Няма опасност Румен Радев да полети начело на прозападните българи

Иво Инджев

Вдигнатият юмрук на президента Румен Радев пред протестиращи граждани в София незаслужено беше натоварен със символика, каквато не притежава. Това може да се види от снимки с вдигнати юмруци на Бойко Борисов, Доналд Тръмп, Ангела Меркел, Йенс Столтенберг , Емануел Макрон. А вече и в Минск антикомунисти дефилират под вдигнатия юмрук на очертаващата  се като обединителна фигура на техните протести Светлана Тихановская.

По-важното е, че на гражданите, включително на непреклонните в критичното си отношение към Румен Радев, се вменява някаква юмручна и левичарска симпатия спрямо неговата десница.

Истината е, че президентът Радев няма политическия опит, потенциал и легитимност да обедини разнородния по своя политически състав граждански протест. Той е видим и виден разделител, участник в процеса, който някои наричат продължаваща от близо век насам гражданска война в България.

Румен Радев взе страна в нея. Нито веднъж не е отдал почит на жертвите на комунистическия терор в България. Дори и след като посланикът на САЩ Херо Мустафа му подсказа какво трябва да се направи като лично положи цветя пред техния скромен паметник в София.

Фактът, че в един момент празидентът взе донякъде завоя с два правили хода, не можа да го направи герой на всички протестиращи. Признанието му, че въоръжените грубияни от плажа край руската рафинерия “Лукойл” са служители на подчинената му Национална служба за охрана, на пръв поглед го доближи до корените на изригналото на улицата недоволство от беззаконията в държавата. Поисканата от Радев оставка на главния прокурор Иван Гешев при други обстоятелства и друга политическа президентска биография би трябвало да хвърли в обятията на главнокомандващия гражданите, които отдавна му я поискаха.

Само че това са тъкмо гражданите, които не само не са гласували за него, но и продължават да гледат с основателно подозрение на него заради също така продължаващия му отказ да се откаже от руските си пристрастия. Хората не са забравили мърморенето му срещу западните санкции, наложени на свитата на Путин. Помнят и изявлението му за руското анексиране на Крим като свършен факт, защото там вече се вее руското знаме. Незабравимо остана мълчанието му в собствения му български президентски кабинет, където остави полковника от КГБ Гундяев, предрешен като патриарх на руската православна църква, да му се кара като на провинил се руски крепостен селянин.

Румен Радев беше готов да бойкотира бойкота на западните лидери, отказали да застанат на 9 май до Путин при поредното му парадиране със заслугите и жертвите на поколенията от средата на миналия век, чрез които се опитва да компенсира липсата на поводи за гордост от днешни руски постижения. Само китайската пандемия, която накара Путин да отмени парада, попречи на Радев пак да изложи България като верен сателит на Москва.

Защо при тази яснота на неговия профил, напълно неприемлив за достатъчно големи сегменти от обществото, управляващите напират да превърнат Радев във вожд на …гражданското общество? Не разбират ли, че така му правят неоценим подарък, какъвто не заслужава?

Проблемът е там, че като отказват да видят гредата в своето око нашите власти се хващат като удавници за президентската сламка.Със слонска упоритост и отмъстителност смачкаха около себе си всяка алтернатива. Сега в пушилката от слонския им поход търсят враг като основание да продължат напред срещу разпознаваем в лятната мараня враг.

Получава се парадоксално: въпреки споменатите  два правилни хода на президента, протестиращите не го припознават за свой ориентир, обаче изпълнителната, законодателната, съдебната ( чрез действията и приказките на главния прокурор Иван Гешев), както и резоньорската им медийна власт натрапват на протестиращите фигурата на президента в качеството на техен лидер.

Протестиращите може да са млади, но не са деца. Мнозина от тях са пораснали в много отношения повече от наивните си белокоси в наше време вече предшественици в уличните битки за повече демокрация в България.

Въпреки всичко властите и някои полезни за тяхната самоотбрана коментатори извън техния пропаганден кръг продължават да третират протестиращите граждани като деца, които не разбират какво правят. И ги плашат с летящия караконджул.

Приземяването на караконджулите от сънищата на онези, които не виждаха алтернатива на статуквото, предстои. Никой не знае какво точно ще се случи, но всички знаем, че повече така не може да продължава.

Тази констатация е класика в теорията на революцията, каквато би било пресилено да разпознаваме на този етап у нас. Но е по-добре да теоретизираме на основата на тази класика и да си даваме сметка за реалността, отколкото да оставим цирея на продължаващата мутрификация на България да се спука и да доведе до реален класов сблъсък, когато бедните и гладните пожелаят да вземат от умните и красивите в свое ръце съпротивата срещу това статукво.

ЕКСКЛУЗИВНО Не знаем какво ще се случи, но знаем, че така повече не може