You are here

Наследството на Сталин

Тони Николов, Култура

Днешните употреби на миналото ни казват много и за самото това минало, обичал да повтаря един от бащите на френската нова история Люсиен Февр. И наистина е така. Потвърждението е в един тревожен инцидент, случил се тези дни.

Двама млади руснаци – Олга Савченко и Евгений Сучков – бяха арестувани до Кремълската стена в Москва, защото си позволили на 5 март 2019 г. да запокитят червени карамфили със скършени стъбла към гроба на Сталин с възгласите: „Да гориш в ада палач на народите, убиец на жени и деца!“.

На 5 март всяка година на същото това място, по призива на руските комунисти, върволици от хора носят по „два червени карамфила за другаря Сталин“, а пък тази година се навършиха 66 години от смъртта на един от най-големите сатрапи в историята на човечеството. В Русия обаче, независимо че престъпленията на Сталин са известни, той продължава да се величае в учебниците по история и от официалната пропаганда като „великия Вожд“ и „генералисимуса на Победата“.

Съответно всяка акция, подобна на тази, предприета от Савченко и Сучков, търпи санкция: арест, задържане за петнайсет дни в следствения изолатор, може би и присъда. Заради незачитане на руската история и „неговото“ място в нея. Такива са „законите за миналото“ в Путинова Русия, която някои продължават да ни тикат като пример в лицето.

Ето защо гробът на „Бащата на народите“, както можете да се убедите от снимката, е обсипан с грамада от карамфили. Не от камъни, а от яркочервени цветя, които, като „река от кръв“, опаковат паметника на вожда. Тази кървава символика говори достатъчно много. Поне за онези, които искат да чуят и знаят, а не да живеят с митовете за „наследството на Сталин“. А митотворци не липсват.

Вярно е, че по време на „перестройката“ на Горбачов и при Елцин бяха казани и изговорени много истини за времето на Сталин. Той обаче не беше разобличен изцяло. Победата му във Втората световна война продължава да охранява Вожда от разкриването на всичките му престъпления и вписването им в руските учебници – неща, които хората по цял свят знаят отдавна.

Вярно, архивите бяха отворени, оповестени бяха и списъци с имената на безброй много разстреляни „врагове на народа“ по време на Големия терор (1937-1938 г.), по които с червен молив се виждат „подчертаванията“ на Вожда и резолюциите му: „Да! Йосиф Сталин“.

Става дума само за онези, които той е „удостоил“ с вниманието си. Общо жертвите в този период са над 1 млн. уши. А има още толкова много други колосални трагедии: на „разкулачванията“ от края на 20-те години, на милиони украински селяни, обречени на гладна смърт в Голодомора, на цели „малки народи“ – депортирани в неотопляеми влакове към степите на Караганда или снеговете на Колима. Всички тези съдби са зависели от устното разпореждане на Вожда.

В това отношение Сталин доста напомня на Хитлер, ограничил се също с устно разпореждане за „окончателното решение“ срещу евреите, довело до Холокоста. От своя страна и Сталин, който е не по-малък антисемит, е подготвял разправа с евреите след репресиите срещу Еврейския антифашистки комитет и лекарите-евреи, наричани от него „убийци с бели престилки“. Била е в ход депортацията на евреите в Далечния Изток и само смъртта му на 5 март 1953 г. на практика отменя разправата.

Хрушчов пише в спомените си, че Сталин сериозно обмислял дали да не избеси публично лекарите-евреи на Червения площад, а после частите на НКВД да проведат останалата операция.

Диктаторите наистина си приличат много. Не само външно и не само в това отношение.

Човек от дистанцията на времето не вижда в тях нищо забележително. Взети сами по себе си, те са просто хора от нищото, дошли отникъде. Нищо в личния им живот не предвещава ролята, която им е било съдено да играят. Сякаш Историята сама търси диктаторите и те – незабележими дотогава – излизат на преден план, вследствие на определени събития.

Така съсипаната от войната Германия за всеобща почуда започва да се заслушва в разпалените, често несвързани речи на един оратор от мюнхенските бирарии, а от ръкава на шинела на Ленин след болшевишката революция се измъква и онзи „чудесен грузинец“, както снизходително Владимир Илич го назовава в писмата си. Друг болшевишки вожд – Лев Троцки е далеч по-язвителен  – той открито определя Сталин като „най-забележителната посредственост в нашата партия“.

Дори във външния вид на този човек, чийто облик е толкова възпроизвеждан, рисуван и ваян през ХХ в., няма нищо забележително. Ето как го описва югославският комунист Милован Джилас, видял генералисимуса в апогея на славата му: „Той бе дребен на ръст, тялото му беше некрасиво: кратко и тясно туловище, несъразмерно дълги ръце и крака – лявата ръка и рамото му бяха леко ограничени в движенията си. Имаше ясно очертано коремче, редки коси, макар да нямаше плешивост по темето. Лицето му бе бяло с румени скули – узнах впоследствие, че този цвят е характерен за онези, които се застояват в кабинетите и по съветските върхове го наричаха „кремълски“. Зъбите му бяха черни и неправилни, закривени навътре. Даже мустаците не бяха гъсти и представителни.“

Колко различен е така описаният човек от иконата на Вожда, която и днес тълпи от хора носят със себе си, разказвайки приказки за скромния и мъдър генералисимус, направил страната си велика. За онзи, който е извел хората от нищетата, защото винаги е мислил за унизените и оскърбените, наказвайки единствено големите и самозабравилите се, за вожда, искрено обичащ децата…

Руският историк проф. Андрей Зубов съзира зад цялото това митично „сталинско  наследство“ дългосрочни цели на Путиновата пропаганда. Нали днешните руснаци са принудени да правят избор в настоящето. И тъй като изборите са с предизвестен край, те, „избирайки“ реалния Путин, всъщност гласуват за въображаемия Сталин, който за тях е чист мит, приказка за добрия, но страшен цар, а не реална историческа фигура.

Така от един момент нататък хората забравят, че държавата съществува заради тях, а не че те съществуват заради държавата; властта в Русия продължава да се разбира като някаква извънпоставена сила, като трансцендентен абсолют, от който всички се възхищават. И тук на преден план излизат „успехите“ на Сталин – гигантска индустриализация, колективизация на селото, велика победа, ядрена държава, световна свръхсила.

Никой не мисли критично и не иска да мисли, че през 1953 г., тоест по време на Корейската война, Сталин върви и към Третата световна война; разработени си съответните планове; въпрос на време е било да се натисне копчето и никой не знае докъде би се стигнало.

С половин уста днешни руски историци признават, че първите преговори за решение на корейския конфликт се водят още на траурната церемония за Сталин, тоест че на трибуната на мавзолея Маленков и Молотов принуждават Ким Ир Сен да даде заден ход и световният мир получава своя шанс.

А всичко би могло да е другояче. Престарелият вожд не е имал нищо против да прати света по дяволите в името на планетарната си слава.

И второ, в днешна Русия наследството на Сталин се разсича сякаш наполовина, представя се по един прелюбопитен начин. Сталин е велик, но е и жесток (такива са самодържците в Русия). Вярно, диктатор е, ръцете му лепнат от кръвта на милиони, но пък е спечелил Великата война. А от другата страна – като копие под индиго – е Владимир Путин. Също самодържец, но не толкова кървав (в сравнение със Сталин). На този фон Путин изглежда направо хуманен, доста човечен и споменът за войната с Украйна, Грузия и други конфликти изтлява. Путин е вожд, при когото може да се живее.

А инак картината е сходна: малко, дребно човече шества по покритите със злато и малахит царски палати, пред него портите се отварят, съпровождат го пламенни и възторжени погледи, слухът на придворните се напряга, за да запаметят всяко произнесено от него слово; страната му е изнемощяла. А армията и отегчените от плюскане и водка маршали мечтаят за още половин Европа.

В приведения цитат става дума обаче за Сталин и негов автор е споменатият Милован Джилас („Разговори със Сталин, 1962 г.). Човек впрочем със сложна и противоречива съдба – лидер на комунистическа Югославия, сетне вкаран в затвора от Тито, разочаровал се в много от идеите си и написал едно от първите изобличения на комунистическата номенклатура – книгата „Новата класа“.

И отново Джилас, имал шанса да бъде приет на няколко пъти от Вожда в Кремъл, го портретира така:

Сталин знаеше, че той е една от най-деспотичните личности в човешката история. Но това ни най-малко не го безпокоеше: той бе убеден, че извършва съда на историята. Нищо не обременяваше съвестта му, въпреки милионите, избити в негово име или по негово лично разпореждане… Борбата е била опасна, дълга и все по-коварна дори когато противниците са ставали все по-малочислени и по-слаби. Но той е победил, а практиката е единственият критерий на истината!

И как иначе – нали той е Партията, която говори в негово име, тъй както и той говори от името на Партията. Оттук и отъждествяването с неизбежната необходимост на Историята ще са разрази с ужасяваща сила, отнела живота на милиони, превърнала всички, докоснали се до този „земен рай“, в жертви.

Всичко сторено и дори казано е подозрително; освен онова, което бива извършено или произнесено от пълномощниците на истината, каквито са вождовете. Ала и там Историята крие язви; дори спътниците на Ленин се оказват изменници и предатели: всичките без един – другарят Сталин. Само той, както е принуден да признае Жан-Пол Сартр, остава извън всяко подозрение: „само дясната ръка на Сталин няма да изпитва подозрение към онова, което извършва лявата, както и лявото му ухо няма да подозира дясното. Защото Сталин не може да стане агент на Сталин, нито да престане да бъде в съгласие със себе си“ („Призракът на Сталин“, 1956 г.).

Така дори онова, което до Хегел се е наричало История, вече започва да се мисли по друг, съвършено различен начин: като някакво гигантско начинание с административна и икономическа цел, за което са потребни непомерни усилия, физическите усилия на милиони изнемощяващи тела; резултатът е физическото пречупване на индивидите, на техните кости, които скоро биват упокоени в гробовете им.

Целият този исторически градеж е трагичен по замисъла си, болезнен по осъществяването си и прискърбен в днешните си последици. Историята, която инструментализираният от марксистко-ленинската доктрина разум преобръща надолу с главата, се обръща срещу самата себе си. Тя едновременно е тиранична и абсурдна; неясната ѝ френетичност възхожда към диалектиката ѝ, понятна само за мъдростта на Вожда; всяка възможна дискусия се изражда в пропаганда, а призивите за мир – в трайна война.

Такава общо взето е логиката на комунистическата система. Такова е и наследството на Сталин, което днешните идеолози на Путин доста лукаво се опитват да пришият върху не по-малко спорното наследство на Руската империя.

Репресията – макар и в доста по-ограничени мащаби – обаче се запазва, тя е необходима. Почитта към Вожда (Сталин или някой друг) – също. А кървавата символика най-добре проличава в грамадата от червени карамфили.

И ако има нещо, донякъде изветряло днес, това е безумният патос на епохата.

Такъв, какъвто го откриваме примерно в забравената поема на Богомил Райнов „Сталин“ (1944):

Свободният
щастлив
човек
с уста
отново
ще засвири.
Трудът
ще бъде
толкоз
лек,
сънят
ще бъде
толкоз
мирен!

Защото
там,
далече,
в Кремъл,
под глобуса,
в нощта
запален,
ще бдиш
ти с поглед
устремен
напред,
велик
другарю СТАЛИН.