Митове за военен режим

Калин Янакиев, Култура

След края на 45 НС, назначаването на служебно правителство и окончателното слизане от власт на последния кабинет на Бойко Борисов в медийното и фейсбук-пространство с все по-голяма честота започна да циркулира една – нека я нарека така – „стилистична фигура“, имаща за цел да разтревожи обществото ни.

Стилистичната фигура има различни варианти – от по-меки до истински катастрофични. В България дойде на власт „генералско правителство“ (на президента-генерал Румен Радев); страната „попадна в ръцете на генералите и военните“ – гласят по-меките варианти. Формира се „военна хунта“, готви се задкулисен „военен преврат“ – стряскат ни обаче най-радикалните.

В плана на метафорите и аналогиите започват да се мяркат имената на Пиночет, на Франко, а един централен всекидневник във връзка с информациите, че ще сменят главния санитарен инспектор и председателя на Националния оперативен щаб за борба с пандемията, направи дори алюзия с – представете си – действията на полковник Муамар Кадафи, който в края на миналия век започнал гонения срещу либийските лекари, продължило с прословутите „обвинения срещу българските медицински сестри“.

Нека кажа, че никога не съм бил привърженик на държавно управление, извършвано в мирно време от военни лица, не храня каквато и да било симпатия към разрешаване на политически кризи с помощта на армията и военните, особено пък чрез „механизма“ на военния преврат. Ето защо не съм съвсем очарован от твърде многобройното присъствие на (бивши) армейски служители в администрацията на настоящото – временно правителство.

Не мога обаче да не отбележа, че внушенията за „пълзящ“ (или готвещ се открит) военен преврат у нас ми звучат дотам абсурдно, че бих могъл да си ги обясня по един единствен начин: като примитивна манипулация на едновременно разтревожената от настоящето и уплашената за бъдещето си партийно-олигархична мрежа, изсмуквала страната ни през последните години.

И ще кажа, че ако тази манипулация – точно в този ѝ вид и точно в тази ситуация, в която живее България днес, действително има ефект върху някого, то това би било страшно излагащо свидетелство за интелекта и елементарната му политико-историческа култура. Защото – ще попитам – дали би се сетил някой за извършен през последните 50 години на територията на Европа военен преврат (последно, „военна хунта“ при това за недълго време превзе властта в Гърция през вече далечната 1967 г.).

А би ли могъл някой да си представи възможност за извършване на такъв в някоя (дори най-малка) държава от ЕС, при вече достигнатата и стопанска и политическа обвързаност на страните, членуващи в него, и при относително високото равнище на централизация в ръководенето на националните армии в състава на глобалния евро-атлантически алианс НАТО?

Военни преврати и военни хунти днес – и, повтарям, от поне 50 години насам – все още са възможни единствено в разсипаните от вътрешни и междусъседски войни държави от Близкия и Средния Изток (Сирия, Афганистан, Ирак), от северна и централна Африка и – все по-рядко – в овладените от широкомащабни мафии държави на Латинска Америка.

Военните преврати и „хунти“ – ще си позволя да напомня на хората с що-годе прилична историческа култура – са имали почва в новата история на Европа всъщност в периода непосредствено след Първата световна война и между нея и Втората световна война. Имали са, казвам, почва тогава поради две основни причини, които отдавна вече не съществуват.

Първата са немалобройните опити през онези години за радикални леви (комунистически) метежи, нерядко конспиративно режисирани от централния „износител“ на „световната пролетарска революция“ – московския Коминтерн и които практически не са можели да бъдат потушени от едва прохождащите след края на монархиите в тях, централно и западно-европейски държави (напр. Унгария, Испания и т. н.).

Втората е съхраняващият се все още, 10-15 години след края на голямата война, много висок авторитет на националните армии, изнесли на плещите си – и успешно и недотам успешно – както тази голяма, всеевропейска, така и регионалните например балкански войни.

Високият обществен авторитет на националните армии, казвам, които при това в периода между двете световни войни – са в почти постоянна готовност за нов сблъсък помежду си и поради това са особено заинтересовани от съхраняването на „стабилността“ в своите държави; обзети са от почти натрапчивата идея за поддържане на „единството на народния дух“, за милитаристична „сплотеност на нацията“, а поради това хранят принципна неприязън към „партийните“ разделения и разпри.

В порядъка на кратък исторически екскурс ще припомня, че след края на Първата световна война в нашата страна преврати, в основата на които стои именно висшето действащо и запасно офицерство, са извършени през 1923 г., 1934 г. и 1935 г. (станалото на 9.9.1944 г. не бих определил като преврат, тъй като – много по-точно то следва да се нарече окупиране или завладяване на страната от чужда – червената армия, чиято местна агентура извършва чисто и просто „театрален“ акт, изпреварващ влизането на съветските танкове в София).

Първият от тези преврати, извършен на 9-ти юни, 1923 г., дълги години бе представян в комунистическите учебници по история като „фашистки“. В действителност много по-близък до корпоративистичния фашизъм на Мусолини тогава е режимът, срещу който е извършен този преврат – режимът на Александър Стамболийски.

Ще трябва да се напомни, че към началото на 1923 г. този „народен лидер“ е издигнал висшия партиен форум на БЗНС – неговия „национален конгрес“ – над всички официални институции в страната – над Народното събрание, над държавните административни органи, като дори е дал правото на неговите членове да пътуват безплатно по българските железници.

В страната са сформирани партийно въоръжавани подразделения на т. нар. „оранжева гвардия“, извършващи открити репресии над всички политически опоненти на „лидера“. Десетки министри от предходните кабинети са хвърлени в Шуменския затвор, а опитът на опозиционния Конституционен блок да свика Народното събрание във Велико Търново завършва с масов побой и издевателства над неговите депутати от отрядите на „дружбашите“.

Именно срещу тази разрастваща се „партия-държава“ на Стамболийски се създава тайната организация „Народен сговор“, която през нощта на 9-ти юни, 1923 г. извършва преврат. Фактически обаче го извършват войсковите поделения, които под командването на посветените в заговора действащи и запасни офицери обезоръжават полицията в участъците, „оранжевата гвардия“ по места и арестуват по-голямата част от земеделските министри.

Въпреки че превратът е извършен изцяло от военните, управлението на страната в онази година не е поето от „хунта“, а е предоставено в ръцете на проф. Александър Цанков.

Вторият преврат в страната ни – този на 19-и май 1934 г., макар да е замислен от авторитаристки настроения кръг „Звено“, също е извършен от армията – от Съюза на висшите офицери, от Съюза на запасните офицери и от подчинилите се на техните заповеди военни поделения. Макар и този път за министър-председател на въдвореното правителство да е избран цивилният звенар Кимон Георгиев, негов подгласник в новия кабинет е председателят на Военната лига генерал Пенчо Златев.

Трендът към военна „хунта“ през 1934 г. следователно е доста по-определен, за което свидетелства и много скоро след това извършеният именно от въпросния генерал Златев трети преврат. На 22 януари, 1935 г. Кимон Георгиев е свален и министър-председател на страната става именно генералът, в чийто кабинет влизат предимно висши военни.

Трябва да се каже, че за разлика от деветоюнския, превратите от 1934 и 1935 г. са в много по-определена степен ръководени именно от спомената по-горе анти-партийна, анти-демократична – авторитаристка идеология да се прекрати „пагубното“ разделение на народа и да се консолидира „националният дух“.

Армията – по същество взимаща властта тогава, намира парламентарната, многопартийна държава за патологично политическо произведение по принцип, за продукт на либералния „декаданс“ и е убедена, че забраната на партиите ще доведе до необходимото за бъдещия „национален реванш“ народно единство.

Известно е как от извършеното от звенарите и генералите през 1934 г. и 1935 г. по късно се възползва цар Борис ІІІ, който запазва авторитарната форма на управление, но освободена от военния мундир, практически до края на Третото българско царство.

Моята цел тук обаче не е да се задълбочавам в историята, а да напомня на манипулиращите ни с фобии за „генералите“, за „пълзящия военен преврат“ и за „хунтата“, която ни заплашвала, ако се лишим от вездесъщия Борисов (който, нека си спомним също бе „генерал“), колко различна е ситуацията ни днес. Защото дори и в нечия политическа глава да се върти някаква мечта по „здравословната непартийност“ от 1934 г., съвършено ясно е, че тази глава не би могла да има ресурса, с който са разполагали прословутите „деветнадесетомайци“.

Първо – в глобална и обединена Европа идеологията за „народното единство“, противопоставено на „елитистките“ разделения, днес е дял на маргинални групи (у нас много повече на националистични примитиви като онези от ВМРО и „Възраждане“) и второ – отсъства основното: многобройна и с висок авторитет сред обществото армия.

Ще попитам: как си представят плашещите ни с „военна хунта“ извършването на военен преврат в България днес? Знаят ли каква е дори числеността на българската армия? Да, официално май никой у нас не я знае (то било тайна заради „националната сигурност“), но от редица проучвания и публикации става ясно, че тя наброява около… 20 хиляди души, с огромен чиновнически калпак отгоре.

Освен това, разбира се трябва да се съобрази, че от повече от десет години вече, ние нямаме наборна армия, сиреч, поделения в и около всеки град или градче, а професионалната почти постоянно и безрезултатно търси да назначи поне още 5 000 недостигащи ѝ войници.

Представяте ли си, следователно, как тази армия извършва военен преврат? А питам: и с какво ще го извърши? С музейните танкове, дефилиращи по Гергьовден? Ще обезоръжи и арестува както на 9-и юни 1923 г. полицаите, верни на правителството в техните участъци?

За сведение – от официални препоръки на ЕС ние знаем, че в България полицаите са над… десет пъти повече от военните (и ЕС препоръчва броят им да бъде намален). Не са ми известни официални данни, но съм почти сигурен, че и „здравите момчета“ от охранителни фирми като „Делта-гард“, „Ипон“ и онези, които отскоро охраняват прокуратурата на Гешев, също надвишават по брой професионалистите от „славната българска армия“.

С две думи: ако дори бихме могли да си представим опит „генералите“ да извършат преврат в страната ни, ние ще трябва да съобразим, че той буквално за часове би бил ликвидиран от десетократно числено надвишаващите ги полицаи и от сигурно по-подготвените от тях в „бойно“ отношение охранители.

Генералите без армия, уважаеми манипулатори, не могат да съставят „хунта“ и – ще повторя – въпреки че не изпитвам симпатии към „зелените чорапи“, назначени (за 2 месеца) от Румен Радев – не мога да споделя притесненията по отношение на тях.

А освен това се питам: защо нито веднъж през последните години никой не се притесни от паравоенните формирования, израснали в страната ни? При това всичките те – разните „Делта-гард“, „Нощни вълци“, „Донски казаци“ и пр. – безспорно са обвързани с политически партии или с агентури на чужди държави. С тях, а не с „надпартийните“ идеологии на военните хунти от средата на миналия век. Но значи, типологично са много по-сходни с едновремешните „оранжеви гвардейци“. И срещу тях днес не стои никой