Невероятната история за първите дни на войната в Москва

Николай Флоров

Ако попитате противотанковите мутри, които се грижат за паметника на съветската окупация в София,  какво знаят за началото на Втората световна война, те ще ви кажат това, на което ги е научил Сталин, а именно че по високоговорителите по целия Съветски съюз в самата сутрин след нападението, с мрачен глас говорителят на московското радио казва следното: «Говорит Москва. От советского информбюро: сегодня немецкие войска ВЕРОЛОМНО напали на нашу советскую родину…» и т.н. Под високоговорителите стоят и слушат с мрачни лица съветските трудещи се. Започва войната. 

Според книгата «Дете на революцията» на германеца Волфганг Леонхард, описващ атмосферата в Москва в ония дни, седмици и месеци, истината е доста по-различна.

Волфганг Леонхард съвсем не е кой да е. Той е част от огромната немска група към Коминтерна, начело с Валтер Улбрихт и Вилхелм Пик,  и е студент в московския университет. Убеден комунист и антифашист, той се подготвя за бъдещото тържество на комунизма в Германия под водачеството на Съветския съюз.

 Да видим какво става сутринта на 22 юни в университета, където учи Волфганг. За войната още никой не знае, но в университета се носят всякакви слухове. Към десет часа по слухове от московското радио се разбира, че в 12 часа ще говори Молотов, комисар по външните работи на СССР. В обявеното време с  мрачен тон той прави следното съобщение:

«Съветски граждани, мъже и жени, тази сутрин в четири часа германски войски нападнаха нашата страна без да представят никакви искания към Съветския съюз и без обявяване на война. Те навлязоха на наша територия на много места и бомбардираха Житомир, Киев, Севастопол и няколко други градове. Враждебни нападения по въздуха и с артилерия са проведени и от румънска и финска страна. Това предателско нападение върху нашата страна е без прецедент в историята на цивилизования свят. Нападението срещу нашата страна се извършва въпреки съществуването на договора за ненападение между СССР и Германия и въпреки стриктното изпълняване на условията на договора от наша страна през цялото време след подписването му. Цялата отговорност за това враждебно нападение срещу СССР следователно пада върху фашистките управници на Германия.»

Всички студенти са изумени от думата «фашисти», която Сталин сметкаджийски спира да използва срещу Германия след подписването на договора в 1939. Молотов освен това приписва нападението като «безпрецедентно в историята на цивилизования свят», тоест Сталин се има за част от цивилизования свят. Съобщението завършва с призив:

«Правителството на СССР  призовава гражданите, мъже и жени на Съветския съюз, да сплотят редиците си около нашата славна болшевишка партия, нашето правителство и нашия вожд другаря Сталин. Врагът ще бъде бит! Победата ще бъде наша!»

Волфганг и колегите му са учудени от тая невероятно кратка и с нищо неинформираща реч, съвсем неподобаваща на такова събитие.

– Това ще бъде тежка борба – казва един студент – много е възможно Хитлер да влезе право в ЗАПАДНА УКРАЙНА И ЗАПАДНА БЕЛОРУСИЯ. ВЪЗМОЖНО Е ДОРИ ДА НЕ МОЖЕМ ДА СПРЕМ ОФАНЗИВАТА МУ ДОРИ И КОГАТО ОПРЕ ДО СЪВЕТСКИТЕ ГРАНИЦИ.

Да обърнем внимание на българския читател, че под Западна Украйна и Западна Белорусия в Сталинска Русия са разбирали всъщност земите на Полша, поделена в 1939 между Хитлер и Сталин. Това съветската пропаганда е втълпила в главите на хората. Никой изобщо не е знаел нищо за избитите полски офицери в Катин, нито за присвоените прибалтийски държави и за така наречената Карело-Финска ССР след войната с Финландия. Никой не е имал и представа за единия милион полски бежанци, които след подялбата на Полша Сталин е пропуснал да минат през СССР към Азия, а от там към Иран и след това към САЩ и Англия, мнозина от които са оставили кокалите си по тоя път от глад и болести.

Всички останали студенти обаче са възмутени и отхвърлят това мнение. «В главите ни – казва Волфганг – от 1936 насам беше постоянно набивано, че интервенция като онази от 1918-21 никога няма да бъде повторена. На всеки отделен митинг ни беше повтаряно отново и отново, че ако някой нападне Съветския съюз, Червената армия ще смаже агресора на неговата  собствена територия.»  

«В този ден, 22 юни – казва Волфганг – студентите и всички останали хора в Съветския съюз си задаваха един основен въпрос: «Какво ще направи сега Англия?» Мненията са по равно че Англия ще застане на страната на Съветския съюз или на страната на Хитлер. Буквално никой  в СССР до тоя момент не е знаел, че от година и няколко месеца Англия е била във война с Германия (тоест от подписването на така любимия на Сталин Пакт за ненападение с Хитлер), че германското Луфтвафе е съсипвало методично Лондон и цяла южна Англия, а подводниците на Дьониц са пращали стотици кораби на дъното в Атлантика, за да я поставят  на колене.

За Сталин, читателю, главния и най-омразен враг-империалист е била Англия. Цялата му омраза  е била насочена  към нея. Съветският руснак, потънал в невежеството на сталинската пропаганда, е бил уверяван масово колко добре живее той и че войните, които водят «ония там в Европа» са империалистически и не засягат тяхната социалистическа родина. По думите на един студент: «Досега войната между Германия и Англия е нищо повече от смехотворна. А сега те ще се обединят и ще се обърнат срещу Съветския съюз.»

Дотолкова силна е била омразата на Сталин към Англия, че той отвръща на постоянните й предупреждения за нападение с пълно пренебрежение и ги счита за провокации. Така той третира и висшия свой шпионин в германското командване, който му изпраща едно от последните предупреждения – Сталин го хули и го кара да проверява  сведенията си и да не се поддава на провокации от неговия източник, когото той (документирано) е напсувал. За Сталин това са били подли английски  игри, които са целяли да развалят дружбата му с Хитлер.

Рихард Зорге от Япония му праща точната дата за нахлуването на немците, но той и него праща по дяволите. 

Волфганг пише, че в тоя първи ден всички са се питали какво ще прави Англия и вечерта от радио Москва идва отговора: новините започват с извадки  от речта на Чърчил, посветена на общата борба срещу Хитлер. «Ние всички си отдъхнахме» – пише Волфганг.  Така Сталин още веднъж завърта задника си.

Още на другия ден по кината се появяват английски и американски филми, както и анти-фашистки филми, които изобщо не са прожектирани за предишните две години, а във вестниците могат да се намерят и репортажи за съпротивата в страните, окупирани от Германия. Две седмици по-късно Волфганг с тумба приятели ахват когато отиват в кино «Ударник» и виждат целите стени във фоайето покрити със снимки на американски кинозвезди!

НКВД също влиза в действие със съответните слухове, пуснати за общо ползване: «Агресорите са отхвърлени извън нашите граници!», или «Червената армия изтласква обратно немците и те са вече на полска територия!»

В същия ден вечерта на партийно и комсомолско събрание водачът на немската група в Коминтерна Валтер Улбрихт поднася на събралите се новината, че от немците по молдовската граница е преминал на съветска страна един войник на Вермахта, за да каже на руснаците за готвещото се нападение. Новината, разбира се, е посрещната с бурни ръкопляскания.

С първите комюникета от фронта Волфганг забелязва и още една промяна в съветската пропаганда:  войната вече  се нарича «великата отечествена война». «Аз бях доста изненадан – след толкова години  всички жевеехме с главната цел на СССР, а именно «революционен интернационализъм». От тоя ден нещата се обърнаха към патриотизъм, тоест в защита  само на Съветския съюз, и дори само на Русия. Това беше промяна с идеологически характер, когато от пресата и радиото се пееха песни и се говореше само за революция  и класова борба. От 22 юни изведнъж всичко беше залято с приказки за «отечество», «нашия дом», «руска земя» и «патриотизъм», считани дотогава за буржоазни глупости».

Няколко дена  по-късно с правителствена заповед всички притежатели на радиоарарати е трябвало да ги предадат на властите за 48 часа, за да останат само високоговорителните точки, по които населението е трябвало да бъде осведомявано само «отгоре». И без това  радиапарати в СССР в ония години са притежавали само шепа хора от най-висшия елит, така че без никакви новини за нищо,  населението е било поставено напълно под контрола на правителствената информация.

Междувременно картинката на фронта е апокалиптична. По-точно фронт няма – нападението на 22 юни е толкова мощно, масирано и неочаквано, че Червената армия изпада в пълна паника. Неспособни да водят светкавична война (блиц криг),  огромни армейски съединения се оказват в тила на немците, скупчени по горите на Белорусия, гладни и жадни до смърт, които немските тилови прочиствателни части пленяват без бой. За милиони войници започва мизерията и ужаса на  принудителния труд и глада. Практически немците буквално хващат Червената армия по бели гащи, или по-точно казано без гащи. За първите два месеца те пленяват три и половина милиона руснаци и избиват около милион, а цялото им въоръжение отива за претопяване в Германия. 

Малък брой червеноармейски части  с достатъчно воля за оживяване с последни сили се мъчат да следват отзад и отблизо напредващите немски дивизии, за да налучкат слабо място с пролука през предните линии и да минат при своите.

Макар че помощта от новите съюзници за Сталин започва да тече почти веднага след началото на войната, Волфганг пише следното: «До 1944 година в съветската преса няма да намерите нито едно съюбщение за тая помощ. В тази година (1944) с отварянето на втория фронт в Западна Европа обаче Сталин отново изменя курса си: московската преса изведнъж се изпълва с хвалебствени слова за съюзниците. На 11 юни 1944, тоест три години след началото на войната в Русия, в съветските вестници се появява един необичаен документ. Това е списък с доставки на оръжие и оборудване от западните съюзници за Русия за времето от октомври 1941 до 30 октомври 1944. Ние зяпнахме от учудване когато прочетохме какво  Америка е доставила на СССР: 6,430 самолета, 3, 734 танка, 82 торпедни катера и малки разрушители, 206,771 превозни средства, 22,400,000 патрона и снаряди, 87,000 тона експлозиви, 245,000 телефона и апаратура, 5,500,000 чифта ботуши и повече от два милиона тона храни. Това е само част от огромните количества помощ за Съветския съюз от САЩ, Англия и Канада. Това също така беше първото и последно съобщение за тая помощ в съветската преса.»

На въображението на читателя остава да реши какво щеше да прави Сталин без тая помощ. Ако днес  на документален филм със съветски войници на разходка в Берлин забележите, че те носят съмнително доброкачествени ботуши ще знаете, че те са американски. Храните обаче отиват право в складовете за висшия състав на армията и командването в Москва. 

Волфганг е един от ония редки късметлии, щастливо избегнали сталинския сатър. Той е бил напълно промит мозък от комунизма, и то до такава степен, че продължаваа да вярва дори когато един ден прибират майка му (висша комунистка в иерархията на германската група на коминтерна)  буквално от улицата и  тя изчезва в сталинския гулаг. И макар че е осъдена на седем години, тя излежава дванадесет – редовна практика в сталинската наказателна система.

Волфганг се завръща в съветската зона  да строи «нова и независима Германия». Това наивниците от коминтерна са очаквали от Съветския съюз. А Съветският съюз демонтира завод след завод и ги изнася в Русия. Недоволните, дори и убедени германски комунисти, биват набутани на бърза ръка в същите нацистки лагери, които до скоро са били пълни със затворници при нацистите – една малко известна мракобесническа история за делата на сталинизма.

Към 1949, вече дълбоко съмняващ се в перспективата на германския сталински протекторат под името Германска Демократична Рупублика, той успява да измъкне майка си с партийни връзки от сталинските лагери и тримата, заедно с годеницата си, избягват в Белград (по онова време титовизма е в конфликт със сталинизма и е бил почти единствената възможност за достъп до Запада). На Запад той завършва Оксфорд, а после  и университета Колумбия в САЩ, където преподава двадесет години.