Кеф ти живей, кеф ти умирай

Българска пенсионерка за случка от живота й

Часът е 8.45! В БИЛЛА съм за хляб и вода и пътьом – до аптеката. За цял куп лекарства… Редовен клиент съм и на двата обекта. На касата за хранителни продукти минах спокойно, обслужването беше похвално, за което благодарих на любезната касиерка. 

Влизам в аптеката – няма посетители, зарадвах се, че няма да се наложи да чакам. Предстоеше ми скайпразговор със сина от Лондон. Приближавам усмихната до двете обслужващи аптекарки – едната съвсем младичка, другата по-голяма. Тази, по-голямата, веднага изчезна. Подавам рецептурната си книжка на усмихнатата – явно стажантка, госпожица. 

И зачаках чинно. Момичето гледа, чете, щрака на клавиатура – не виждам каква е, пак разгръща, пак почуква. Минута, две, пет. . . Ефектът – нулев. Появи се, да я нарека – старшата, обмениха няколко думи. Усетих, че нещо не е наред, попитах. Отговорът – проблемът не е във вас. Стажантката – ще я наричам така, се засуети. . .

В това време дойде втора госпожа с рецептурна книжка.  Която беше поета от старшата. И . . . се започна едно дълго „обслужване“, примесвано с думи от рода на „апартаменти, наеми“ и други нещица. . .   

Няма да ги споменавам, защото ще излезе, че подслушвам. Невъзпитано е! Но. . .  разстоянието между нас беше не повече от един метър. Глуха да бях – вече прескачам 86-тте – пак щях да подочуя нещичко. Но да не се увличам повече – познати са, близки са, какво толкова . . . 

Какво толкова, нищо ново под българското „слънце“. Връзки да имаш, друго не ти трябва. Впрочем, пак ще сгреша. Но . . . от мен да мине! Пак се увлякох. А времето е пари! Оказва се, не само, но . . . поглеждам часовника си – 9.15 ч. А стажантката, миличката, явно се почувства неудобно, попита ме – не искам ли да седна. Отказах! 

Макар, че главата ми пламна от притеснение, запулсира ускорено и неравноделно и сърцето, не дадох израз на непреодолимото си притеснение и възмущение. Та нали се имам за възпитан и толерантен член на това наше скапано общество. А дали трябва до такава степен да се търпи безпардонността? Не зная! Нямам отговор! 

Най-сетне дочувам тихият и притеснителен глас на стажантката – Подпишете, ако обичате! Подписах, грабнах пакета с лекарствата и . . . на изхода разбрах, че ИНТЕРНЕТ  бил  „виновен“ за произшествието! Ах този ИНТЕРНЕТ, как така „го пусна“ за приятелката на старшата, а мен ме бламира!? 

Че аз да не съм депутат от Народното събрание, та да ме бламира – само мен и точно мен! Пак се увлякох в щуротии. Но каквито народът и  държавата, такава и моята  реакция! 

Имам ли друга алтернатива? Ау, часовникът превъртял още 15 минути! Синът ще кликва веднъж, два пъти, три пъти върху мълчащия скайп, ще се притеснява. Пък аз ще препускам . . . запъхтяна, омаломощена и ще „благославям“ на ум! Кого и какво?

Нека всеки реши сам – за себе си, но и за другите!

Какво пък толкова съм се затюхкала, някакви си 40-50 минути ДИВАН-ЧАПРАЗ. И ТО В АПТЕКА.  Заради приятелство ли, заради интернет ли? Или заради нещо ПО-АНТИХУМАННО!!!?

                       БЕЗПАРДОННОСТ И АНТИХУМАНИЗЪМ НАВСЯКЪДЕ 
КЕФ ТИ ЖИВЕЙ, КЕФ ТИ УМИРАЙ