Камбаната, която бие в Европа и Америка, бие и за Борисов

Евгений Дайнов

 

Очевидно е, че приливът на нормалност, минаващ през Европа и, вече, Америка, няма да остави на власт и у нас арогантните „мъжкари“.

„Ерата на разпищоленото, ликуващо зло в американската политика приключи,“ писа Мария Спирова след като стана ясно, че новият президент на САЩ се казва Джо Байдън.

Това, разбира се, е така. Но в случая става дума дори за още по-мащабен процес: изборите в Америка сигнализираха, че ерата на злото в целия цивилизован свят е вече към края си. Този път Европа започна първа; Америка следва европейските тенденции.

Че ерата на тежко корумпираните, флиртуващи с фашизма национал-популисти е в края си, това се видя още на изборите за Европейски парламент през май 2019 година. Вместо, както се заканваха, да залеят ЕП като някакъв кафяв прилив, европейските национал-популисти бяха принудени да наблюдават пробива на либерали и зелени. Още преди тези избори, обаче, бяха налице признаците, че Европа обръща гръб на фасцинацията с кафявото и предпочита да се обагря в зелено, както и в различните цветове на модерния либерализъм, вариращи от алено червено до оранжево, жълто и бледо синьо.

Кафявият прилив спря още през 2017 година, месеци след победата на Тръмп в САЩ

и след британския референдум за напускане на ЕС. По това време кафявият национализъм изглеждаше непобедим – „новото нормално“, връщащо ни директно в края на 1930-те години. „Либералите“ изглеждаха натикани в ъгъла, неспособни да противодействат на настъплението на кафявите. Политическото бъдеще изглеждаше като да е населено с разпищолени, агресивни мъже като Орбан, Ердоган, Путин, Салвини, Качински, Щрахе. И Бойко Борисов, разбира се.

Точно през 2017 година, обаче, във Франция президентските избори бяха спечелени от Еманюел Макрон. Вместо, както например европейската християндемокрация, да флиртува с анти-европеизма и ксенофобията на кафявите, Макрон проведе решителна кампания, основана върху класическите теми на либерализма, на републиканството, на европеизма и на зеленото бъдеще. И спечели.

Няколко години по-рано, в началото на кафявия анти-европейски прилив, философът Юрген Хабермас беше писал, отчаян: „Не виждам днес нито един политик, където и да е в Европа, който би рискувал решителна кампания, мобилизираща мнозинството в полза на единна Европа – а само това може да ни спаси“.

Макрон го направи, но не остана сам. Също през 2017 година Австрия, по това време силно залитаща към кафявото, избра за президен зеления активист Александър ван дер Белен. Две години по-късно Словакия, макар също флиртуваща с кафявата идеология, също избра „зелен“ президент. През 2018 година местните избори в Турция вече бяха отнели на Ердоган големите градове и столицата. Същото се случи, в следващите две години, при местни избори в самото сърце на европейското кафяво – Полша и Унгария. През 2018 година изборите в Бавария, вместо да донесат очакваната от крайнодесните победа, изведоха зелените като втората най-голяма партия в парламента.

Накрая дойдоха миналогодишните избори за Европейския парламент. Изборната активност се оказа на нива, невиждани от четвърт век.

Европейците се мобилизираха, за да запазят и подобрят своя съюз.

За пръв път от създаването на ЕС, достатъчно хора гласуваха за бъдещето не на страните си, а на Европа, та наблюдателите да заговорят за раждането на общоевропейски „демос“. Събитията от тогава и до днес потвърждават този извод. Под натиска на този демос Европа рязко увеличи скоростта на процесите на федерализация, обърна се решително против корумпираните кафяви режими, обяви връщане към основни ценности като свобода и върховенство на закона.

„Мъжкарите“ на Европа, като Орбан, Борисов и Качински, внезапно се оказаха натикани в ъгъла от най-омразните си врагове, либерали, либералстващи християндемократи и зелени. Някои мъжкари направо изпаднаха от голямата сцена, като Салвини и Щрахе. В същинска, „западна“ Европа никой не очаква подновяване на кафявия прилив. Това е вече минало и, този път, се размина без голяма война.

Европа, накратко, започна да взема завоя обратно към цивилизацията малко след избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Тази промяна на курса днес виждаме, че повлече и Америка.

На президентските избори в САЩ, както и на изборите за европарламент миналата година, гласуваха рекордно количество хора. Доналд Тръмп взе повече гласове, отколкото през 2016 година, когато победи. Но още повече гласове взе Джо Байдън. Също както на изборите за европарламент, тази свръх-мобилизация имаше за цел да прекрати „разпищоленото, ликуващо зло“. В САЩ, обаче, процентът гласували не беше рекорден за предходния четвърт век, а – за предходните 120 години. Това е важно, защото ни подсказва, за връщането към каква „нормалност“ гласуваха американците.

Тогава, през 1900 година, гласуват над 73 на сто от американците (днес, 120 години по-късно, процентът е малко под 70, при 56 през 2016 година).

Тези над 73 на сто гласуват за две неща:

Първо, Америка да действа като гарант на справедливостта, ако не из целия свят, то поне в Западното полукълбо.

И, второ: властта решително да разбие тогавашните монополи и картели, задушаващи икономиката и изсмукваща обществени ресурси.

В крайна сметка гласуват за едно и също нещо: силните да престанат да мачкат слабите, както по света, така и в самата Америка.

Сегашното рекордно гласуване на американците има подобни искания. Доналд Тръмп демонстративно отстъпи от задължението на Америка да подкрепя справедливостта в света, освобождавайки терена за различни „мъжкари“, които да могат да мачкат, когото си искат. Дори в първите години на своето президентство Тръмп се опита да се сближи с „мъжкари“ като Путин и Ким Чен Ун, които рутинно изтребват своите опоненти. В собствената си страна Тръмп също направи възможното, за да демонстрира, че има силни и слаби; и че силните са в правото си да мачкат слабите.

С това паралелите с 1900-та година се изчерпват, но паралелите със съвременна Европа са очевидни. И американците, както европейците преди тях, решиха да дадат отпор на бруталното говорене, личната разпищоленост и наглото политическо поведение на „силните“. Връщането към нормалността се възприема като връщане към учтиви форми на общуване, обединителни управленски политики, почтено политическо поведение, уважение към суверенитета на гражданите, на

„малкия човек“, в името на който изобщо съществува демокрацията.

Накратко: движението е от разпищоленост към приличие.

Това е цивилизационен избор. В самия корен на думата „цивилизация“ е закодирано посланието „учтивост“ и „гражданство“ (civility). В корена на думата „политика“ също е закодирано посланието „учтивост“, този път във френския вариант „politesse“. Все повече европейци и американци настояват за връщане към начина на живот, основан именно върху ценностите на цивилизацията и на политиката. Властването чрез сила, обявено за варварски обичай още от Аристотел, е в своя залез.

Силата не успя да стане „новото нормално“, защото не е (и няма как да е) цивилизационна норма, а е аберация, анти-цивилизация.

Къде сме ние ли? Очевидно е, че приливът на нормалност, минаващ през Европа и, вече, Америка, няма да остави на власт и у нас арогантните „мъжкари“, които в момента продължават да окупират управлението. България също е част от съвременната цивилизация, а в последните месеци българският народ демонстрира, че повече не иска да живее в „ерата на разпищоленото, ликуващо зло“.

Камбаната, която бие в Европа и вече в Америка, бие и за Бойко Борисов…