You are here

Моята лична “социалистическа революция”

Взимам повод от критиката към България за жалката картинка по отношение на медийната свобода, която се съдържа в току-що публикувания мониторингов доклад на ЕК. И от реакцията на българските власти, които заявяват в отговор през същите тези болни медии, че това не било проблем на властта.

Колегата Любен Обретенов развива днес в сайта Klub Z тезата за тлееща у нас социалистическа революция – в смисъл, че хората се бунтуват срещу ниското заплащане. Не знам дали точно за социалистическа революция става дума, но е вярно, че ниското заплащане е голяма проблем за (де)мотивацията на трудещите се. И понеже не съм голям специалист по темата, ще илюстрирам това твърдение със себе си, давайки си сметка, че този подход дразни някои читатели (които могат да не четат по-нататък при това положение).

Една от причините да изпадна от пазара на труда след като през октомври 2006 г. напуснах БТВ под натиска на президента Първанов и неговите медийни слуги беше точно тази. Първоначално бяха “чумав”. Медиите или бяха инструктирани в голямото си мнозинство да не ми дават трибуна (още по-малко пък постоянна работа), или просто не искаха да си имат работа с пипалата на всесилния по онова време октопод, чиято власт се разпростираше нелегитимно далеч извън скромните му официални президентски правомощия – нещо, което обикновено наричаме с аморфната и атрофиралата от прекалена употреба, но относително точна дума мафия.

Най-напред се престрашиха да си контактуват с мен жълтите медии. Направих грешката да си въобразя, че това все пак е някакъв прозорец от закованата ми къща към публичността. И до ден днешен ме “наказват” за тази глупава преценка изкривените ми от тях интервюта с идиотски лъжи от мое име, като заглавието “Докладвах на Батето …” (когото никога не съм познавал, но вероятно бях казал, че в БТА на времето издавахме бюлетини само за ползване на комунистическата върхушка, превеждайки материали от западния печат, недостъпни за “простолюдието”) и прочее гадости, приемани в мрежата за истина от онези, които желаят да възприемат така абсурдите по мой адрес.

Постепенно започнаха да “проявяват интерес” към уж закопаното ми журналистическо тяло и други медии. Не знам дали някаква хватка е била отслабена, но преломът настъпи през есента на 2009 г., когато бяха поканен като лектор в посолството на Швеция на редовната месечна среща на акредитирани в София дипломати от страните, членуващи в ЕС. Тази чест обикновено се оказва на действащ министър или друга “важна клечка”. След това явно “някой” беше забелязал, че ме е превърнал в нещото, което медийният експерт Георги Лозанов нарече с познатия от времето на комунизма термин “дисидент”. Т.е.репресията  постига обратния ефект чрез моето изкуствено маргинализиране.

Това е предисторията на повода за този текст. А същината е в това, че въпреки биографията ми на журналист, минал през практически всички жанрове в професията – от агенционната журналистика, през пресата, радиото и телевизията (при това в качеството на генерален директор или главен редактор на национални всекидневници), общото между офертите за работа, които започнах да получавам беше тяхното унизително ниско заплащане. Плюс опитите да бъда вкаран в някакъв ограничителен режим – например да се занимавам само с международни теми, за да не дразня управляващите.

Бях се зарекъл да не позволя да бъда унижаван точно толкова, колкото не позволих и на БТВ, чието ръководство застана на страната на овластения насилник в критичен момент, вместо да защити своя журналист или поне да му даде някоя и друга секунда за обяснение преди да осъществи заплахата си с уволнение. Не смятах, че съм “поевтинял” на медийния пазар, както явно се опитваха да ме спазарят съответните медийни работодатели. Любезно отказах на всички подобни “ухажори”, запазвайки за себе си принципа, че няма да се наема на работа за по-малко заплащане от онова, от което се отказах по принципни съображения в телевизията.

Вече съм споменавал този епизод, но да приложа към повествованието си и емблематичният в това отношение случай с БТВ, откъдето, вместо да кажат едно “извинявай”, десетина години по-късно се опитаха да купят евтино името ми. Поръчаха ми коментар за следобедното им неделно предаване “120 минути с…” и дори – о, чудо, го излъчиха. Но когато ми заявиха, че ми предлагат да го правя четири пъти месечно, т.е. да се явявам на екрана толкова, колкото и преди скандала от 2008 г., но срещу близо четири пъти по-малко заплащане, се натъкнаха на категоричния ми отказ. Казах им, че не съм изстискан лимон, който могат да ползват както си искат. За наказание отказаха да ми платят обещания хонорар за излъчения коментар.

По-емблематична свинщина в това отношение от страна на медия, която се раздели (с облекчение) с моя милост точно с фалшивия аргумент за нарушена от моя страна етика, трудно може да се измисли.

По същия начин си развалих отношенията и със собственици на сайтове, които ми предложиха да пиша екслузивно за тях. Обясних им, че могат да ползват труда ми безплатно, публикувайки от блога ми мои статии, както мнозина правят. Но е въпрос на професионална чест да пиша по тяхна заявка срещу “някакво” заплащане. Обърнаха ми гръб, сякаш искам нещо нередно и извънредно.

Във връзка със “социалистическата революция”, спомената по-горе, трябва да напомня, че по времето на т.н. социализъм на външните коментатори в Телевизията и Радиото се плащаше хонорар – по мои спомени около 12 лева за “Хоризонт” и двайсетина лева на участие в Телевизията. Малко, не някак си уважително.

Днес телевизиите смятат, че плащат на такъв като мен, като благоволяват да го поканят и да го “покажат” (че още го има). Приравняват ме към политиците, социолозите, политолозите, чиновниците, журналистите на заплата и прочее заинтересовани от телевизионното си рекламиране гости.  За което очакват благодарности и послушание. Иначе… Иначе става както в отношенията ми с БНТ и Нова телевизия, където съм отново “погребан” до нивото на устата. Само носа си виря по веднъж-два пъти в годината от техните екрани и то по теми, по които “някой” е преценил, че няма да навредя много на домакините.

Междувременно съм доказал, смея да твърдя както малцина “събратя по перо”, че мога с години да работя на т.н. обществени начала. Т.е. безплатно. Но тази моя особеност беше схваната от работодателите като повод да опитват да ме наемат евтино. Така и си останах “безработен” по тази причина. А вече и не желая да си “играя” с такива батковци.

Като човек, който е пропуснал ползата от 12 годишни заплати на стойност около половин милион лева, изчислено на базата на последната ми заплата с евентуални индексации, мога да си позволя да им кажа: “майната ви”. Ще се обидят само онези, които го заслужават.

Не знам дали този мой скромен бунт е “социалистическа революция”, но пожелавам и на други да опитат. Ако бяхме повечко, щеше да има ефект. Да, знам, индивидуалният ми протест не накривява шапката никому, поради което ми е скроена шапка-невидимка. Кроячите сигурно са доволни от себе си, но и аз също съм доволен, че не им се дадох. Каквото и да ми струваше това.

Управляващите, пребиваващи в създадена от тях и подобията им удобна среда, днес се подиграват от телевизионните екрани, че ЕС критикува не българското правителство в своя пореден мониторингов доклад за плачевното състояние на медийната свобода, а всъщност се карали били на самите журналисти заради …автоцензурата. Типично гербаджийско дебелашко поведение – сякаш автоцензурата не произтича от цялостното състояние на болната глава, от която проблемът се прехвърля на здравата!

http://ivo.bg/2018/11/14/%D0%BC%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%...