. Т.нар. русофили всъщност „обичат“ не толкова руския народ, а тиранично-деспотската система на руската империя, в СССР, а и в днешната Руска федерация, под игото на която и до днес се намира руският народ. С други думи „русофилството“, отъждествявайки руския народ с руската „деспотско-тиранска“ власт в Русия, иска и в Българи да се установи същата система на власт, което означава ликвидиране на българската свобода и независимост.

Самият термин „русофоб“ е пропаганден конструкт на руското влияние в България , която преиначава самото значение на термина – фобия означава страх, а не омраза. Но на „русофилите“ е необходимо да обозначат своите противници като „русофоби“ в този смисъл, защото прекрасно знаят, че негативната конотация на термина отблъсква, а не привлича.

Дори само заради това, че самият руски народ и тогава, и до днес все още не е свободен, не е подходящо тази дата да бъде наш национален празник. ..

Формалното и фактическо учредяване от Великите сили на автономното Българско княжество става на 13 юли 1878 г. на Берлинския конгрес, с което приключва Руско-османската война 1877/1878 г. Но тази дата не може да бъде наш национален празник по същите причини, по които и 3 март не може.

Малко са датите, които са безспорни и обединяващи българския народ като силна и независима национална общност. Безспорни дати са само 24 май – денят на българската писменост, просвета и култура, 6 септември – денят на обединение на княжество България с Източна Румелия, и 22 септември – денят на Независимостта. Всички тези дати са достойни за наш национален празник. Например с оглед общата ни история с Република Северна Македония най-подходяща е датата 24 май.

Датата на приемане на Търновската конституция, с която се поставя фактически институционалното начало на третата българска държава също е подходяща за национален празник. Ако уважавахме нашите институции и държавна самостоятелност – това щеше да бъде националният ни празник.

Ако искаме да сме свободна и независима, европейска и демократична държава, трябва да сменим датата на националния си празник.