Медиите, за разлика от политиците, не се явяват на избори и избягват наказанието на гражданите

Наградата “Шиши” за антижурналистика повдига въпроси. Защото няма кой друг да го направи.https://www.clubz.bg/122091-razdadoha_nagradi_zlaten_shishi_za_antizhurn...

Подвиг е да ги повдигне някой , макар на мнозина от нас да ни се повдига от спестяването на въпросите за солидарната вина на обслужващия персонал на властта за нейния провал и за пропадането на очакванията, които тя е възбудила, за да се възцари простотията на върха на държавата. В нашия случай – за повече от две петилетки.

Единственият проблем на сатирата в рамките на тази награда е, че тя няма как да бъде изчерпателна. Журито демонстрира компетентност в проследяването и изобличаването на ярки образци на антижурналистиката. Посочва конкретни имена и примери. Това е голямо достойнство в неравната битка, в която посочените победители в (анти)класацията като правило нямат задръжки да очернят колеги, но разчитат, че няма да им бъде отговорено със същото. Поради гнусливост.

Иначе казано, както на “културния фронт” (почти) липсва критика спрямо творческите изяви на литератори, артисти, режисьори и т.н., така и на полето на журналистиката липсва някакъв коректив от авторитетни позиции.  “Кой си ти, че да ми кажеш” е водещият инструмент на маршируващата посредственост и пошлост в журналистика. Тя не е точно като “високото изкуство”  за ценители и познавачи. Цели се в сърцето и ума на всеки един гражданин на страната. По този показател е солидарно виновна с политиците за закотвянето ни на европейското дъно по манталитет в много области от живота.

В политиката все пак има селекция, която прави виновниците видими. Най-ярката звезда в съзвездието от овластени прости хора от съвсем прясното ни минало се беше барикадирала зад свое подобие на поста министър на културата с агресивно поведение в публичното пространство, който псуваше на майка из кулоарите на парламента и наричаше там журналистите “лайнари”, пушеше самодоволно в кадър по време на пряко телевизионно излъчване като демонстрация на недосегаемост спрямо правилата за забрана на пушенето и си позволяваше откровено да лъже как в Лувъра излагат негови произведения, макар неговото натрапничество да беше отблъснато с ледено презрение. Но тъкмо тази одиозна фигура, вместо да бъде изолирана, беше издигната на пиедестал от угодници в медиите и превърната в един от най-честите говорители на властта, най-вече персоналната на шефа му, но и на собственото си гигантско его.

Само че как да очакваме един министър да бъде изолиран по естетически причини от журналистическата гилдия, която отказа да остракира мутренския му шеф заради квалификациите и обидите към журналистите като “мисирки”! Ако по свобода на словото България се класира на опашката на държавите, то по мазохизъм на журналистическата общност (?!) би се класирала на върха. Защото дори и в един Пакистан ( изоставащ с цели 27 места даже и от България по свобода на медиите) журналистите се оказаха по-обидчиви от българските, както показах чрез един пример за тяхна реакция срещу самозабравил се пакистански министър.https://ivo.bg/2021/04/24/как-ще-ги-стигнем-пакистанските-журна/

НА СНИМКАТА: Пакистански журналисти солидарно оттеглят микрофоните  си при опит на пакистански министър да оправдае арогантното си поведение спрямо тях. Невиждана сценка по нашите демократични земи!

 

 

 

 

Видимостта на подобни едри примери в българската политиката, като споменатите описателно по-горе, няма аналог в медиите у нас. Собствениците тук се снишават и дори се опитват да се разграничават от простотиите на медиите, които владеят – припомнете си как бягаше по това нанадолнище Делян Пеевски в тандем с властната си майка. Отговорността за общото незавидно състояние на медийната среда се оказа размита и фрагментирана до степен, че хората предпочитат негативните обобщения за нея.  В края на краищата за политиците гражданинът гласува и може да ги накаже с гласа си, докато на медиите може да отмъсти само с презрението си.

В този смисъл наградите “Шиши” запълват една празнота. Не че това изпълва някого с усещането за осъществена справедливост, но е по-добре от нищото, което всекидневно ни се предлага.

На този фон ще бъде интересно дали и новите управляващи ще продължат с дългогодишната практика на властта да си посочва любимци сред журналистите, като им връчва ведомствени награди за “отразяване” дейността на неотразимите им ведомства. Тази публична форма на омаскаряване, приемана обаче с благодарност от награждаваните, е форма на корупция, при която корумпиращата и корумпираната страна се гордеят със себе си пред публиката. Защото няма случай институция или ведомство да са наградили журналист, който е помогнал да се изчистят от вредни практики или казано направо – от самата корупция. Виж, ако е “помагал” за утвърждаване на положителния образ на чиновниците ( макар за тази работа да си имат пиари ), значи е достоен за награда пред строя.

За да не остане някой с впечатление, че влагам някаква ревност в горните редове, ще припомня, че съм награден от факта, че сте прочели този текст. 

https://ivo.bg/2021/12/17/%d0%bc%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0...