НАПРЕЖЕНИЕТО МЕЖДУ СОФИЯ И СКОПИЕ ДА СЕ НАМАЛЯВА НА БАЗАТА НА ГОРЧИВАТА ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА - Продължение

В 1915 г., когато армиите от Белград, което бяха заели Македония от две години, бяха разбити и се оттегляха към Албания, македонците се нахвърляли безмилостно върху ранените и останалите назад войници.

Имало ли е жестокости и изстъпления? Аз бях от тези, които ги разгласиха по света. Днес, знаейки това, което зная, като видях това, което можах да видя, не ще имам повече силата да обвинявам! Кръвта зове кръв!

“Опазил ме бог” – пишеше преди няколко седмици специалният пратеник, който един голям парижки вестник бе натоварил да отиде и проучи “опасностите от войната ” на Балканите – “да се заемам с това, което става в Македония!”

 

Какво е дошъл да върши на Балканите, ако той се отказва от най-същественото?

 

Македонския въпрос? Но той е целият проблем на Балканите. Той резюмира всички възгледи, той осветява с осветителна светлина манталитета и методите, които са умножили и от ден на ден правят по-застрашителни опасностите от война.

 

Македония обяснява Хърватско, Банат, Словения, BMPO – цялата кървава и трагична дилема, където вилнее пансръбската диктатура. При липса на аргументирано мислене, да не се каже нищо на френското общество, което сте били натоварени да осведомите, това е единственият начин да заслужите доверието, което Ви е дадено!

Чия е грешката?

 

На македонците ли, на българите ли, на хърватите ли, на италианците ли, както пансърбите не престават да посочват във всички среди във Франция, отдали им подкрепата си, като резултат на непосветеност или интерес, се дължи духът на реванша и приготовленията за нападение?

 

Не!

 

Трябва да имаме смелостта да го кажем, защото единственото средство, което ни остава, за да поддържаме в Европа (ако вече не е късно) един мир, това е да говорим истината:

Само на сърбите!

 

Диктатурата на Белград е, която води балканите към война, а с тях и Европа – с настървението, което повдига; с жестокостите, които заповядва; с потъпкването на всичките си задължения за свобода и правосъдие спрямо победените; с цялата си политика на насилие, лицемерие, империализъм, която тя следва против интересите и волята на грамадното болшинство югославяни.

 

 

В 1918 г., когато стана сръбска провинция, Македония имаше повече от 700 църкви, параклиси или манастири, обслужвани от близо 900 духовници; 86 гимназии и прогимназии с 2800 ученика, 460 преподаватели, 556 първоначални училища с 33 000 ученика и 850 учители. Църквите притежаваха – в стари ръкописи, златни предмети, статуи, икони, фрески – ценни богатства, дело на хиляда години македонска култура и мисъл.

Черквите, манастирите и училищата бяха конфискувани; всички свещеници, монаси, преподаватели бяха прогонени, затворени или пратени в Стара Сърбия. Събраните в църквите и манастирите богатства, на които самите турци не посегнаха, бяха напълно разграбени. В Скопие, Щип, Велес, в 20 селища около тия градове, в областите около Охрид и Гевгели, аз намерих в училищата сръбски учители, в черквите сръбски попове. Когато попитах последните какво е станало с тази и тази скъпа икона, тази и тази статуя, с тия и тия фрески, за съществуването на които бях осведомен, те ми отговаряха – всички, без изключение – “отнесоха ги в Белград”.

 

От показанията на всички югославски чиновници, които разпитвах по тоя въпрос – подпрефекта на Велес г-н Николич; неговия инспектор от полицията г-н Джаганетич; агента на Прес-бюрото в Скопие г-н Йованович; двама доктори от профилактичния институт в Скопие; главния секретар от префектурата в Ниш г-н Шичич, шефа на полицейската служба в Куманово; най-после югославския министър в София г-н Вукичечич – установих, че всичко е било систематично, методично разрушено в религиозната организация и националното културно творчество на македонското население.

 

“Свещениците?” ми бе казал д-р Радованович. “Ще бъдем безмилостни към тях в Хърватско.”

Впрочем и в Македония!

 

И всичко това, което е наранило до костите македонското население, и което то не ще прости никога бе, повтарям го, напълно забранено с един договор, гарантиран от Франция. Нито един ред, нито една запетая от тоя договор не бе спазен от сърбите!

 

Нещо повече.

Във всички гробища, във всички църкви на поробена Македония, по заповед на Белград изтриха надписите на български, които се намирали в олтарите, по стените на постройките, върху гробовете; надгробните паметници са изпочупени, гробовете разровени.

 

 

– Какво ги направихте? – попитах сътрудника на г-н Йованович, който ме придружаваше при визитата в черквата и ми разказваше това.

– Хвърлиха ги във Вардара – ми отговори.

 

Във Велес българските офицери, загинали при последните сражения по време на френско-сръбската офанзива през септември 1918 г., били погребани в старата църква “Св. Панталеймон”. Те били изровени от сърбите и остатъците им хвърлени за градските нечистотии.

 

Видях известни гробища – в Щип, Градско, Куманово, Скопие, Радовист, Криволак, Велес, Кратово, Охрид – където всички надгробни паметници бяха разрушени, имената и надписите на български език изличени с удари на чук, църквите разрушени, надгробните плочи махнати и изпочупени. Тия места за покой приличат на развалини.

Независимо от почитта, която във всички цивилизовани страни се отдава на мъртвите, тези гробища бяха покровителствани също и то договорите.

 

Предпочитам да не говоря за състоянието, в което са военните гробища, малките островчета с гробове, срещани по протежение на пътя, който са следвали при отстъплението българските армии, капитулирали при Скопие.

Има извършени кощунства, които отвращават!

 

И от тоя ад никой не може да избегне. Границата е затворена, като затвор и никаква молба за паспорт за заминаване в чужбина не се уважава. Двадесет пъти в Южна Сърбия ми се повтори същата история: обезумели родители отчаяно се молят да им се разреши да отидат и прегърнат умиращите си деца в Швейцария, Франция, България; стара жена моли да отиде при своя мъж, избягал от 10 или 15 години; гимназист иска да отиде в един френски университет. Отговорът е един и същ: не!

 

“Мислите ли” ми казваше Йованович, “че ще се завърнат вече!”…

 

•••

 

Един от пунктовете, на които се опира най-лесно пропагандата на диктатурата, е грижата за народното здраве, хигиената и прогресът, който са постигнали в Македония след сръбската окупация. “От една страна, където се ширеше маларията, тифусът, венерическите болести, където населението тънеше в невежество и мръсотия” ми бе казал д-р Радованович и директорът на хигиенния отдел при югославското Министерство на вътрешните работи, “ние направихме благодарение на Франция, която има великодушието да ни авансира, една от най-напредничавите и оздравени страни на Европа.”

 

Действителността, която видях е малко по-друга.

 

В Скопие например стотици милиони са пожертвани за постройката на едно грамадно Военно казино, по-голямо от клуба на сухоземните и морски армии в Париж; направено е също грамадно здание за клона на Народната банка в Белград и луксозни квартали с жилища за чиновниците и офицерите, но облаците от комари след залез слънце изскачат от блатата на Вардара, от отворите на каналите, от всички локви, изобилстващи в стария град и предградието му. Центърът на Скопие е сравнително чист, но старите квартали, където живеят повече от петдесет хиляди души, никога не се измиват, никога не се помитат, тънат в разлагащи се боклуци.

 

Един хубав “Институт за изследване и опазване на здравето”, където видях да минават тълпи от нещастници, сифилистици, болни от малария, от туберкулоза, жени и деца до последната степен на изнемощяване и анемия, се издига зад гарата. Персоналът е опитен и отдаден на работата си, има специални отделения, но инсталациите са жалки и недостатъчни, мърсотията отвратителна. Аз видях една стая за преглед, където чаршафите не бяха сменяни от 15 дни и бяха изпоцапани с кръв и засъхнала гной.

 

“Няма пари!” ми каза директорът.

 

Във Велес, Щип, Ново селе, Градско, Криволак, по дължината на Вардарската долина и притоците и, детската смъртност от дизентерия, общата смъртност от малария и туберкулоза, числото на сифилистиците са ужасни. Нехигиеничността, недоимъкът, мизерията на селяните, работниците, търговците също надминават въображението. Навсякъде водата, която употребява населението, е заразена от най-вредни огнища – разлагащи се боклуци, гробищата, изпражненията – ако не се употребява направо от реката.

 

Притиснати от данъците, печелейки с мъка прехраната си, хората оставят да се срутят къщите им, живеят сбито в жилища без въздух и светлина. Изразходвано е без сметка, признавам го, за постройки на казарми, официални здания, затвори, стратегически железници, но пътищата, които използва населението, са в едно неописуемо състояние, не ще намерите никъде болници, нито диспансери. Нищо, съвсем нищо не е направено от сърбите в Македония от гледна точка на народното здраве, хигиената, материалния и моралния прогрес. Малкото, което е съществувало при идването им, поради лошо поддържане, не съществува вече.

 

•••

Напуснах Скопие, заявявайки на Йованович, че ще ида в Битоля, откъдето бих взел автомобил за Охрид. Вярвах по тоя начин да отбегна грижите на властите.

 

Два часа по-късно аз слизах от влака във Велес.

 

Полицейският инспектор Джаганетич, който ме поздравяваше на прага на хотела едва пет минути след пристигането ми – службата по осведомяването действително добре действа в Македония! – е един очарователен човек. Той говори френски с акцента от Ариеж (там е прекарал четири години през време на войната) и не се поколеба да изгуби и следобеда си, за да ме развежда из града при горещината на палещото слънце.

Из пътя той ми разказа своите приключения с комитаджийте от ВМРО.

 

-Идват ли още до тук?

 

Аз му поставих въпроса в момента, когато влизахме в бюрото му, в подпрефектурата – при една хладина, на която тия, които не са се разхождали два часа при 38° на сянка, в един град без сянка, не познават цената и.

-Ние хванахме последните преди три години близо до село Катзибегово. Четиринадесет мъже и две жени, хубави стройни момичета. Държа им се компания цяла нощ!

 

– Навярно са се забелязвали!

 

– Колкото за това, да! На сутринта, когато трябваше да тръгнат, не можеха повече да се държат прави. Но знае се лекът: няколко удара с бича по бедрата и те тичаха, като сърни.

 

– Най-същественото при това беше да се принудят да проговорят тия мръсници. За това ясно ви е, че те не бяха дошли от България, без да са били укрити и подпомогнати из пътя. Трябваха ни имената и адресите на техните приятели.

 

– Е, добре вярвайте ми господине всичко опитахме: железен тел, пристяган около главата и коленете с една тояга, премазване на ушите с чук (а е рядкост типът да не признае преди втория удар)! Това е като зъбите. Известно ли ви е? Не! Едно великолепно средство! Прикрепят лицето на един стол, главата преметната на облегалото. Държат му отворена устата и избиват един, два, три зъба. Аз видях твърди натури, които изпаднаха в ужас още на втория зъб. На третия – те казваха всичко! Това струва повече от 50 удара с тояга.

 

Но нито един тоя път не пожела да говори. Те правеха знак да спрем, и после не казваха нищо. Жените бяха най-ужасните! Избиха им четири зъба: два предни и два кътника. Те пребледняваха, но това бе всичко. Имаше една, която когато я развързваха, се изхрачи в лицето ми. Щях да я убия! Исках да ги поставя да седнат на разгорените въглища, както г-н Лазич ни показваше към Кратово Но това на много лошо мирише. Господин подперфектът не се съгласи.

 

– Тогава ненадейно изнамерих…

 

Той бръкна в чекмеджето си и ми подаде един стар бръснач с ръждиво острие.

– С това мръсниците издадоха повече от двадесет сподвижници: селяни, овчари, жени, дори деца! Нямах време да пиша! Вие познавате г-н перфекта на полицията Киап, защото има печата му на паспорта Ви – е добре! Вие бихте мигли да му дадете рецептата.

 

Изведнъж всичко, което ми беше казано в Загреб, София, Белград за начините на разпит, употребявани в сръбските затвори: нос и уши изрязвани, дланите и ходилата пристягани, прищипване на гръдните зърна с нажежени клещи, разкъсване на половите органи, нажежени железа, положени на кръста и под краката – се завърнаха в паметта ми.

Аз изброявам тия “начини” на инспектора.

 

Той почна да се смее.

 

– Но, не, господине! Вие вярвате, че един тип, на когото пристегнат ходилата, който изпитва страшни мъки със зъбите и който е подложен на всички мъчения с рязане в течение на два дни, не се страхува от останалото! Най-вече, когато е сигурен, че ще увисне на въжето, и да говори, и да не говори. Моята идея, господине, бе именно тая – страхът от въжето.

 

– Поставих всички съвсем голи тук в ъгъла и накарах да държат един пред мен, разкрачен с по една тежест от 20 кг. на всеки крак . Аз бях седнал там, където сте Вие.

 

– Не искаш ли да кажеш?

 

Всеки път, когато кимваше “не” с глава, стражата му отправяше юмрука си. На третия път бях близо до него, колкото да се допра.

 

– Добре! Виждаш ли тоя бръснач? Ако откажеш сега да отговаряш, ще го опитам на теб. След това – на въжето! Ако ни кажеш от къде си минал, кой те подслони и осведоми по пътя, ще бъдеш пощаден и освободен. Разбра ли?

На първия направих две изрязвания. Той проговори, когато взех отново бръснача … Едно дознание от две страници … Беше поставена хартия върху килима, между краката, за кървавите петна.

 

– И Вие го пуснахте на свобода?

 

Аз чух тия си думи, като че някой ги бе казал отстрани. Всичко, каквото имаше в малката стаичка, където бяхме аз и инспекторът, като че в тоя момент го виждам: стария скъсан килим, бюрото с досиетата и купа папки; портрета на крал Петър, вдясно, на стената; една фотография на краля и кралицата върху един бял шкаф. На склона пред отворения прозорец едно магаре, измъчвано от топлината, хрупкаше изсъхнали тръни.

 

– На свобода? Впрочем как? Но тъй, само тъй ги накарах да говорят! Когато първият каза всичко, двамата жандарми го отведоха уж долу при доктора. При вратата му поставиха въжето на шията и го окачиха на дървото, което е пред малкото кафене, на площада. И четиринадесетте минаха! А най – забавното бе, че кафеджията не е имал никога толкова клиенти; не се опразваше кафенето. Селяни идваха отдалеч, за да видят това! Обаче замирисаха толкова много, че след два дни трябваше да ги хвърлим във Вардара. Знаете ли, господине, всички тия “македонци” седяха там, някои с децата си, без нищо да кажат, с часове да гледат мъртвите. Г-н подпрефектът направи рапорт до г-н бана в Скопие, описвайки му хубавия пример, който това даде.

 

– Вие ще говорите с г-н подпрефекта, когато след малко бъде тук. Другите типове, като видяха първия признаха изведнъж.

 

Прекрачил стола със запотено лице, инспекторът Джаганетич си играе със затворения бръснач…

 

– Това Ви вълнува? Вижда се добре, че не познавате тези разбойници! Те пребиха дозина хора и подпалиха в Кратово и Крупище къщите на сръбските полковници, където всичко бе изгорено. Комитаджиите от ВМРО, виждате, трябва да намажат въжето! Един куршум в корема, два-три удара с тоягата, това е, което заслужават! … Една цигара? И едно турско кафе с прясна вода?

 

Кафето бе донесено – от дюкюнчето, засенчено от столетните дървета, където 16-те нещастници са се били разложили от слънцето – а инспекторът, докато аз се разхождах, даваше нарежданията си на полицаите, дошли на доклад.

 

Ето ни отново сами.

 

– Ами двете жени? Умряха ли без да признаят?

 

– Без да признаят? А! Гарантирам ви, че това не ще допуснем. Със свещта!

 

Значи така, това е също вярно, тази жестокост, за която ми бяха говорили д-р Трумбич в Загреб и перфектът П. в Белград, което аз мислех за невероятно, неокачествимо безчестие и за което бившият министър на вътрешните работи ми бе казал, че е в употреба, откак диктатурата съществува, за да разтворят полицаите и най-здраво стиснатите устни.

 

– Да! Свещта! Както в такъв случай се налага, предупреждават жената. Ако тя отрича, поставят я права, разкрачена, запалват една свещ и приближават малко по малко. Малките (има три години оттогава, когато бяха тук) виеха, като вълчици. Не можеше да се стой в стаята от миризма

 

– И после?

 

– После ги окачихме на дървото. Но повече не видяхме комитаджии в областта. Нито един! Знаят що ги очаква. Вижте! Г-н подперфектът може да отиде тая сутрин, съвсем сам, чак до Караслар през пусти пътища, тъй спокойно, като че ли си е бил на терасата на Калемегдан.

 

Разбирам поздравите, с които бяхме посрещнати преди малко, като посещавахме града.

Месарят, който прекъсна да разсича агнето, за да дойде да ни се поклони на прага на бараката си, с една голяма усмивка, няма нищо общо с бандитите на BMPO. Не, не! И той иска да се знае това … И тоя дърводелец, и тоя обущар, също и тоя градинар, също и тоя кафеджия.

 

Един път – това бе в старата търговска улица на левия бряг на Вардара, аз се обърнах случайно, изведнъж. Разбирам сега изражението на поглед, пълен със злоба.

 

Съвсем евтино платих словенското вино, което инспекторът намери толкова хубаво, на закуската, която направихме заедно в хотела в компанията с френския инженер, който строи новия стратегически път Велес-Прилеп, г-н Матийо.

Комарите са непоносими, но подперфектът г-н Николич притежава една любезност, която прави да забравите техните парливи ухапвания. Когато му разправих историята с бръснача, той прояви явно безпокойство, но схващайки, че аз познавам добре нещата, се успокои. Пошегува се даже, смеейки се за усещанията, “малко силни, несъмнено, но все пак – кой знае? – може би не толкова неприятни”, които бяха изпитали двете екзекутирани нещастници.

 

След едно ново посещение на Велес, възхитен от същия изглед към възвишенията на Ветренско, Раковак и Йеловице, както през време на разходката ми с инспектора Джаганетич, ние се настанихме на терасата на хотела, където г-н Николич непрекъснато се наливаше с бира. Всички маси са заети от офицери и пред нас по прашната улица минава и заминава целия Велес, под острите погледи на двама полицай, които дежурят пред хотела; други офицери непрекъснато кръстосват, зачервени в своите униформи, безупречни в облеклото и походката, въпреки ужасната горещина.

 

Но когато се заглеждаха в хубавите момичета, които закачаха, минувайки последните не ми отговаряха. Също патрулите, които се движеха между тълпата и изправяха снаги и продължително козируваха, когато срещнеха по-висш чин. Като че някаква невидима стена разделя цивилни от военни. Близо до мен, забавлявайки се да ме гледа как махам из въздуха с ръка, за да пъдя комарите, подперфектът пие халба след халба ледена бира. Той изглежда много се интересува да знае впечатленията ми от това, що видях. Когато се научи, че аз вече съм преминал с автомобил цялата област от Щип, остана слисан със зинала уста. С автомобил? Впрочем, наел съм го в Скопие? И не съм срещнал полицаи? Това е много вече! И не са ми казали нищо? Не!? А в Кратово? Смятам ли да посетя Кратово? Не трябва да пропущам, ако желая да отида, да видя капитан Мина.

 

– Един ветеран от войските на крал Петър, който посмя да отиде и се установи съвсем сам в една област, кипяща от революционери. Един истински сърбин! Той извика в Кратово двадесетина от старите си приятели и ги настани в изоставените земи и къщи, раздаде им пушки, които поиска от полковника на Велешкия гарнизон и за няколко месеца, благодарение на него, страната бе очистена от българите, които заварихме при идването си. Със собствените си ръце той е убил девет. Той даде такъв пример на патриотизъм и енергия, че Негово величество, когато идва миналата година в Скопие го поздрави, произведе го офицер и го декорира с орден. Господин Йованович не Ви ли разправи историята с женитбите? Не? Заслужава да я чуете и това е една от заслугите, за която Негово Величество най-много възхвали Мина.

 

Подперфектът прекъсна, за да прати по дяволите сина си, който бе дошъл за трети път да го предупреди, че съпругата му го очаква за вечеря. Детето, обогатено с половин динар, отиде да си купи бонбони, а г-н Николич продължи.

 

– Представете си четиринадесет от приятелите на Мина дошли ергени в Кратово, не намират жени да се оженят. При все това жени не липсваха, вследствие на факта, че половината от мъжете бяха забягнали или лежаха в затворите, но никоя не искаше сърбин. А! Това не трая дълго. Една неделя мина събра жените от градчето и каза на приятелите си да избират. Те взеха 11 жени, чиито съпрузи бяха минали в България. Жените крещят, че са вече омъжени. Аз разтрогвам брака ви! – каза Мина. Въпреки това те отказват, а също отказаха и трите млади момичета, които бяха избрани. Тогава Мина ги привърза за масите, четиринадесетте, и те бяха бити от мъжете, които трябваше да станат техни съпрузи, докато загубиха сили да викат. После Мина ги предупреди, че ще повтори същото следваща неделя, и после всяка следваща неделя, докато е нужно. … И това се повтори три последователни недели пред очите на цялото градче, докато казаха “да”.

 

Мина повика един поп от Стара Сърбия и венчаха ония, които Мина в името на краля бе развел, а другите – веднага след това. Като свадбен подарък всеки съпруг отнесе в къщи тоягите, с които току-що бяха си служили. Всичките имаха деца. Една от разведените има две наведнъж!

 

Аз нямах време да отида да видя поручик мина и съжалявам за това. но често след тая юлска вечер, когато добрият г-н Николич във Велес ми разказа историята за женитбите в Кратово, аз си мислех за радостта, която са изпитали, след като са научили единадесетте прокудени там, в България. Изразих на Йованович възторга си от поручик Мина и съжаленията, че неговият пример не се следва масово.

 

– Но следва се! – ми възрази представителят на Прес-бюрото – Нашите свещеници не се колебаят да венчаят веднага един военен или чиновник, който желае да се ожени за съпругата на някой забягнал. Само в Скопие и околностите му мога да наброя повече от 20 примера.

 

– Трябва ли жената да даде съгласието си?

 

– Слава богу – ми отговори Йованович, смеейки се – в Южна Сърбия не ни липсват орехови дървета, които правят да омекне и най-упоритата жена. В повечето случай, обаче, те самите схващат задълженията си. И родените от тия бракове деца, чудно нещо, са почти винаги момчета, сърби сто на сто.

 

Аз видях в едно село между Велес и Щип една от тия “повторно омъжени”. Тя играеше на прага на портата си със сина на сърбина, едно хубаво детенце на 3-4 години. Бе тъй нежна с него, че познавайки историята и чрез своя водач – един югославянин от Хърватско – останах почуден. Споделих учудването си на френски с моя спътник. Информирана за мисията ни младата жена се усмихна:

 

– Кажете му – добави тя – че аз искам моят син да ме обича толкова, че самата аз в деня на освобождението да насоча там, където трябва куршума на неговата пушка!

 

Сръбските колонист, и в частност чиновниците, които успяват по добра воля или насилствено да се оженят за македонки, са предмет на предпочитане и специална почит. Белград вярва действително, че няма по-добро средство за сърбизирането от смесените бракове. Йованович, Николич, Раданович, Шимич ме уверяваха в това, доволни от резултатите, които са последвали официалните инструкции. Македонците, които разпитвах по тоя въпрос именно във Велес, Скопие и Битоля, също и различните съотечественици или френски протежета, които срещнах в Македония, ми дадоха ясна представа за употребяваните методи и за успеха на тази “бракова сърбизация”

 

От многото случки, които ми бяха разказани, аз можах лично да проверя две.

 

Във Велес ми казаха, че дъщерята на един търговец от града – Грозданка Зафирчева – отказваща да се омъжи за един стар сръбски подофицер, чиновник в дирекцията на полицията, била изнасилена, после убита от него.

 

– Това стана в тая къща, която виждате там до черквата – ми каза едно лице от Велес, чийто живот и тоя на близките му, ако сърбите знаеха, че той ме осведоми, не би струвал скъпо. – Грозданка, когато сърбина я освободи, казвайки и, че сега тя ще има дете от него и ще трябва да се омъжи за него, го заплю в лицето. тогава той извади револвера си и я застреля.

 

– И той бе подведен под отговорност?

 

– Не, господине, и Вие бяхте седнали до него вчера вечер на терасата на хотела, когато разговаряхте с господин Матийо, френския инженер. А г-н подперфектът заповяда никой да не пристъпва на погребението на Грозданка. Той също нареди нейния баща незабавно да заплати данъците си и понеже не можа, имотите му бяха отнети и той разорен.

 

Другата история се е разиграла в Скопие. тя ми бе разказана на 14 юли в автомобила, който ме отвеждаше в Черна гора, когато моят “телохранител” ме чакаше пред френските гробища.

 

Директорът на полицията Арсо Попович решил да “посърби” едно от най-хубавите момичета на ул. “Петър I”, Гена Велева. Много пъти, той се постарал да постигне това, но безуспешно. Тогава решил да арестува г-ца Велева. В затвора, несъмнено, работите стават бързо и без усложнения.

 

– Този Попович – казваше информаторът ми (който не бе нито македонец, нито от техните приятели) – е най-мизерната личност, която до сега съм срещал. Той желаеше всички жени, дори деца още, и ги имаше всичките, нещастниците! С терора, който упражняваше той бе достоен представител на своя шеф, бана Жика Лазич. Не ме интересува кой предупреди малката Велева и как тя се справи с положението – не искам и да го зная – сигурно е, че когато Попович пратил да я арестуват, тя била вече забягнала. Телеграфират напразно на границата: тя я преминала. Попович позеленява от яд. Родителите на момичето и шест нейни приятелки заплатиха за нея – затвор, бой в продължение на седмици, глад, гащи за признания /гащи, измислени от Жика Лазич – поставят в невъзможност затворника да задоволи естествените си нужди/…

 

За жените особено това не е било никак забавно. Една от тях, когато я освободиха бе надебеляла.

 

– Все пак … – казвам.

 

– Така е! – отвърна спътникът ми. – И как искате да бъде другояче?

 

– когато пазачите на затвора или стражарите бият една жена, окачат я гола, с главата надолу, за да я бият по ходилата, или я поставят седнала на разгорени въглища, за да и улеснят признанията, както те се изразяват. О, да! Това съвсем не са светии! Имайте също предвид, че турците владееха Сърбия в течение на повече от 400 години. От всички племена, които бяха покорили, сърбите са тия, които най-добре възприеха османския манталитет. А пък турските затвори съвсем не бяха образцови и пашите, за да пречупят най-голямата съпротива на подсъдимите, употребяваха известни власи за куриозни работи.

 

Същата вечер един французин ми даваше за извършените мъчения върху бащата и интимната приятелка на забягналата, г-ца Донка Иванова, следните факти: бащата е бил обут цели четири дни с “гащите за признанията” и получил на пет пъти 600 (словом шестотин) удара по ходилата и по дланите на ръцете, предварително изкиснати в хладка вода един час. Г-ца Иванова, окачена с главата надолу, е била бита с бич два пъти последователно – по кръста, корема и гърдите – до изгубване на съзнание. Подложена после на наказанието със свещта, тя признала всичко, каквото са искали.

 

Бяха ми казали преди да напусна Париж, че вуйчото на г-ца Велева, Петър Панов, предприемач във Велес, обвинен че я е снабдил с необходимите и пари да избяга, е бил “премахнат” от полицията в този град. Затворен без присъда? Интерниран в някое затънтено селище на Стара Сърбия? Убит? … Нищо не се знае.

 

Във Велес опитах с хитрост да се осведомя:

 

– Моят брат – казах аз на подпрефекта – беше военен лекар, причислен към сръбската армия през войната. Като такъв, казал ми е, че е лекувал в 1916 година един ранен българин – някой си Петър Пенов, които е бил, струва ми се , предприемач-строител във Велес. Ако тоя Панов живее още тук, ще ми бъде много приятно да го видя.

 

– Това бе един безподобен мръсник – ми отговори комисарят, който присъстваше на нашия разговор. – Най-добрият агент на BMPO в областта! Спомняте ли си г-н Николич? Пенев, същият, който снабди с фалшив паспорт малката Велева от Скопие. Не ще може вече никому да услужва.

 

– В затвора ли е?

 

– Да, на дъното на Вардара, с два куршума под кожата!

 

•••

Във вагон-ресторанта на българския влак, отнасящ ме от кошмара, който току-що преживях в Македония, към татар-Пазарджик и Пловдив, контрольорът е седнал близо до мен. Встрани на една маса той прелиства книжата си. Тъй като келнерът ме разбира лошо, съседът ми се чувства задължен да ми помогне. Той говори френски с такава чистота, че не можах да се въздържа да не му направя комплимент.

 

– Аз съм лисание по литература от Лозанския университет – ми отговори той с усмивка. – Две години прекарах в Швейцария. Преди изучавах френски в гимназията в Кюстендил.

 

– Вие сте македонски бежанец?

 

Да, такъв е – както почти всички чиновници по българските железници.

 

– От дълго ли сте напуснали отечеството си?

 

Наскоро ще станат десет години, господине. Бях тогава на 17 години. Ние живеехме в Близенци, близо до Кратово. На 1 януари сръбските стражари дойдоха у нас. Два или три дни по-рано те бяха имали сражение с четниците от ВМРО. Искаха от моя баща да каже през къде бяха дошли комитите. Понеже не знаеше нищо, сърбите го окачиха с главата надолу над един огън, в който бяха поставили пиперки. Той умря задушен. Майка ми бе бита до кръв. Аз получих повече от 50 тояги по ходилата и прекарах 6 месеца в затвора, загдето защитих сестрите си, които сърбите малтретираха. Спасих се, щом ме пуснаха на свобода. Преминах границата през нощта.

 

Нищо ново, подобни мръсотии вече видях!

 

– Има десет години оттогава! – казвам. – Неприязънта от войната бе още твърде прясна! Оттогава нещата трябва да са се изменили много в Македония.

 

Той не ме остави да довърша.

 

– Нищо не се е изменило, господине, напротив! Чуйте! Няма дори шест месеца, откак кметът на Лукавица, близо до Цариброд (това е селището, което е отляво, малко преди гарата) – Давидко Иванов, бе обесен, без да бъде съден, от сръбски полицаи, след като чу извадили дясното око и горили краката с нажежено желязо!

 

Аз знаех тази история.