Кукувици в гнездото на протестите

Кой иска да се възползва от протестите и кой има правото да бъде техен изразител и бенефициент? Георги Лозанов се опасява, че „кукувиците“ могат да сведат протестите до балканска патаклама в периферията на демокрацията.

 

Много участници в протеста от 2013-та по-късно бяха фрустрирани от резултата, който сами постигнаха – връщането на ГЕРБ във властта при запазване и дори засилване на влиянието на Делян Пеевски, заради когото протестът започна.

Това състояние, означено през 2016-та с термина постистина, е вид „социален махмурлук“ – мотивиран си да извършиш нещо, за което на другата сутрин съжаляваш. В световен мащаб като шлагерни примери за постистина се дават Брекзит и изборът на Доналд Тръмп за президент на САЩ.

Има риск пак така да се случи и сега, ако участниците в протестите гледат само с едно око към бъдещето, а другото доброволно си го затварят. В смисъл: да паднат исканите глави, а после да става каквото ще. Вярно е, че мощните изблици на гражданско недоволство като настоящият, или тези през 1997-а и 2013-та са санитарна сеч в политиката и тяхната цел е да отстранят негодното, а не да предлагат идеи и да водят диалози. Заедно с това обаче, протестите от първия до последния си ден произвеждат вот, техният пряк бенефициент в крайна сметка не са протестиращите, а политиците.

Докато едни днес излизат на улицата по собствена воля, други утре ще капитализират недоволството им в свой интерес. И няма как да е иначе, защото протестиращите не са политически, а граждански субект, който обаче дава тласък на политическата битка. Тя тече с пълна сила, като от нейния изход ще зависи дали гражданите след време ще се почувстват удовлетворени или излъгани.

Най-вероятният ефект от протестите в момента е, че ще доведат до предсрочни избори, на които (дори и да не са предсрочни) ще се свие вотът за ГЕРБ и донякъде за ДПС, а за патриотите и „Воля“ да не говорим. Въпросът е къде ще се „отлеят“ гласовете, които от две седмици се търкалят по улицата.

Кандидатите за тях са много. Засега изглежда, че президентът има най-голям шанс да ги привлече, дарен му от демонстративното нахлуване на прокуратурата в канцеларията му. И той, забравил собствената си принадлежност към институционалната политика, се изживява като водач на бунта срещу нея.

Доколко това е в полза за гражданската репутация на протестите личи от факта, че пришиването към тях на Радев (заедно с Васил Божков) е основен коз в опитите да бъдат компрометирани. А и има протестиращи, които явно усещат присъствието на президента като вирус в системата, щом във Велико Търново го посрещат с плакат „Радев, чао, чао, чао“ (по аналогия с песента за коронавируса).

Ако си отворим и другото око, ще видим какво президентът би правил със спечелените от протестите дивиденти: първо, ще търси начин да ги пренасочи към Нинова и/или Манолова или направо ще тръгне да прави собствена партия в техния политически спектър, и второ – ще ги сложи върху везната на българо-руските отношения.

Самата Корнелия Нинова, с нейното оплакване какво й е отнела демокрацията, не излезе пред парламента, за да не я освиркат (както стана пред БНТ), а по време на обсъждането на вота на недоверие реши да пренесе протеста вътре в сградата. И без неудобство повтаряше неговите искания и лозунги.

Има нещо оскърбително към политическата памет в намерението на БСП да се възползва от гражданското недоволство сега, след като винаги досега големите протестни вълни са били вдигани от правителства, излъчени тъкмо от нея. А пренасянето на традиционната партийна сбирка от Бузлуджа в София, за да се прави, че е част от гражданското недоволство, е ярка проява на историческо нахалство.

Но в мимикриите на тема гражданско общество недостижима е Мая Манолова – дежурният участник в челната редица на всякакви протести. На този обаче сякаш предпочита да е в сянка, което затвърждава подозрението, че други играят от нейно име. А тя чака протестите да освободят политическия терен, за да се завърне цялата в бяло и никой да не я пита КОЙ.

Протестиращите са граждански субект, който дава тласък на политическата битка

Слави Трифонов стои на дистанция от улицата, но пък телевизията му „7/8“ от създаването си подържа твърда протестна линия срещу Бойко Борисов и правителството му. Като прибавим и политическите му обяснения в любов към народа още в „Шоуто на Слави“ по бТВ, се оформя негласното му послание към днешните протестиращи: няма нужда аз да идвам при вас, защото вие дойдохте при мен. Дали ще се намерят сред тях такива, които да го чуят, предстои да видим.

Списъкът с кукувиците, които мътят в гнездото на гражданското недоволство, може да бъде продължен. Включително и с отделни елементи от самия протест, които в персоналните си амбиции са готови да го радикализират до насилие и така да отблъснат много от поддръжниците му. Докато го сведат до балканска патаклама в периферията на демокрацията.

Политическият субект, който има моралното и интелектуалното право да бъде изразител, а и бенефициент на днешните протести е „Демократична България“. По две съвсем конкретни причини.

Първата е, че именно съпредседателят й Христо Иванов с изключително добре прицелената си акция в Росенец предизвика хората да преодолеят страховете и безразличието си и да излязат на улицата. И втората: двете теми, които дават смисъл на протеста им в дълбочина – върховенството на закона и борбата с корупцията, са централни за политическата философия на „Демократична България“. А искането на оставката на главния прокурор сега е пряко продължение на тежката схватка с него, в която Христо Иванов и партията му влязоха още преди избора му.

Има и една трета, по-обща причина: тези протести могат да възстановят ролята на традиционната десница у нас, която тръгва от преддеветосептемврийските партии, минава през възраждането след 1998-та и успехите на СДС в началото на прехода, за да затихне през новия век в разрез с всякаква историческата логика.

Дали обаче днешният й законен наследник – „Демократична България“, ще може да я върне в голямата политика като се опре на протестите, зависи не от протестите, а от „Демократична България“. От това дали лидерите й са способни най-после да спечелят една политическа битка или пак ще трябва да се примирят с достойна загуба.