You are here

Младите: няма шанс тук, заминаваме!

Николай Слатински, Фейсбук

 

Преди няколко години ме покани мой приятел да видя защо нещо по сигурността не върви в тяхната фирма.

Пишех си книгата и не ми беше до това, но нямаше как да му откажа.

И що да видя…

В отдела по сигурност – 7 човека, всичките по-възрастни от мен, работили в системата на сигурността или отбраната, пенсионирали се, взели си каквото им се полага за прослужени години като сравнително кръгла сума и започнали работа в този отдел – на принципа на връзките и тегленето един друг.

Двама от тях наистина си вършеха работата професионално, даже перфектно.

А останалите? Според мен те се занимаваха основно с хвърляне на прах в очите на ръководството, че правят нещо. Попитах единия от петимата, с който се сближихме, защо практически не му пука за това, което прави, а той ми каза – аз съм тук за да си докарам още една заплата към пенсията и да не съм вкъщи по цял ден, та да ми дудне жената. Затова гледам нещо судоку, нещо кръстословица, нещо мач да коментираме, нещо спомени от едно време – ден да мине, друг да дойде.

А аз от години преподавам в програми за корпоративна сигурност. Там има не просто кадърни млади хора, има направо и блестящи. Но те по специалността да започнат работа не могат. Местата са заети. Не на последно място и от тези като онези петимата.

Защото пиша това ли?

Ами защото през изминалите седмици прочетох няколко чудесни дипломни работи. Господи, какви талантливи и свестни момичета и момчета имаме! Огън са. На тях ако се опре България, нищо не може да й се опре.

Но те ми казват – няма шанс тук за нас, заминаваме!

Те заминават, а България си заминава.

И в същото време, преди 2 дни ходих по работа в една държавна структура. После с неин служител и мой добър познат пихме кафе в барчето там. И какво видях за тези около час-час и половина?

Ами същото – вървят по етажите, мотаейки се и очевидно убивайки времето си, пенсионери от системата на сигурността и отбраната, седят по канапетата, обсъждат мачовете, за никъде не бързат, само дето броеници нямат в ръцете си, премятат крак върху крак.

В кафенето, където ние сме отишли да пием по кафе почти на крак, стоят на тумба, смеят се, бъзикат се с продавачките, бавно-бавно купуват, яваш-яваш плащат, седят по масите и изобщо не смятат да приключват с кафето или минералната вода, Очевидно се чудят как да уплътнят оставащите до обяд стотина минути, които за тяхното нищо-не-правене са като цяла вечност.

И където и да отида там, където все пак понякога ходя, виждам, че тези хора са все повече и повече. С типичните им походки, с лесно разпознаваемите физиономии, със стандартните подстрижки, с досадата и скуката, изписани на лицата им.

Някой ще ми поясни – ами могат, уреждат се.

Веднага ще кажа, че познавам преподаватели на пенсионна възраст, които са безценни, висока класа.

Тук, с риск да настроя голяма маса и то влиятелни персони срещу себе си, ще дам лично обяснение, че говоря за масовостта, за прекомерното количество на подобни пенсионери, а не срещу пенсионерите въобще.

Аз също приближавам тази възраст, но за разлика от мнозина от тях, все още чета и пиша, работя на пълна пара, развивам се. Да си пенсионер не е присъда и не те прави втори сорт човек.

Пенсионерът може да бъде капитал, да има уникален опит. Но един такъв човек няма в работно време да се мотае безцелно, няма да решава кръстословици, няма с часове да обсъжда Неймар и Акинфеев, няма да убива времето и да се прозява от безделие. И то докато през същото време млади хора не могат да си намерят работа по специалността, въпреки чудесните им знания по сигурност и отбрана, вътрешен ред и външна политика, риск-мениджмънт и управление при кризи.

Държавата трябва да има приоритети. Необходимо е тя да стратегира. Тя е призвана да оптимизира своите ресурси. Тя е обречена да дава път на кадърните и образованите, знаещите и можещите – но не абстрактно такива, а в днешното глобализирано и постмодерно, мрежово и рисково общество.

Остана само да поясня, че сигурността и в частност корпоративната сигурност днес не е това, което беше. Някои умения и навици от предното време несъмнено са ценни и нужни, но има качествено различни и жизнено потребни знания и познания, които изискват непрекъснато четене и мислене. За тях хората със судокото и кръстословиците вече са от друга епоха, защото е дошла нова ера – ерата на младите. Младите, които са не само последната надежда за България, но и единствената.