You are here

За премълчаната „украинска” Руско-турска война и след нея

В битките за България са участвали  украинци, финландци, руски немци, поляци, литовци, латвийци, естонци, грузинци, арменци, ингушети, осетинци, туркестанци и т.н.

Доц. Стефан Дечев

През годините постепенно се е наложила представа за войната от 1877-78 г. като Руско-турска. По този начин се губи усещането, че става дума за въоръжено стълкновение между две империи, които са населявани от множество и различни етноси. Те могат да бъдат открити както в османската армия, така и в руската. На Балканите освен руснаци, са дошли и участвали в битките украинци, финландци, руски немци, поляци, литовци, латвийци, естонци, грузинци, арменци, ингушети, осетинци, туркестанци и т.н. Твърде често и не става дума само за обикновени войници, а за изтъкнати офицери и дори генерали, произлезли от съответните етноси. Но точно както десетилетия историческия наратив е скривал етническите малцинства в България, така и разказът за Руско-турската война от 1877-78 г. скрива и пъстрия в етническо отношение характер на Руската империя и руската армия на Балканите. Нека да разгледаме по-специално Украйна и украинското участие. 
Пътят до украинското чувство

По време на войната от 1877-78 г., макар все още украинската нация да е в процес на изграждане и утвърждаване, все пак отдавна е минало времето когато говорим единствено за православно и християнско селячество, което говори определени славянски диалекти. Макар в миналото и поданиците на Московското княжество, както и населението на Украйна да са се наричали «руси», все пак различни институции в хода на десетилетията и столетията са произвели ясно откроими различия между тях. В Украйна отсъства руската община. Правните и културни традиции са западни, и то със силно полско влияние. Езикът е близък до руския, но и различен от него. Още по-точно казано – на двете места се говорят  просто различни диалекти. Нееднаквите институции и историческа съдба са формирали и различен възглед за живота. В Украйна нагласата е на население, което е обитавало в миналото гранична зона и формирало у себе си манталитета на авантюристи и индивидуалисти, а не типичните за Московското княжество покорни крепостни селяни с колективистки традиции. Та налице са просто множество условия и предварителни фактори за обособяване на отделна нация, макар дълго време да липсва изкристализирало ясно съзнание за нея. Ала идеята, че местното население е различно от «москалите», както и неохотата му да се подчинява на заповеди идещи от Москва е налице още от ранния 18 в., далеч преди появата на украинското национално чувство.  Отглас от него е и онова у Паисий Хилендарски в неговата «История славяноболгарска» – «руси» и «москали», при който първите са днешните украинци, а вторите – днешните руснаци.  
През 1847 г. Третото отделение арестува в Киев група свързана с тайното Общество «Св.св. Кирил и Методий», украински дейци с радикални социални идеи и програма за конфедерация на славянските народи. Изтъкнат член на групата е Тарас Шевченко, чиято поезия дава ориентири за бъдещия украински литературен език. Всички следващи развития в украинската национална идентичност тръгват именно от Шевченко. А езикът до 40-те години на 19 в. е един от съществените елементи, които все още липсват за да се съберат заедно разнообразните усещания за различие на украинците. Програмата на дружеството е твърде радикална и включва премахване на крепостното право, класовите привилегии, телесното и смъртното наказание, неравното третиране на различните религии. Обществото се застъпва още за общо образование, както и за Славянска конфедерация, която се предвижда да бъде република. Изборът на бъдещ президент и разделението на славянския свят на различни политически единици се моделира по конституцията на САЩ. 
Смазването на украинската организация води през следващите десетилетия до един постепенен процес, при който едно първоначално съзнание за различие от Московското княжество се трансформира в отделно, украинско национално съзнание, макар все още малцина да са повлияни от него. Затова спомагат много и развитията в хабсбургска Галичина. Още от 1867 г. там се дава право на полско самоуправление в Лвив. Украинците пък имат възможност да използват техния език на публични места, да публикуват на него, да създават свои, украински обществени и политически организации. Ето защо през 1868 г. в Лвив се появява дружество носещо името «Просвита», а през 1873 г. е основано и обществото «Шевченко», което се превръща в център на украинската култура.   
По това време културната дейност в руска Украйна е концентрирана в югозападната секция на Руското географско общество. Там през 60-те и 70-те години на 19 в. се събират податки за украинския език, фолклор, песни, поезия, както и исторически паметници.  Създадена е и политическа група наречена «Хромада», която изповядва умерени социалистически и автономистки аспирации по отношение на Украйна. Археологически конгрес проведен в Киев през 1874 г. също демонстрира видима украинска национална линия. Във всички тези групи важна се явява фигурата на украинския професор по история Михайло Драгоманов. През 1870 г. той е назначен за лектор в Университета в Киев, но през 1875 г. е уволнен. През 1876 г. Драгоманов емигрира във Виена, като голяма част от времето прекарва и в Лвив, където се занимава с украинска политическа дейност. В тези години украинското съзнание се вкоренява вече в селските маси в Галичина и тя се превръща в своеобразен украински Пиемонт. 
Когато на Балканите избухва Източната криза (1875 г.) и по-сетне българското Априлско въстание (1876 г.), които ще доведат до Руско-турската евойна, в Русия е назначена специална комисия. Тя се налага да разследва сепаратистката дейност в Украйна и работата й приключва с препоръка за затваряне на Югозападната секция на Географското общество, забрана на всички публикации (с изключение на текстове на исторически документи), както и на театрални представления и рецитали на песни на украински диалект. Препоръките са веднага изпълнени от правителството. 
Следователно, можем да кажем, че към 70-те години на 19 в. вече е налице проект и оформяща се украианска нация, но този процес съвсем не е завършен. Украинското национално чувство все още не е толкова силно в Руската империя, но то вече не е чуждо на много царски поданици, които се противопоставят на самодържавния режим. През следващите десетилетия руската държавна репресия и поредицата ограничения ще доведат единствено до неговото засилване. 

Украинците и украинските военни части във войната

Поради своето местоположение, самата територия на Украйна е една от основните бази за формирането на руската действаща армия преди заминаването й за Балканите през 1877 г.. В резултат от развитията около Източната криза още през 1876 г. руският цар Александър ІІ издава указ за мобилизация на войските от украинските военни окръзи – Киевски, Харкивски и Одески. В техния състав, почти изцяло, влизат местни хора, с украински произход. Основно от жители на Полтавска и Харкивска губернии са комплективани 33-ти Елецки, 34-ти Севски, 35-ти Брянски и 36-ти Орловски пехотен полк. От мобилизираните от Киевски, Одески и Харкивски военни окръзи се обновява и 48-ми Одески пехотен полк. В град Катеринослав, както и в целия тамошен окръг се настаняват и се попълват съответно 133-ти Симферополски, 134-ти Феодосийски и 136-ти Таганрозки пехотен полк. Тук са още и 7-ми Олвиополски улански, 7-ми Кинбурзки драгунски полк, 9-ти Бузки улански полк. Хиляди украинци служат също в 53-ти Волински, 54-ти Мински, 129-ти Бесарабски, 130-ти Херсонски, 131-ти Тирасполски и редица други полкове.
Военните подразделения от територията на Украйна се включват още в началото в бойните действия и дават скъпи жертви. При овладяването на Свищов редица от действащите лица са украинци – Г. И. Барабащенко, К. М. Крайови, С. Г. Авдин, Т. П. Наточий от Валкивски окръг на Харкивска губерния, Д. О. Марчук от Старокостянтинивски окръг на Житомирска губерния, М. И. Голотанов от Тирасполски окръг на Херсонска област, К. В. Грубин от град Григоропол, от същата губерния, както и редица други. 
Полкове, формирани основно от населението на украинските губернии се прославят и в други битки. На 4 юли 1877 г. 20-ти Галицки пехотен полк взима участие в боевете за Никопол. Под Ловеч на 22 август 1877 г. храбро се сражават и загиват много войници родом от украинските губернии, които служат в 9-ти и 10-ти стрелкови батальони, в 130-ти Херсонски пехотен полк и др.
Значимо е украинското участие и в битката при Шипченския проход. В отбраната на прохода участват 35-ти Брянски и 36-ти Орловски полк, в които служат полтавчани; 4-та стрелкова бригада, съставена от селяни от Херсонска област, която по време на боевете получава неофициално наименование «Желязна»; 53-ти Волински, 54-ти Мински, 55-ти Подилски и 56-ти Житомирски полк на 14-та дивизия, състоящи се от селяни и граждани от Харкивска, Полтавска, Киевска и Херсонска област. Между другото, в тази дивизия служи като срочнослужещ прочутият украински театрален деец Микола Карпович Садовски (1856-1933), който за боевете на Шипка е награден с Георгиевски кръст, 4-та степен. По-късно в хода на войната Садовски стига чак до Константинопол. 
Шипченският проход е защитаван от 36-ти Орловски пехотен полк, от пет български опълченски дружини и няколко други малки части (общо 6 хил души с 27 топа) под общото командване на ген. Столетов. Битката започва на 9 август. Тежкото състояние на защитниците на Шипка се усложнява и от твърде неизгодните условия на заетата от тях позиция. Ето защо се налага генерал Ф. Ф. Радецки да им изпрати като подкрепление 35-ти Брянски пехотен полк начело с полковник С. И. Липински. Само на 9 август войните от полка, заедно с българските опълченци, отблъскват  десет атаки на османската войска. На 11 август вече нямайки патрони, именно Първа стрелкова рота на 35-ти Брянски полк и 3-та стрелкова рота на 36-ти Орловски полк участват заедно с българските опълченици в хвърлянето на камъни срещу настъпващите османски войски.
В боевете за Шипка през август 1877 г. е смъртно ранен Юрий (Георгий) Рудченко. Той е по-малкият брат на известния украински писател Панас Мирни, както и на Иван Рудченко (псевд. Иван Билик), събирач на украински фолклор. Често двамата братя се е налагало да прехвърлят тайно творбите си през границата с Австро-Унгария и да ги печатат в украински периодични издания в Лвив или Женева, поради ограниченията на руската цензура за публикации на украински език. 
Сред други известни осъзнати украински интелектуалци взели участие в боевете при Шипка е и Йосиф Шевченко, племенник на споменатия вече виден украински поет и основоположник на украинския език Тарас Шевченко. Й. Шевченко участва с доброволчески отряд и е ранен в битката. И до днес в музея на Шипка се съхранява негова фотография. По-късно, на 12 февруари 1878 г. Й. Шевченко е назначен за окръжен управител на Горна Джумая (Благоевград), която длъжност изпълнява до подписването на Берлинския договор. 
И в битките за Елена, в района на Котел и на други места героизъм проявяват войните на 15-ти Нарвски хусарски полк начело със сина на А.С. Пушкин – А.А. Пушкин. Сред войниците е и племенникът на руския писател от украински произход Микола (Николай) Гогол от село Яновшчина (сега Гоголеве) в Полтавска област – М. В. Биков, награден за храброст със златно оръжие. 
В знаменателните сражения за Плевен, както и в последвалата обсада на града също воюват украински дивизии. Сред тях са 31-ва пехотна, състояща се от харкивяни, 33-та – съставена от от катеринославци, херсонци, таврийци, а също така 1-ва бригада на 9-та пехотна дивизия, състояща се от полтавчани. Много от войните родом от украинските губернии загиват по време на трите щурма. Само Молоросийсият полк губи  в тази битка 620 души. Отбелязват се тук и 4-ти Харкивски и 9-ти Бузки улански полкове, 17-ти Архангелогородски, 117-ти Ярославски и други полкове, в редиците на които воюват войници от Полтавска, Киевска, Харкивска, Херсонска и други губернии.
Не можем да не споменем и украинците-генерали Федир Федорович Радецки (1820-1890) и Михайло Иванович Драгомиров (1830-1905), които редом с генералите М. Д. Скобелев и И.В. Гурко се смятат за главните герои в тази война. Самият М.И. Драгомиров много години след войната е начело на Киевския военен окръг. Той е убеден украинец и поддържа тесни връзки с украинските дейци от «Стара Громада». 

Голям принос за победата в Руско-турската война 1877-1878 г. имат и медицинските работници. Като доброволци на фронта тогава пристигат и немалко випускници на медицински факултети на Киевски, Новоросийски и Харкивски университети. Мобилизирани в редовната армия и непосредствено на фронта са 25 члена на дружеството на киевските лекари. Сред имената, които личат на „Докторския паметник“ в София са и тези на починалия от тиф випускник на Киевския университет, млад талантлив хирург, родом от с. Писки, Лохвицки окръг, Полтавска губерния О. И. Симонов. Тук са посочени и доста украинци – С. Гуменюк, Д. Ковал, Ф. Козак, Х Мелниченко, М. Шевченко, И. Шулга и др. 

От „украинската“ Руско-турска война до независима Украйна

Българите продължават да имат усещане за ролята и мястото на украинците в Руската империя и след края на войната. Особено след Съединението от 6 септември 1885 г., политическата криза от 1886-87 г., преврата на 9 август 1886 г. и скъсването на българо-руските дипломатически отношения през ноември 1886 г., българският печат нерядко информира за страданията на украинците в рамките на Руската империя, особено по време на управлението на цар Александър III. Още в първите месеци на 1886 г. Захари Стоянов не забравя съдбата на „Малорусия“ (Украйна) и украинците в Русия. И по-късно българският печат неведнъж съобщава за преследването на украинския език, литература и образование от руските власти. В следващите години на Стамболовото управление (1887-1894 г.) български печатни издания не спират да отделят място на положението на украинците под „московския хомот“ и протичащата и сред тях политика на русификация. Особено красноречиво за отношението на прогресивната българска общественост, както и на все още силно контролиращите университета управляващи кръгове начело с премиера Стефан Стамболов, е назначаването през 1889 г. на украинеца Михайло Драгоманов за преподавател по обща история във Висшето училище в София, бъдещ Софийски университет.
Драгоманов запазва критичното си отношение към Русия и сътрудничи на режима в България. Той дори помага на Захари Стоянов при списване на Стамболовия официоз „Свобода“. Всъщност, още през есента на 1886 г., три години преди идването му в София, украинецът разрешава на автора на „Записките“ да помести негова статия за „автономията и демократичния строй на казашките земи”. З. Стоянов разглежда Драгомановият материал като хубаво „предупреждение за българите, сред които се появяват демократи москофили”, явно имайки предвид скорошни публикации на Димитър Благоев, критични тогава към Съединението и политиката водена след него. От страниците на издигнатото списание на д-р Кр. Кръстев „Мисъл“ украинският емигрант и преподавател във Висшето училище недвусмислено изразява подкрепата си за българското правителство в спора му с Петербург. Подобно на правителствения печат и М. Драгоманов разглежда гладът в Русия, финансовите затруднения, аграрните вълнения, недоволството на неруските народности срещу русификацията като свидетелства за „недостатъците на правителствената система”. Публикуват се и материали, които споделят възгледите за амбициозните и завоевателни апетити на Петербург, включително и на Балканите, но заедно с това разглеждат империята като лишена от финансови ресурси за осъществяването на подобни амбициозни „фантазии”. През май 1892 г., и „Свобода“ в лицето на Д. Петков изтъква справедливостта на констатация на М. Драгоманов от априлската книжка на „Мисъл“, че руското правителство превърнало България в „православна Полша“. И в свои престижни университетски изследвания Драгоманов лансира тезата как от големите съвременни монархии руската в най-голяма степен наподобява модела на Византия. Дори изрично се изтъкват 14 дворцови преврата в Русия от московския период насам, които имали „византийски дворцов характер”. 
Тук, в България, Драгоманов остава до края на живота си през 1895 г. Междувременно, неговата дъщеря, Лидия Драгоманова (родена 1866 г. в Киев, завършила Филологическия факултет на Женевския университет) се омъжва още през 1889 г. за Иван Шишманов. Затова и неслучайно когато през 1918 г. се провъзгласява независима Украйна видният учен става пръв български посланик в Киев. 

http://www.faktor.bg