Камо дегрядеши: Време е!

Камо дегрядеши: Време е!Е, доживяхме. Случи се каквото следваше да се случи, макар че времето му отдавна-отдавна пак беше узряло. Случи се неизбежното: на политическия дневен ред отново и за кой ли път се изправя влудяващият (според тоя-оня) с вечното си постоянство нашенски въпрос: „Какво да се прави?”

Аз лично не виждам нищо влудяващо, даже напротив. Случи се неизбежното: немалка част от хората все повече и повече не се задоволяват с гледане, слушане и четене на констатации какво е статуквото, а питат и настояват да им се заяви черно на бяло и от ясно по-ясно какво трябва да се прави, за да се промени статуквото.

Сиреч тази част от хората у нас все повече и повече не се задоволяват нито със собствените си, нито с чуждите констатации, разбирай – не ги устройва вече единствено апатията, примирението, хленченето, вайкането, отчаянието, отчуждението, несъпротивлението или обратното: „лютите” кръчмарски закани на четири очи, ала и те като всичко останало съпроводени с пълно бездействие.

Не ги устройват вече нито собствената, нито чуждата апатия, примирение, бездействие. Заслушайте се какво говорят част от хората, прочетете какво пишат по форумите и в социалните мрежи и ще се убедите в промяната на нагласите. Тези люде вече не само искат, но са и готови да действат, за да живеят другояче.

Ами чудесно! И какво му е влудяващото? Или може би е по-добре да не се питаме какво да се прави?

Веднага е наложително да се изяснят няколко важни въпроса.

Кои са тези хора? За коя част от хората, населяващи България, иде реч? Разбира се, става дума за онези 20-25-30 процента от нашия народ у нас и по света, които наистина се интересуват от съдбата на страната си и биха участвали в такъв тип начинания и действия, които биха подобрили и ощастливили националната ни съдба.

Разбира се, че не става дума за хилядите фалшиви патриоти, лимпенреволюционери и пишманрадикали, които никога и никъде не са ощастливили ничия национална съдба. За читави хора говорим. Объркани, обезверени, отчаяни дори, апатични или настръхнали, гневни, но читави хора.

Кого питат тези хора? Пред кого настояват да им се заяви черно на бяло и от ясно по-ясно какво трябва да се прави, та да си сверят часовниците? Разбира се, не питат политиците, не питат чиновниците, не питат „социологическите” агенции, не питат „авторитетните” медии, нито армията от „народни” душеприказчици и изповедници, самоназначили се за ментори на общественото мнение.

Питат само себе си, тоест питат сами себе си и се питат помежду си, а настояват да чуят какво мислят не повече от едната шепа умни, неомацани, безкористни и добротворни анализатори, политолози и публицисти, на които въпросните 20-25-30 процента от нашия народ имат доверие.

И още нещо извънредно важно да уточним: узряването на читавите хора за адекватно и смислено, и резултатно най-вече политическо и обществено действие няма нищо общо с предстоящите след броени дни „избори”, нито с удивително (удивително дори по нашенските критерии) подлата, манипулативната, прогизналата от корупция и непоносимо (този път) идиотската предизборна кампания. Те – кампанията и „изборите”, най-много да са катализирали, да са ускорили процеса на узряването – и нищо повече.

Няколко думи и за президентския вот, понеже събитията, които предстоят в близките години, макар и само донякъде, но все пак са свързани и с поредния провален избор за президент на България. Защо провален? Понеже пак няма избор, затова. Глаголът „избирам” означава възможност за избор, предполага възможност да предпочетеш някого или нещо пред някого другиго или друго нещо. Между кого да избираме? В този смисъл поне милион и половина души вътре в България и още почти милион в чужбина са лишени (последните и в чисто техническия, практическия смисъл на лишаването) от правото на избор, защото нямат възможност да избират, защото нямат възможност да гласуват за предпочитан от тях кандидат. Чувам възражението: а защо гражданското общество не си издигна собствен кандидат? Ами много просто: защото у нас няма гражданско общество. И защото няма как нещо, дето не съществува, да издигне нещо, което да съществува. Чувам ново възражение: а защо поне въпросните 20-25-30 процента не си посочиха собствен кандидат? Кой им попречи? Турското робство ли или джебчийките на „цар” Киро Първи Катунишки?

Е, дойдохме си на думата.

Преди това да доизясним нещата около текущата суета докрай. Ако у нас нищо не се промени и тресавището продължи да вонясва, да се разлива и да поглъща и последните неосквернени оазисчета, до есента на 2013 г. премиер на България ще е бивш милиционер и бивш охранител на бившия тартор на милиционерите. А от есента на 2013 г. най-вероятно премиер ще стане пак визираният бивш милиционер или някой друг милиционер, визиран от него. И така до 2017 г. Тъй.

До януари 2017 г. пък най-вероятно президент на България ще бъде една нежна непорочна душа, натрупала милиони и милиони с нежен непорочен труд по света и у нас, душа изграждаща и надграждаща, душа – най-безукорният данъкоплатец по света и у нас, изобщо – душа камбана. Душата камбана, да не пропусна, и тя визирана от все същия бивш милиционер и бивш охранител на бившия тартор на милиционерите. А през януари 2017 г., както е визирано по план от бившия милиционер, президент на България следва да бъде самият той, бившият милиционер. Понеже му се полага – поне според милиционерския план. За да бъда коректен, трябва да спомена, че някакъв (макар и минимален) шанс да бъдат избрани (сега, през 2011-а) имат още две персони: невзрачна кукла на конци, окачена на шията на 120-годишната баба Яга – окачена лично от сегашния президент и бивш агент на „държавната”, разбирай – партийната сигурност на 120-годишната баба Яга; както и дама, подкрепяна от някакви неизвестни лица и неизвестни валути, самопровъзгласила се за представител на гражданското общество (да, да, същото, дето у нас го няма, дето не съществува), дама, която кокетира, че току-що е паднала от Луната или по-скоро от небесните селения, и като такава, едва-що паднала и в пълна небесна амнезия за някои чисто земни деяния, претендира да не носи никаква отговорност за последните десет години от живота си. За да завърша темата за „изборите” за президент: добре е да се отбележи, че който и от тримата да бъде „избран”, това няма да има почти никакво значение за бъдещето на България, понеже те са очевидно и впечатляващо взаимозаменяеми, тоест взаимоизползваеми.

За общинските така наречени избори ще се въздържа дори да споменавам. За мъртвата местна власт, за която току-що, преди часове, бе обявено, че се кандидатират за кметове 276 бивши агенти на Държавна сигурност (да, да, същата оная сигурност на 120-годишната баба Яга), а при кандидатите за общински съветници, на брой повече от 46 000, Комисията по досиетата се е отказала да проверява, за да не им прегреят компютрите – та за покойната местна власт или хубаво, или нищо.

Толкова за текущата суета.

И тъй, какво да се прави?

Отговарям направо, както си го мисля: нова партия, нов съюз, ново сдружение, ново обединение, нова гражданска лига, въобще – нов политически субект, регистриран по съответния закон (или закони) за политическите субекти. Времето на следващите две години е извънредно подходящо именно за творческа, съзидателна и разумна политическа работа. Работа за политическо строителство. Ще е напрегнато време, трудно време, кризисно време, време на милиционерщина и простотия, но заради това пък и време благодатно за нови идеи, за нови начала и начинания.

Как би трябвало да се осъществи това политическо строителство? Не знам. Изобщо не съм компетентен как се прави политическа партия. Не съм компетентен нито в организационния аспект, нито чисто в техническия. Не е и моя работа. Аз съм писател на 57 години, а това дело е политическо и следва да го извършат не по-възрастните от 30-40 години. По-точно онази част от онези 20-25-30 процента от нашия народ, които млади жени и мъже сега са по на 30-40 години. И още по-точно: онази част от тях, които притежават морал, съвест и вътрешна нагласа за достойна политическа и обществена работа на ползу роду. Знам, че у нас има такива млади хора. Знам и че са готови да опитат да пресушат тресавището и да построят върху него нещо красиво и трайно. Те са, тяхно е това дело.

Виж, моя работа е – смирено и без никакви претенции за правота, камо ли пък за  изчерпателност – да ги предупредя от дистанцията на побелялата ми коса за няколко принципни неща. По-скоро да им привлека вниманието върху някои принципни проблеми, тъкмо заради които най-вече пиша този текст. Към тези млади хора и се обръщам директно.

Първо и архиважно: не правете пагубната грешка на всичките си предходници да смучете от пръстите си устави и програми, преди да седнете и да си изясните вътре в себе си и един пред друг що е национален идеал и като какъв си го представяте този национален идеал на България и за България през следващите 5, 10, 20, 50 години. Няма, не е имало и няма да има политическа сила никъде по света, която да е постигнала, да постига или да постигне в бъдеще нещо стойностно и за собствения си народ, и за човечеството, без да е избистрила и да е написала черно на бяло за какъв национален идеал напряга мишци и заради какво се е набъркала в историята на народа си и на човеците. Цяло чудо е, че българската нация все още оцелява насред гниещото тресавище, без да притежава величав, достоен и ясно формулиран национален идеал! Не бързайте, спорете, карайте се и крещете, ако се налага, но стигнете до искрен, честен консенсус заради какъв национален идеал ще създавате политическа формация. И след като го постигнете искрения консенсус, работете за формулирания с вишегласие национален идеал, дори и някои от вас да са имали някакви резерви към един или друг негов аспект. Така правят порядъчните хора, така правят благословените, които служат на благото на ближния си.

Ако не се разберете помежду си, ако нямате общоприета визия за националния ни идеал, откажете се да се сдружавате, понеже нищо няма да постигнете. Както нищо не постигнаха предходниците ви.

Ако успеете обаче, ако станете първите българи от много десетилетия насам, които да не слагат каруцата пред коня – тогава вече може да пристъпите към втората най-важна задача от предварителната ви работа. Изяснете големите си цели, запишете ги и ги преследвайте неотклонно. Говоря за стратегическите, за исполинските цели, пред които времето свежда глава, а не за тактическите, текущите. Няма да ви давам съвети какви следва да са тези стратегически цели: всеки от вас е по-умен от мен, а поколението ви е по-умно от моето. Поставете си каквито вие решите цели, ала възвишени, смели и, разбира се, постижими  цели. И разумно разположени във времето. Свива ми се сърцето, като си помисля какво ви чака, но и мъничко ви завиждам заради предизвикателството. Понеже две от исполинските цели, които няма как и не бива да избегнете, ще бъдат възстановяването на погиналата българска държавност, а втората – не по-малко трудна и достойна – ще е създаването на гражданско общество в България.

Дойде ред и на средствата. Моля ви, не се подлъгвайте, не се съблазнявайте от може би една от най-разпространените от хилядолетия насам из цял свят „мъдрости”, от това античовешко умотворение на човеците – че целта оправдава средствата. Нищо подобно – целта не оправдава средствата! Това е истината. Никаква висша цел не оправдава по-ниски от нея средства. Самата дума „оправдава” е дивотия, глупост, нонсенс. Ще добавя: при лоши, гадни, несправедливи, неправедни средства целта дори престава да съществува. Изчезва. Няма я. Сякаш никога не я е имало. И ще поясня защо: защото дори целта накрая да е постигната донякъде или изцяло, хората или ще я намразят отдън душа и ще я отрекат, или пък няма да я припознават вече като своя, понеже и в двата случая ще са подвластни на последствията от средствата, с които е реализирана донякъде или изцяло. В този смисъл целта ще е мъртва, ще е изчезнала. И така й се пада, след като използва такива долни средства. Точно така се е случвало безброй пъти откакто свят светува, случва се днес, точно в момента, и ще се случва, докато свят светува.

Милиони пъти сме опитвали, ала не можем да излъжем Господ, като творим зло, преследвайки уж благи цели.

Прочее, средствата, с които възнамерявате да постигнете грандиозните си цели, следва да бъдат праведни, добротворни, изцяло обвързани и дори подчинени на християнските ценности. Накратко, средствата ви трябва да бъдат достойни за грандиозните ви цели. 

Изясните и формулирате ли си за какъв националния идеал ще ратувате, какви цели ще гоните и с какви средства ще действате, проблемът какъв тип ще е партията ви ще се е решил до голяма степен от само себе си.

И все пак – повече лява или повече дясна партия? Мен ако питате – не повече, а единствено дясна! Ама що е дясно в България? По-добре да замълчим. А навън що е дясно? Да биха ме поставили пред въображаем избор, всякога бих живял при левия Тони Блеър, нежели при десния Берлускони. А обичам Италия, страстно я обичам! Та мисълта ми е, че не следва да се робува на често измамната парадигма ляво/дясно, а да се внимава по оста праведно, истинно, достойно, справедливо, християнско – и антагонистите им: неправедно, лъжливо или демагогско, мерзко, престъпно, безбожно. И все пак – дясна, дясна партия! Лявото у нас неотвратимо, като орисано завива към демагогията и безбожието. То пък и едно ляво…

Тъй. Да приемем, че най-важното е свършено. Ето сега вече бихте могли да почнете да мислите за устави, за програми, за концепции, за тактики, за каквото е необходимо за съществуването на всяка партия под Божието небе. Каквото и да измислите обаче, вашата партия не бива да прилича на нито една измежду предишните и сегашните партии на онова безумно нещо, което наричаме преход. Не бива да прилича нито „като теория и практика”, нито – пази Боже! – кадрово. По нищо. По нищичко. Има ли нужда да отварям дума, че портата на вашата общност трябва да бъде охранявана от „огнения меч” на праведността и почтеността, та нито една партийна „рожба ехиднина” на прехода да не смее да пристъпи дори отдалече натам!

Е, оттук нататък би следвало да идва редът на детайлите, на подробностите. Огромно е изкушението „да се дадат” поне няколко конкретни подробни задачи, да се начертаят поне няколко детайлни стъпки какво да се прави в близко бъдеще. Няма да се поддам. И никак не ми е трудно да не се поддам. Аз съм лесен. Всичко, което досега съм имал и имам да казвам в детайли и в подробности и за националния ни идеал, и изобщо за човешките идеали и ценности, съм го писал и го пиша в книгите си.

Ще добавя обаче още няколко изречения за справедливостта и законността, за морала и нравствеността. Тези отшелници, тези клети скиталци по нашите земи заслужават няколко изречения. Едва ли греша, че тия четири величествени и непреходни човешки блага трябва да бъдат на първо място и в съзнанието, и в практиката на първооснователите на бъдещата политическа сила, която би се нагърбила с отговорността да промени печалното дередже на родината ни. Ако в спешен порядък у нас не се преобърне из корен начинът на битуване на понятията справедливост и законност, морал и нравственост – България е обречена. Понеже от тях останаха само сенките на изкълчените им понятия, а самите блага справедливост и законност, морал и нравственост са почти мъртви. Така че, млади хора, работете, борете се първо за реанимирането и изцеляването, а по-сетне и за възцаряването на най-ценното, което е сътворил човекът през вековете – справедливостта и законността, моралът и нравствеността! Борете се за възтържествуването на тези велики темели на човешкото добруване, борете се за тях още преди да се преборите за властта – и ще се преборите за нея! Многократно по-леко ще се преборите! Малцина непълноценни люде у нас, люде сбъркани, престъпни или направо черни, само те са против справедливостта и законността, против морала и нравствеността. Всички останали – и осъзнатите, мотивираните и смелите, и милионите неориентирани, пасивни и уплашени винаги са били, са и ще бъдат носители и поддръжници на тези най-свещени човешки добродетели. Нищо че понякога дори не знаем какво носим в сърцата и душите си. Сигурен съм, че всички читави хора по тая земя, всички заедно ще ви подкрепим в опита ви да се създадат условия, при които добродетелите отново да разцъфнат!

Тогава вече всичко ще бъде различно. И тази земя няма да прилича на алчно човеконенавистно тресавище. И хората включително ще са различни. Включително и президентът от 2017 г. нататък, който ще бъде избран чрез избори, а не чрез лъжи, простотии и словоблудие, няма да е бившият милиционер и бивш охранител на бившия тартор на милиционерите, а достоен човек, издигнат и подкрепян от достойни хора.

Така ще бъде, ако не се съблазним по отчаянието.

Дълъг стана този текст, да свършвам.

Момичета и момчета, не се бавете! Не се колебайте! Не бъдете припрени, но и не отлагайте, не се туткайте, действайте! Дерзайте! „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори!” Няма да ви бъде отворено, ако не похлопате! А няма кой да похлопа вместо вас!

О, щях да забравя: няма и какво да загубите освен родината си.

Господ да ви е на помощ!

Господ да ви пази!

Васил ПЕКУНОВ