Какво си заслужава да се знае за българския социализъм I: Терорът

Написано от Пенчо Пенчев

Българският социализъм е като всеки друг социализъм – облечен в добри намерения, но нескопосан и често кървав социално-икономически експеримент. На национално ниво общите характеристики се проявяват по специфичен начин. Така се ражда милата родна картинка на българското социалистическо минало. В няколко последователни публикации ще акцентираме върху българските проявления на типични за социализма явления и процеси. Те не са степенувани по важност и нямат претенции за всеобхватност.

Начало

Практиката на терора не е измислена от социалистите, но е почти универсална характеристика на някои от радикалните видове социализъм. Тя произхожда от стремежа да се създаде нов човек, който да изгради мечтаното от тях общество. Той не трябва да е егоистичен и да носи „отрицателните“ характеристики на старото време. И понеже новият човек не възниква с простото завземане на властта и ликвидирането на частната собственост, то се прибягва към унищожаване на вредните социални класи. Произволното насилие гарантира властта на социалистите срещу потенциални и въображаеми конкуренти и дава възможност за контрол над обществените структури.

В България не всички социалисти прибягват към насилие. Социалистическият терор е присъщ за болшевизираната след 1919 г. Българска комунистическа партия. Той еволюира, но исторически съпътства дейността на  комунистите и в опозиция, и на власт. Ранният болшевишки терор е най-видим при управлението на правителството на Александър Цанков (1923-1926 г.). В отделни части на страната грабят и извършват убийства различни разбойнически чети, които оправдават действията си с левичарски убеждения.

През 1924 г. със съдействие от страна на СССР и с одобрение от видния български комунистически деец Станке Димитров е убит народния представител от правителственото мнозинство Никола Милев. Направен е неуспешен опит за убийство на цар Борис III на 14 април 1925 г. Няколко дни по-късно е осъществен най-кървавият атентат в българската история. Взривен е куполът на църквата „Св. Неделя“ в София, при което загиват над 160 души. Впрочем държавната власт, начело на която стои бившият социалдемократ Александър Цанков, също отвръща на терора с терор. Терористични елементи има и в т. нар. антифашистка съпротива в периода 1941-1944 г. Властта отново отвръща с официализиран терор. Това обаче е само началото.

Окрупняване на терора

Комунистите влизат във властта след преврата на 9 септември 1944 г. Монополизират я до края на 1947 г. и започват изграждането на социалистическо общество. През първите две десетилетия след деветосептемврийската „революция“ терорът е сред основните средства за контрол над населението. Ударното начало на държавния терор е поставено с уж спонтанното избиване без съд и присъда на хиляди представители на бившата власт в дните непосредствено след девети септември. Покрай тях са прочистени независими интелектуалци, свещеници и други лица случайно попаднали във вихъра на събитията. Сред убитите в кървавата вакханалия е талантливият фейлетонист и художник Райко Алексиев. Останалите жертви включват депутати, министри, полицаи, военни, журналисти, заможни хора и т.н.

Малка част от убитите са съпричастни със съюзяването на България с Хитлерова Германия през Втората световна война. Поради това те подлежат на съдебно преследване и наказание. Жертвите обаче нямат никакъв шас да докажат невинността си. Има такива, които са убити, а смъртните им присъди са издадени впоследствие от т.нар. Народен съд, който поне формално трябва да осъди виновниците за влизането на България във Втората световна война. Точният брой на жертвите от първата вълна на овластения терор и до днес не е установен със сигурност.

Лагерите

Важно превъплъщение на терора са концлагерите на социалистическа България, известни като Трудово-възпитателни общежития (ТВО). Сред тях, без да са единствените, печална слава придобиват лагерите на остров Персин до Белене, край Ловеч и в с. Скравена. Този край Белене съществува с прекъсвания в периода 1949-1987 г. Последните въдворени там са етнически турци, които се съпротивляват на насилственото им преименуване. Лагерът до Ловеч действа в периода 1959-1962 г. Там са затваряни и избивани хора, докато официално България декларира, че в страната не съществуват Трудово-възпитателни общежития. Общият брой на преминалите през комунистическите концлагери е вероятно около 100 000 души, а броят на жертвите отново е неуточнен. За разлика от подобни лагери в Съветския съюз, българските не успяват да се превърнат в значимо стопанско предприятие. Безплатният труд на лагерниците е използван неефективно и безсмислено, просто за да се смаже човешката същност на лагерниците.

Важно е да се отбележи, че изпращането в ТВО не става въз основа на съдебно постановление, а обикновено е произволно решение на местните власти. Срокът на пребиваване там е неизвестен на лагерника, най-често близките не получават труповете на починалите лагерници. В лагерите попадат изявени политически противници на комунистическата власт – бивши министри, привърженици на опозиционния земеделски съюз, анархисти, националисти, демократи, комунисти, които не следват стриктно партийната политика, религиозни водачи на различни християнски деноминации и т.н. Там се попада и по причини, които на пръв поглед нямат нищо общо с политиката. В лагерите Бобовдол и Куциян е изпратен писателят Димитър Талев. След нараняване, получено в Белене, през 1950 умира главният редактор на вестник „Свободен народ“ Цвети Иванов. Популярният джазов музикант Александър Николов (Сашо Сладура) попада през 1961 г. в Ловешкия лагер за разказване на вицове срещу властта. Там е пребит до смърт. През 1958 г. стотици млади българи са вкарани в ТВО като хулигани и безделници и затова, че са носили дрехи (тесни панталони например) или слушали музика, които не са приемливи за социалистическия морал.

Обикновен социализъм

Приблизително от средата на 60-те до 1989 г. употребата на терор намалява, но заплахата за неговото завръщане остава. През тези години апаратът на секретните служби (Държавна сигурност) на комунистическа България нараства непрекъснато, увеличава се броя на неща(с)тните сътрудници. Някои са принудени да доносничат, за да избегнат преследване, за да не бъдат лишени от най-обикновени житейски придобивки, за да получат възможност да пътуват в страни от т.нар. капиталистически лагер. Доносите до Държавна сигурност обаче не са движени само от принуда, те отварят път към кариерно израстване или пречат на хора, които се възприемат като конкуренти. Така секретните служби развиват някои от най-лошите черти в българския национален характер като завист и раболепие пред силните на деня.

Властта следи непрекъснато за настроенията сред различните обществени прослойки и при нужда употребява заплахи към тези, които изразяват някаква форма на недоволство. При добре известната история на произволни наказания заплахите се възприемат напълно сериозно. Терорът се е превърнал в самоподдържащ се механизъм, при който живеещите в социалистическата държава формално спазват наложените им порядки, а властта не ги закача и им осигурява минимално ниво на материални блага.

Терористичните практики на комунистическата власт, макар и ограничени, съвсем не са забравени и отречени. Те придобиват различни форми. През 1968 г. части от българската армия са изпратени в Чехословакия. Те участват в смазването на тамошния опит за изграждане на „социализъм с човешко лице“. Този акт може да се окачестви като държавен терор.

Извършвани са покушения срещу представители на българската емиграция. Показателно е убийството на писателя дисидент Георги Марков в Лондон на 7 септември 1978 г. В края на 60-те години той напуска страната и не се завръща. Във време, когато свободното пътуването на Запад е невъзможно, а оставането там се третира като престъпление, постъпката на Марков се приема като силно компрометираща. Освен това през 70-те години по радио „Свободна Европа“ са излъчени поредица от негови текстове, които рисуват реалната картина на живота в комунистическа България. Тя се отличава много от официалните пропагандни приказки.

По-късно текстовете са публикувани в двутомника „Задочни репортажи за България“, който и до днес може да служи като противоотрова срещу захаросаните масови представи за миналото. Убийството на писателя Георги Марков е осъществено от тайните служби на България с решаващата помощ от страна на колегите им в СССР. То доказва, че заплахите с терор могат при необходимост да станат действителност.

Защо знанието за социалистическия терор е важно?

След промяната от ноември 1989 г. Българската комунистическа партия, искрено или не, се социалдемократизира. Това означава, че терорът спрямо населението е отречен и останал в миналото. Най-малко две причини могат да се посочат за необходимостта от знание за левия терор. На първо място – скритата реставрация на ценности и политики от времето преди 1989 г. е сред малко забелязваните черти на съвремието ни. А миналото на социализма в България е свързано с терора. Второ – левите идеи не са монопол на социалистическата партия. Политическият радикализъм, който върви с тях, макар и маргинализиран, винаги стои като опция за бъдещето. Той може и най-вероятно ще бъде облечен в нови и непознати одежди, но предупреждението, че социализъм и терор често са вървели ръка за ръка не е излишно. Затова в погледа към миналото и характеристиките на българския социализъм има смисъл.

https://ekipbg.com/balgarski-socializum/