Какво ни отне демокрацията

Владимир Левчев

През януари 1989 Владимир Левчев и Едвин Сугарев започват да издават „самиздати“ – списанията „Глас“ и „Мост“

 

Когато бях дете, за мен Втората световна война и Девети септември, деня на окупацията на България от Съветската армия, който тогава празнувахме като национален празник — беше нещо случило се далеч назад в историята. Като Наполеоновите войни или Английската гражданска война – нещо от учебниците. Макар че в тогавашните учебници окупацията се наричаше всенародно деветосептемврийско въстание и социалистическа революция. Много по-късно, когато започнах да остарявам и десетилетията престанаха да бъдат вечности, си дадох сметка, че всъщност съм роден само 12 години след края на Втората световна и началото на Студената война.

През септември тази година говорих с мои студенти, родени около началото на този век, за Пражката пролет и окупацията на Чехословакия от Съветската армия (и другите „братски“ армии, включително българската) през август-септември 1968. За тях, родените около 12 години след края на комунистическата диктатура, времето на съветския комунизъм и Студената война вече са назад в историята — както за мен беше Втората световна война и Девети септември. А Чехословакия през 1968 — за тях това е като Първата световна за мен.

Времето е нещо относително. И не само настоящето, но и историята се променя с времето.

Всяко поколение вижда миналото различно.
Но е важно да се знаят фактите

Иначе ще живеем в някакъв паралелен измислен свят, където окупацията се наричаше освобождение, диктатурата – демокрация, безправието – равноправие.

Може да се погледне към последните 75 години и от друг ъгъл — на технологичните революции. Отново перспективата към миналото ще бъде различна за различните поколения. Аз съм роден две години преди да се роди Българската национална телевизия. А моят син се роди заедно с Интернет. По-младите хора са отраснали след третата технологическа революция, отраснали са в информационната епоха. Докато аз, както и покойният ми баща, сме родени и отрасли в света на втората технологическа революция.

Светът радикално се е променил около началото на миналия век — с почти едновременната поява на електричеството, телефона, автомобила, радиото, киното, самолета, разрушителните бомби. От тогава насам най-голямата революционна промяна — масовото приложение на компютърната технология и интернет — се случи около падането на Желязната завеса.

За нас важното, революционното, фантастичното нещо, което се случи тогава, в края на 1989-та беше падането на Берлинската стена и Желязната завеса. Живков падна един ден след Берлинската стена. През тази паметна есен като домино паднаха един след друг режимите в Източна Европа. Но всъщност тогава се е случвала и третата технологическа, информационната революция, която ние малко по-късно забелязахме.

„Демокрацията ни отне много“ заяви преди две години лидерката на БСП Корнелия Нинова. Да помислим, какво точно ни е отнела демокрацията и дали точно тя ни го е отнела?

Ако приемем че демокрацията в България започва с падането на тоталитарния режим в края на 1989 ( макар че страната ни реално започна да се променя едва след 1997, поемайки в евроатлантическа посока, и от тогава и икономиката ни върви нагоре)

демокрацията ни отне спокойствието и стабилността на робството

Отне ни сигурността, че някой друг мисли за нас, направлява живота ни. Не е нужно сами да мислим за бъдещето си. Можеш да роптаеш, ако нещо не ти харесва, но вината не е твоя. Ако животът ти не е такъв, какъвто си искал да бъде — не си виновен, не си имал избор. Това е състояние на летаргия.

Възрожденците ни сравняват робството със сън дълбок и ни призовават да се събудим.
Демокрацията, свободата, е нещо трудно постижимо и удържимо. То е нещо, което ние сами си правим постоянно, в будно състояние. Сами поемаме инициативата и не можем никого да обвиняваме, ако не ни се получи.

Хората по онова време ( времето наричано комунизъм, или развит социализъм, или тоталитаризъм, или диктатура) живееха в мизерно икономическо равенство — 150 лева заплата, празни магазини, панелка, трамвай. И в равно безправие — мълчи си, подчинявай се, и живей спокойно. (Иначе има затвори и лагери — за които, разбира се, не се пишеше във вестниците и не се говореше по телевизията.) Тези, които имаха повече, отговорните другари, не бяха показвани с това, което имат, по телевизията или по вестниците.

Създаваше се някаква илюзия за равенство. Хората не можеха да пътуват на Запад, не можеха да сравняват мизерното си равенство с нищо друго. И мизерията е нещо относително.

След 10 ноември 1989 имаше една еуфория — от това че свободно можеш да викаш по площадите, да казващ какво мислиш. И илюзията че нещата някак ще се променят от само себе си. Но в първата половина на 1990-те някои от хората, които имаха ключовете към „общонародната“, сиреч държавната собственост, я разпределиха между себе си под масата, над която се водеше уж демократичен дебат. Същевременно за обедняването на обикновените хора се обвиняваше демокрацията. Всъщност се създаде тогава една мутрокрация. Не демокрацията, мутрокрацията ни отне много – Лукановата зима до Виденовата зима. Първото правителство на СДС оцеля по-малко от година.

Едва от 1997 насам имаме един наистина постоянен икономически подем, макар и бавен, в сравнение с други подобни страни. Все пак, по време на хиперинфлацията от 1996-7 средната заплата беше някъде около 5 долара ( не помня колко точно хиляди лева беше това тогава). През 2007-ма, когато България стана член на Европейския съюз, средната заплата у нас беше около 500 лева (250 евро). Сега е над хиляда лева. Разликата е видима и в начина, по който страната изглежда. Макар че сме най-бедни в ЕС, ако сравняваме страната с тази страна от миналото, разликата е огромна.

В първите десетилетия на 21 век, грубо казано от атаката срещу кулите близнаци в Ню Йорк и Иракската война — с възхода на международния тероризъм и с бежанската вълна към Европа — светът отново се промени неочаквано. Имаше и световна икономическа криза през 2007, която също така подхрани новия национал-популизъм. За нас в България това съвпадна с най-дългия период на просперитет, повишаване на жизненото равнище на хората и европейска интеграция, превръщането ни в нормална европейска страна. Не мисля, че нещо по-добро ни се е случило от Освобождението насам. Това беше мечтата на Възрожденците, да бъдем част от Европа.

Но в световен мащаб по същото време, се разраства някакъв хаос, разклащат се международните демократични институции, има някакъв възход на авторитаризма и национал-популизма — от САЩ и Великобритания до Русия, Турция и Китай, либералната демокрация изглежда застрашена. В Източна Европа този нов национал-популизъм се нарича от привържениците му „илиберална демокрация“. Но това е един смехотворен оксиморон! Абсурдно словосъчетание! Ако демокрацията не е либерална, т.е. ако не се спазват правата на малцинствата, ако няма равноправие на всички граждани пред закона, демокрацията се изражда в диктатура на мнозинството — или в „диктатура на пролетариата“, или в култ към любимия лидер на масите.

Все повече се плаша не от това, че нещо ни е „отнела“ демокрацията, а от това, че някакви нови мощни световни сили — икономически или социално-политически — незабелязано ни отнемат самата демокрация. Тази жадувана демокрация, която след падането на Желязната завеса, ние, в Източна Европа, наивно смятахме че е победила завинаги и безвъзвратно в целия свят.

Демокрацията е нещо крехко и мобилно и трябва постоянно да се защитава. Не я е имало дълго през човешката история.

Трябва постоянно да се грижим за демокрацията

за да не ни бъде отнета — или да не си я отнемем сами. Демокрацията е толерантност към различните, но и спазване на законите, които са еднакви за всички. Както и гражданско неподчинение и самоорганизиране, когато избраните управници не спазват обещанията си пред нас, не спазват закона и затъват в корупция.

Не трябва да позволяваме да ни приспиват с национал-популистки брътвежи, които прикриват произвола и алчността на овластените. И не трябва да забравяме миналото. Защото може да потънем в една нова тоталитарна реалност — високотехнологична, но подобна на тази, от която смятахме че сме се избавили в края на 1989-та.