You are here

Кога милионерите станаха политически звезди?

Кога милионерите станаха политически звезди?С кандидатурата на реален и законен милионер за президент ГЕРБ неочаквано поставиха като проблем един от най-големите въпроси на политиката – трябва ли да вярваме на богатите политици, можем ли да приемем, че те изначално са по-добрият избор на обществото или точно обратното – трябва да бягаме от тях като вампир от чесън или поне като мис „България” без грим от огледало. По темата за богатството се появиха два страхотни текста – на Иво Атанасов в ДУМА – „Милионите на Плевнелиев са повече от населението ни” и на Руслан Йорданов в свободната блогосфера – „Колко е души Плевнелиев изгорил живи”, който е своебразен отговор на първата статия.

Ще се опитам да обобщя тезите на двамата. Иво Атанасов е концентрирал текста си върху това, че всяко богатство е продукт на несправедливост. Богатството идва от реално неизплатен човешки труд и това не е някакво суперново откритие, още Маркс го формулира като правило. На второ място в статията на Атанасов се посочва, че богатствата на българска почва имат още по-съмнителен характер, защото пред очите ни през последните 20 години видяхме как забогатяха много хора – не заради предприемчивост и хъс, а заради близки отношения с властта и огромни корупционни схеми и оттук следва, че преклонението пред милионерите, което ни се предлага е тотална манипулация. Статията на Руслан Йорданов пък е много гневна именно към този анализ и нарича разсъжденията на ексдепутата от БСП „пародия на марксизъм”. В нея се прави една крачка по-напред и се твърди, че в шантавия свят на съвременната икономика твърдението, че всяко богатство е основано на грабеж просто не работи. А оттам –нататък в текста има солидно обвинение за това, че в БСП също е пълно с богаташи, а в своята статия Иво Атанасов така и не споменава за тях.

Няма да крия още от самото начало. Анализът на Иво Атанасов е много по-близо до моето разбиране за света. Всяко богатство е основано на грабеж. В шантавия свят на съвременната икономика този грабеж обаче стана толкова голям и глобален, че е трудно да бъде видян правилно, защото човешкото съзнание има своя лимит във възприемането на лудостта. Превръщането на борсите в казина, а Уолстрийт в постмодерно Монте Карло, създаде красивата илюзия, че невероятните състояния, които много хора натрупаха идват едва ли не от въздуха. Не е така. Парите започнаха да се размножават като попови лъжички, станаха все по-виртуални, крепени от вярата, че боговете окончателно са полудели, а реалността е пренебрежима, но накрая съня свърши и илюзията рухна. Резултатът е сравним с библейска катастрофа – бедните по цял свят го отнесоха здраво. Защото им поднесоха сметката, за да платят за пиршеството. Натрупаните богатства в шантавия свят бяха просто кредит от бъдещето на всички хора по земята, а следователно не просто грабеж, а мегаобир. Космическото забогатяване в епоха на лудост винаги е следвано по петите от ужасяваща бедност в епохата на махмурлука. Тоест марксистката теза за богатството не само доказа своята истинност. Тя доказа, че работи дори и когато здравият разум на цяло едно поколение икономисти стачкува. Само още едно теоретично изречение и няма да досаждам повече с обобщения. Маркс смята, че капитализмът отделя продукта на труда от самия труд, работникът създава ценности, но не може да ги реализира сам за себе си, да ги усвои като потребителна стойност и по този начин да увеличи богатството си. Да не би нещо в тази картина да се променило? Да не би икономиката изведнъж да е станала ангелска, че да е променила този процес? Натрупването на богатство е концентрирано в ръцете на съвсем малка част от света, а това със сигурност означава, че тази стойност е взета отнякъде. Богатствата не падат от небето. Можем да си въобразим, че парите се създават в някаква небесна лаборатория, без никаква връзка с хората, но това само ще ни доближи с няколко километра до стаята с тапицираните стени. И няма какво да се лъжем за друго – отношенията богати – бедни никога няма да се отличават с топлина, възторг и преклонение, защото интересите на едните винаги са в противоречие с интересите на другите. Но светът е такъв, какъвто е в момента, а целта на този текст не е да изследваме начините по които той може да се промени.

След като сме изяснили това, нека да разположим картината в български контекст. ГЕРБ извадиха от джоба си възможно най-неполитическата фигура в своите редици и заради това дискусията за неговите способности се завъртя не около това какво предлага като идеи, а какво е постигнал в живота си. А в случая на Плевнелиев постигнатото като материален израз не е малко – 12 милиона лева в различни банки. Наистина е глупаво политическите дебати да се фиксират и концентрират по оста „беден – богат”, но това се дължи освен на пустословието на обществения живот в България и на това, че Плевнелиев досега упорито е избягвал да отправи каквото й да е политическо послание към обществото. Той е равен като песен на Веселин Маринов за МВР – липсата на някаква визия бе подменена с холивудски разказ за просперитета му като бизнесмен. С други думи – нито той, нито феновете му имат право да се сърдят, че медиите и политическата конкуренция в момента са го захапали заради парите. Натрупването на богатство е единствената политическа част от кандидатът на ГЕРБ към настоящия момент. Надявам се тя да не остане единствената в него, защото това със сигурност ще доведе до истерична кампания в която големината на банковите сметки ще бъдат най-често ползвания аргумент.

Този текст не е критика на самото богатство. Няма да призовавам тълпи от гневни хора да щурмуват палатите (богатите сами, рано или късно, сами ще си причинят това), не искам да им взимам парите, нито ламтя за техния живот – просто обаче веднъж завинаги трябва да скъсаме с разбирането, че богатството само по себе си те прави ценен и подходящ за управник. И това всъщност иска да каже Иво Атанасов в своята статия. И предупреждението му в нейния край е повече от актуално – тезата „богатите няма да крадат като дойдат на власт” се родее с приказките на братя Грим. Всъщност историята на света доказва точно обратното, но дори и това не трябва да е тема на тази кампания. Обаче няма как да избягаме от нея. На предишните местни избори цяла България настръхна, когато се появиха десетки бизнес-партии, които поискаха властта на много места из страната. Откъде изскочи това опасение? Нали богатите бизнесмени трябва да са солта на всяко управление? В България обаче знаем, че бизнесът много често работи, за да увеличи своите печалби по всякакъв начин за сметка на това да държи много хора на ръба на бедността. И съм съгласен, че тук е големият провал на левицата в България. Всъщност „голям” не е точното прилагателно. Провалът е титаничен, оглушителен, грандиозен – левицата досега не успя (а и мисля, че не е правила дори и опит) да защити добре хората от които всекидневно биват смъквани по две кожи срещу смешни пари. В този смисъл критиката, че Иво Атанасов не е споменал за червените олигарси и всички останали богаташи, които твърдят, че са социалисти, има смисъл. Но, нека да припомним – Иво Атанасов е написал кратка статия, а не научен труд. Никой не е изисквал от него вселенска обективност, той просто формулира проблем, който тревожи хората. Реален ли е проблемът? Реален е. Значи статията си е свършила работата.

Самото противопоставяне на Плевнелиев на олигарсите в БСП също е много интересен ход. Чудно ми е как се стига до това разграничение – единият е добър богат, а другите са лоши богати. Ако приемем тезата, че хората с пари трябва да се ценят, защото тяхното натрупване е израз на предприемчивост на духа, сияние на ума и блестящи познания върху вселената, то независимо от начина на натрупването на капитали трябва да споделяме постоянно, че богатите са солта на земята и всекидневно да принасяме в жертва по една млада девица за тяхното безсмъртно щастие. Във всяка една страна натрупването на капитал започва като силно олигархична дейност, особено при либерален капитализъм. Един пример – кланът Кенеди, който днес е една от опорите на американското общество и символ на богатство и просперитет. Основателят на клана, бащата на президента Джон Кенеди, натрупва своите пари от контрабанда на алкохол по времето на Сухия режим и от много други дейности, които трудно ще причислим към църковните ритуали. Искам да кажа, че лъскавите богаства днес винаги крият по някоя мрачна тайна в миналото. Аз никога няма да приема олигарсите в БСП и заради това не очаквам някой да иска от мене да приема и Плевнелиев, независимо че наистина не можем да го наречем олигарх.

Но приемам, че Плевнелиев е чист човек. Това не означава, че ще гласувам за него. С ръка на сърцето признавам, че на тези избори имам проблем с това коя бюлетина да пусна, защото всеки един от основните кандидати ми изглежда като сюрреалистична фантазия за политик и ми навяват единствено скука и лек ужас. Няма да гласувам за Плевнелиев, защото тезата за неговото богатство и следователно независимост са в ярък контраст с двегодишното му послушание под зоркия поглед на Бойко. Ако бе независим ум и автономен човек, щеше да намери начин да се разграничи от безумията, които този провален напълно кабинет извърши. Приемам дори и тезата, че Плевнелиев е кандидатът на бунта в ГЕРБ и заради това Бойко Борисов гледаше лошо, докато обявяваше неговото име, но не виждам в него дори и индикация, че е способен да промени България към по-добро, освен да си показва луксозните ризи по телевизията. И ще си призная откровено - милионерите ме дразнят много по-малко, когато ги показват като посетители на светски събития и редовни женихи на фолкпевици.

Статията на Руслан Йорданов завършва с много хубав цитат от Честъртън. Аз пък ще се изкуша да завърша моята с един дълъг цитат от позабравения класик Фридрих Енгелс, който взимам от невероятната му книга „Произход на семейството, частната собственост и държавата”:

„Което е добро за господстващата класа, трябва да е добро и за цялото общество, с което се отъждествява господстващата класа. Затова колкото повече напредва цивилизацията, толкова повече тя е принудена да прикрива с плаща на любовта създадените по необходимост от нея злини, да ги украсява или отрича – накратко да въвежда някакво конвенционално лицемерие, което не е било известно нито на по-раншните обществени форми, нито дори на първите степени на цивилизацията и което накрай достига своя връх в твърдението, че експлоатацията на потисната класа се върши от експлоатиращата класа единствено и изключително в интерес на самата експлоатирана класа – и, че ако последната не разбира това и дори започва да се бунтува, това би било най-черна неблагодарност към благодетелите, експлоататорите”.

Опасявам се, че точно на тези избори всички гласове ще отидат за „благодетелите”. При политическите звезди с много пари. А всъщност това е голямата трагедия на България.

Александър СИМОВ

pogled.infо