You are here

Иво Инджов: Срастването на БНТ с властта е тревожна диагноза

Евелина Гечева

В България независимата и критична журналистика ще може да оцелява, ако се прави в по-малки и по-мобилни медии в интернет

 

Иво Инджов,
Експерт по политически комуникации

 

– Доц. Инджов, какво би следвало в друга държава, ако програмен директор на обществена телевизия направи жеста с трите пръста, който направи Емил Кошлуков?

– Не се сещам за подобен аналог. С оглед на журналистическата и гражданската култура в развитите медийни демокрации, които познавам добре, може да се предположи обосновано, че водещ (на всичкото отгоре и програмен директор), който направи подобен жест, ще бъде принуден да си подаде оставката. И не само под публичен натиск. Въпреки периодично избухващи скандали със знакови фигури от водещи обществени телевизии по света – за сексуални злоупотреби, съмнители хонорари и др., спазването на етичните норми и професионалните станарти в тях е издигнато в ранг на самоидентичност. Това е една от отликите им с частните телевизии.

– Какво всъщност се случва с БНТ? Като че ли все повече се пълни със стари муцуни, в лошия смисъл на думата?

– Българският медиен пазар е малък, а заплащането в БНТ – ниско, затова феноменът „стари муцуни“ е неизбежен. Доколкото това е проблем, той не е най-големия в БНТ. Срастването й с властта е далеч по-тревожна диагноза – то е резултат както от порочния модел на финансиране от държавния бюджет (същото важи и за БНР), така и на натрупаните в годините на прехода устойчиви модели и практики на обслужваща журналистика. В сферата на новините БНТ отдавна се е превърнала в една екранна БТА – тя облъчва стапящата й се като пролетен сняг аудитория със скучни новини за министрите и държавните институции. Същевременно възприема най-лошото от частните телевизии, като опитва да вкарва „човешки момент“ – най-често с необосновано акцентиране върху убийства, насилие, катастрофи, природни бедствия и необосновано самохвалство по незначителни поводи. В политическите предавания на БНТ видимо доминират гледните точки на управляващата партия ГЕРБ и присъдружните към нея анализатори. До неотдавна, при тандема „Анкова – Шишманова“, имаше и непропорционално на политическата им тежест екранно присъствие на отделните съставки на Реформаторския блок. Предаването „Референдум“ ми изглежда като парламентарно студио, а „Панорама“ е запазен домейн на министрите. В двете предавания по правило дефилират до болка познати експерти и общественици. В продукциите за култура и история, които предлагат интересни теми, често се набиват на очи идеологическите предразсъдъци на водещите. Автентични и легитимни „неудобни“ гласове от гражданското общество в цялото му разнообразие рядко се появяват на екрана на БНТ. Новият й генерален директор Константин Каменаров като че ли няма стратегия и визия как да се промени това състояние на нещата, което обяснява защо БНТ продължава да бъде с четири-пет пъти по-ниска гледаемост от основните й конкуренти bTV и Нова телевизия.
На този фон парадоксалното е, че с появата на Кошлуков като водещ на „Още от деня“ – въпреки фриволното му поведение като водещ и пристрастността му по дадени теми, предаването започна да става по-плуралистично. Вярно, то залага на т.нар. конфронтейнмънт (от конфронтация и ентъртейнмънт), което със сигурност отблъсква част от зрителите, но в него се появяват и гледни точки, които през последните месеци не бяха допускани в БНТ. Да вземем например противниците на застрояването на Пирин, които вече излагат гледната си точка на екрана на квазиобществената телевизия.
От сегашните драми в БНТ обаче не очаквам качествено ново развитие – то може да дойде едва когато обществото, политиците и медийните експерти си отговорят честно на фундаменталния въпрос каква телевизия искат – която да работи в полза на обществения интерес (вкл. за интересите на малинствените групи) или за държавата и политиците.

– Как ще коментирате случилото се с BiT?

– Като запушване на устата на единствената телевизия с подчертано опозиционен профил. Въпреки кусурите й, изразяващи се най-вече в прекалената субективност на част от водещите, тя даваше широка трибуна на критични към властта гласове, мнения и послания, които много по-трудно си пробиваха път в другите телевизии. Спирането на всички предавания без новините под предлог, че започва подготовка за нови, дигитални формати и повторението само на жълти, безпроблемни предавания в почивните дни след смяната на собствеността засилват спекулациите, че покупката на телевизията е акция за овладяване на тази критична медия. Освен това по принцип е много подозрително, когато „независим продуцент“ от шоубизнеса създава в спешен порядък фирма, за да закупи, по думите му, със собствени средства и кредит (публично не е оповестено откъде) една телевизия с информационно-политически профил. Въпреки че засега се полагат усилия да се разсее предположенията, че зад покупката на телевизията стоят Гергов, Пеевски или някой друг приближен до властта бизнес…
Казусът „BiT” отново илюстрира първостепенното значение на икономическия модел за оцеляването на дадена медия. Въпреки осигурената от предишните собственици – бизнесмените братя Вълневи редакционна независимост, – в крайна сметка печалбата, респ. минимизиране на загубите, се оказа факторът, решил съдбата на тази телевизия. Очевидно при сегашните условия в България в средносрочен план независимата и критична журналистика ще може да оцелява, ако се прави в по-малки и по-мобилни медии в интернет. Необходими са и нови модели на финансиране – отвъд рекламата и капризите на този пазар, отвъд квазисубсидирането с еврофондовете от държавата с нейната мечешка прегръдка, отвъд спонсорството от нечий частен бизнес и т.н.

– Има ли според Вас оптимизъм за българския медиен пазар и как той би могъл да се нормализира?

– За съжаление не съм особено голям оптимист. През последните 2-3 години нарасна политическият натиск не само над критичните медии, но и над големите телевизии, които като цяло имат доста по-конформистко отношение към управляващите. Преди това за сравнително по-дълго време се беше установил моделът на (частично) контролиране чрез икономически лостове. Както се вижда от казуса с BiT, той въобще не е отмрял, но през последните месеци се натрупаха случаи на груба намеса на представители на управляващото мнозинство срещу работата на журналисти, които не им харесват.
Не очаквам и някакво подобрение, ако „законопроектът Пеевски“ за медиите стане закон. Вярно, той напипва една болна тема – за липсата на прозрачност за собствеността и финансирането на голяма част от българските медии. Но дори да оставим настрана проблема за възможен конфликт на интереси – вносител е депутат, който има медиен бизнес, законопроектът има видим юридически дефект. Защото целта му е чрез изменения в специфичен закон – за задължителното депозиране на печатни издания, да се регулират всички видове медии, не само печатните (според сега действащия закон те тъй или иначе са задължени ведъж годишно да декларират собствеността си до физически лица). Ако действителната цел е повече прозрачност, за да могат потребителите да вържат две и две: каква собственост, респ. финансиране, стои зад дадена редакционна политика, трябва да се промнят и други закони. Законопроектът обаче очевидно е избирателен – насочен е към медии с грантово финансиране (най-прозрачното, независимо дали то ни харесва или не), които са критични към властта, но и към персоната на единия от съвносителите. Законопроектът подготвя осветляване на „непазарното“ финансиране на медиите. Но защо не и на псевдопазарното – например квазисубсидирането на медии от държавата по линия на популяризиране на еврофондовете или медийните партньорства с общините, кредитите за развитие на медиен бизнес, самото рекламно финансиране и т.н.
В крайна сметка, това което се случва напоследък на медийния фронт, е поредната илюстрация защо страната ни е на 109-о място по свобода на медиите, последна в ЕС, в престижната класация на „Репортери без граница“.

– Една от управляващите партии излезе със скандална декларация за евродепутат. Какъв е Вашият коментар по този случай?

– Декларацията на НФСБ с лидер Валери Симеонов, който е и вицепремиер, срещу зелената евродепутатка Ска Келер заради участието й на протеста срещу опасността от застрояване на Пирин е скандална. В нея срещу Келер са използвани провокативни квалификации, направо обиди под знаменателя „недопустима намеса във вътрешните ни работи“. Патриотите очевидно забравят, че България е част от ЕС, а ЕП е един от трите най-важни институции на съюза, при това най-демократичната. Един евродепутат има правото да критикува премиера и правителството на чужда страна, още повече когато е в нея по покана на протестиращи граждани, които търсят съдействие от европейските институции. Поведението на патриотите, особено на лошото момче в управляващата коалиция, тепърва ще създава проблеми на премиера Борисов на международен терен – там където той се чувстваше най-спокоен и успешен от началото на мандата. Неслучайно правителството – след натиск от председателя на ЕК Юнкер, се разграничи от декларацията, т.е. от своя вицепремиер… Поведението на най-агресивната част от патриотите се вписва в цялостната тенденция управляващите да затегнат почти силово контрола върху публичната комуникация по взривоопасни и щекотливи за тях теми.

– Можем ли в създалата се ситуация да очакваме предсрочни избори и ако да – кога?

– Те са възможни, ако се задълбочат разделителните линии в обществото – за Истанбулската конвенция, Пирин и някои други, както и проекциите им в управляващата коалиция. Хоризонтът за тях е в периода между края на българското европредседателство и местните избори през есента на 2019 г. Бившият президент Първанов вече допусна, че ГЕРБ може да слее местния вот с предсрочни парламентарни избори. Според мен това наистина би могло да стане, особено ако ГЕРБ получат чувствително по-ниски резултати на изборите за Европейски парламент през пролетта на същата година.

http://www.transmedia.bg/2018/02/13/%D0%B8%D0%B2%D0%BE-%D0%B8%D0%BD%D0%B...