Любослава Русева: Възмути ме блудството с истината

Любослава Русева: Възмути ме блудството с истинатаКакви ни управлява сега ? Екстрактът от най-лошото, което ни сервира преходът. Победилият милиционер, победилата мутра, победилият простак.

Не съм сигурна, че и на шега бих повторила репликата на сатирика Михаил Жванецкий „Я бесконечно уважаю чудовищный выбор моего народа”.../Безкрайно уважавам чудовищния избор на моя народ/

-  Не ми пука от това, че ще възразиш, или пък дори ще се възмутиш, но според мен и според много хора ти си най-добрата журналистка в България. Не те ли ядосва обстоятелството, че въпреки това си оставаш неизвестна за така наречената „широка общественост”?

-  Хайде сега! Пък аз си мислех, че съм известна и на дълбоката общественост...

Разбира се, че ще възразя на иначе окуражителната ти похвала. Ако се гордея с някоя своя черта, то това е самоиронията. Тя ме държи жива и нормална (или поне донякъде, щото всеки си е лудичък.)

Та: не съм най-добрата и слава на Бога! Ако нямаме конкуренция и полегнем на кълката, че сме великани на мисълта и перото, ще изглеждаме нелепо.

Най-хубавото в нашата професия, а сигурно и във всички останали, е тъкмо това – да не губиш форма и темпо, защото винаги има добри, колкото теб, и винаги има по-добри от теб. Не бива да се отпускаш, въобразявайки си, че ей на, стигнал си билото и вече можеш да забиеш знамето на успеха.

Впрочем в делението на журналисти и журналистКи май долових и сексистки нюанс...

- Глупости!

ОК, дано да греша, защото предпоставката, че в политическия анализ и публицистиката една жена не може да догони мъжете, т.е. че двата пола бягат по различни писти, ми се струва погрешна. А и през последните години имаме щастието да се радваме на блестящи примери едновременно за аналитичност, чувствителност, познания, чувство за хумор и усет към детайла в текстове на все повече авторКи. Няма да споменавам имена, единствено за да не пропусна някоЯ.

 - Как стана журналистка ? Искаше ли този поминък, или беше случайно?

Дядо ми, Бог да го прости, беше зам.-главен редактор на списание „Отечество” и на вестник „Стършел”. По онова време – говоря за 70-те и 80-те години на миналия век, „Отечество” и „Стършел” бяха сред сравнително свободните територии за изява на таланта и съвестта.

Понеже с дядо много се обичахме, той често ме влачеше по редакциите, в командировки, в Клуба на журналистите. Идеята да стана журналистка ме осени тъкмо в кръчмата на СБЖ – една вечер слушах смеховете на събралата се компания и реших, че това ще да е най-забавната професия на света. Хахо-хихи, вино, смешки – какъв кеф, виках си на детския акъл...

С времето ми хрумваха различни желания за „професионална реализация”, но журналистиката просто ме намери и си ме прибра.

- Пак наследствено?

Не, този път случайно. Случи се в един летен ден през 1993 г., когато завършвах славянска филология и се чудех по кой път да поема. Докато пушех в градинката на Софийския университет, мина една състудентка  – вече утвърдена журналистка в тогавашния в. „Стандарт” (за онези, които не помнят, той излизаше на синя хартия и въобще беше опит за разчупване на вестникарския шаблон). Каза ми, че в „Стандарт” търсят стажанти, и на следващия ден отидох. Първото ми впечатление беше повече от угнетително – суетня, викове, крясъци, бързане, планьорки. Никой не ми обръщаше внимание, докато не се ядосах и не се изрепчих на завеждащия отдел „Вътрешна информация”: „Искам да пиша, да не съм дошла да ви седя диван чапраз!” Той така се шашна от моето нахалство, че веднага ме изпрати на някакво събитие, от което написах репортаж от ... четири изречения.

- Какво стана, според теб, с българската журналистика? Отговаря ли на общественото си предназначение?

Проблемът, според мен е, че бариерата между власт и медии се срути, като това направи и двете страни зависими една от друга. Това нанесе тежки поражения върху българската публичност, защото даде безконтролни възможности медийната картина на реалността да бъде представяна за самата реалност. Както знаеш, маскирана зад думите "свободна и независима преса", тази обвързаност с политическите звезди на деня роди несвободна и зависима публика, лишена от предлагане на обективност, смисъл и култура.

И въпреки това се дразня, когато някой казва „журналята”!

 - Защо? Не е ли заслужено?

Не е. Има журналисти и „журналя”. Въпреки бума на жълтата преса и наличието на групировка от проправителствени медии (спонсорирани от уж частна банка, в която повечето държавни предприятия държат парите си), продължавам да твърдя, че професията на журналиста не заслужава презрение. Напротив, тя е много тежка, отговорна и изтощаваща. Изисква следене, ровене, нюх, постоянна концентрация, проверки, тичане, бягане, четене.

Случвало ми се е да пиша един текст часове наред, да не ми хареса и да го започна отначало. Случвало ми се е да пиша до сутринта, само и само да не предложа банален анализ.

- Засягаш ли се от враждебни мнения във форумите?

Няма да скрия, че ми става неприятно, но ще призная, че си взимам поука, ако са смислени, т.е. ако предлагат друга гледна точка и не се заяждат на дребно.

Между другото, откакто ГЕРБ е на власт, мненията във форумите са особено брутални.

- В този ред на мисли: какво ни управлява сега? Въпросът е наистина „какво”, иначе е ясно кой.

Екстрактът от най-лошото, което ни сервира преходът. Победилият милиционер, победилата мутра, победилият простак.

Не съм сигурна, че и на шега бих повторила репликата на сатирика Михаил Жванецкий „Я бесконечно уважаю чудовищный выбор моего народа”...

- С повече или по-малко условност хората, които те познават и четат, те причисляват към демократичната общност в България.

Не знам с каква условност хората ме четат, коментират и причисляват към демократичната общност, нито доколко имат правото да го сторят. Ще кажа само, че всичко, което съм написала, е плод на загриженост и желание да си кажем кривиците.

Мнозина, както се убедих с времето, очакват от автора да посочи верния път, да начертае колективна перспектива. Но не е работа на журналиста да прави това. Неговият дълг е да осветли фактите и да ги коментира безпристрастно, умно и критично в името на общото благо. (Да, да, говоря общи приказки, не ме гледай снизходително!)

- Как се появи у теб онова, което се нарича светоглед, набор от ценности, отношение към действителността, политически убеждения?

Първо, много интелигентни родители. И второ – тотално несъобразяване с тях в търсене на собствения път. Това, според баща ми и майка ми, се дължало на тежък пубертет, а според мен – на прекомерно ранна зрялост.

Факт: научих се да чета на 3 годинки по „Работническо дело”. Четох, четох и в един момент отсякох: „Ако само т`ва ще е – планове, реколти, петилетки, няк`ъв Живков, дайте пак списание „Мурзилка”!”

- Какво не съумя да направи демократичната общност в България. Сгреши ли някъде? Къде?

Не мога да си спомня за каква общност говориш. Може ли следващия въпрос?

- Кое най-много те възмути, разочарова, обиди, изненада, зарадва през годините на прехода?

Е, това са много въпроси, но ще се опитам да отговоря поред:

Възмути ме подмяната на дневния ни ред и блудството с истината.

Разочарова ме примиренческият ни национален характер.

Обиди ме появата на жълтата преса и нейната безкритична публика.

Изненада ме метрото. После и моловете.

Зарадва ме, че още се поздравяваме един друг. Понякога и с усмивка.

- Днешните български времена са доста несигурни и тревожни не само като битие, но и като ценностна насоченост. Къде и в какво намираш опора, сигурност и утеха?

Намирам опора в семейството си и все по-рядко в приятелите. С повечето се отчуждихме. Това стана неусетно. Въпросът за битовото оцеляване постепенно надделя над спомените и желанието за взаимопомощ, успехите на едни и неуспехите на други прокараха дебели разделителни линии помежду ни. Повечето емигрирахме – в чужбина, в социалните мрежи, в професиите си, в алкохола дори...

Не смятам обаче, че времената са несигурни и тревожни само за българите. И въобще ми се струва, че нашият проблем е преди всичко в люшкането между пъпоцентризма и провинциализма, в натрапеното разделение „по света и у нас”. Да, зле сме, но не сме и най-зле. Да, супер сме, но не сме и за завиждане.

- Какъв е изходът, според теб?

Може би ако погледнем по-спокойно на себе си, с повече разбиране, обич и смях, ще се излекуваме от прекомерната си самокритичност и от прекомерната си самовлюбеност.

В момента чета „Възвишение” на Милен Русков. Мисля тази книга като откровение за националния ни характер. Препоръчвам я на всеки, който иска да се посмее над „българщината”, и на всеки, който жаждува (по стила на Русков) да се преклони пред талантливото писане. Щом имаме такъв писател, возвисени сме, възкликна ще с радост!

- Цялото ни политическо и обществено битие обаче оставя впечатление за празнота. Сякаш е кухо. Откъде идва това усещане?

Идва от загубата на смисъл. Каквото и да правиш, то потъва в подвижните пясъци на безразличието, завистта, озлоблението.

Тия дни пак се зачетох в дневниците на Константин Иречек и си подчертах следния пасаж:

Март, 1884 г. Аз се намирам в пълна, може би нездрава летаргия. Сутрин мъртвешки сън, а вечер силна сънливост, пълно отвращение. Няма подтик, говориш постоянно с едни и същи хора, срещаш едни и същи мисли, само в друго облекло... След връщане отвън всякога си жив, весел, с пълна глава с планове, с интерес за подробности, ала всичко това изчезва полека, без да усетиш как.

- Пишеш ли нещо друго, освен статии? Какво?

Имам си една тетрадка, на корицата й пише Blue Tuliр. Тя е много лукава, защото не знаеш дали лалето е по-скоро синьо или по-скоро тъжно. Забелязала съм, че винаги се държи различно, от което заключавам, че не съм случила на тетрадка, нито тетрадката е случила на Любослава Русева.

Както и да е. Важното е, че се притежаваме от много години. В нея записвам неща, които са ми хрумнали, прочела съм, чула съм, впечатлили са ме.

Засега там живеят двайсетина полузавършени разказа, няколко наченати сатирични поеми и три опита за пиеси. Последно в нея записах: „Не забравяй да изключиш калорифера!” Смятам това за добро начало на философско съчинение, при положение че наистина не съм забравила да изключа калорифера.

- Любима книга, любим филм, любима музика?

„Винету”, филма за Винету, музиката към филма за Винету!

- Питам те сериозно.

„Записки по българските въстания”; „Остатъкът от деня”; „Реквием” от Моцарт...

Но ако трябва да спася нещо при следващия всемирен потоп, ще кача в ковчега си само книги. Проблемът е, че имам много любими книги и със сигурност ще потънем.

Пожелавам си такова потъване, да ти кажа. Представям си как хвърлям спасителни пояси на Илф и Петров, на Хашек и Стайнбек, на Селинджър и Будзати, докато водата ни повлича към бездната, от която ни махат Толстой, Чехов и Достоевски J

- Какво правиш, когато си напълно свободна и няма какво да правиш?

Спя, после се излежавам до обяд. Пия кафе и отивам на плажа. Там загорял мъж с осанката на Хавиер Бардем ме прегръща, шепнейки в изящното ми ушенце, че ме обича до полуда. Естествено, носи ми сутрешните вестници, бутилка шампанско и кутийка хайвер от белуга, а аз протягам белоснежните си бедра под жаркото слънце.

Точно тогава към мен се втурват двете ми деца и ме удрят по главата с играчки. Събуждам се и ставам да им направя закуска.

/Въпросите зададе Иво Беров/ ivremena.com