You are here

Опасното обезопасяване

Опасното обезопасяванеВ деня след големите взривове край „Петолъчката” в Стралджа все още гледаха с подгонени от паниката очи, все още се надяваха, че ще намерят живи Николай, Енчо, Станимир и все още се страхуваха да говорят за избухналия завод. Тук от 28 години винаги са наричали обекта „военния завод” и никога не са знаели какво има в него. Нито когато се казваше „Хан Аспарух”, нито когато се наричаше „Хан Крум”, нито когато се шушнеше доверително, че е склад на държавния резерв, нито от две години, откакто там се унищожават боеприпаси. Думата „утилизация” сложи допълнителна завеса, още по-плътна. „Дори кметът не е влизал там, обектът винаги е бил със специален режим – казва зам.-кметът на община Стралджа Иван Иванов. – Виждал съм наши съграждани да се връщат от работа в завода с почервенели коси от някое от веществата. Знаехме, че вършат специална и опасна работа, за която са подписали декларации да не говорят.”

За специалната и опасна работа хората са получавали между 300 и 350 лева. В Стралджа е така: или за 350 във военния, или за николко никъде. Само дни преди заводът да гръмне работниците отново питали за повишение на заплатите. Отговорът бил директен и конкретен: Ако заплатите можеха да бъдат по-големи, тук ли според вас щеше да е заводът или в София? Ден след взрива завесата започва да се повдига, но анонимно, с уговорка да не се записват имената. „Знам, че на нощната смяна пазачи сутрин им е предлагано, ако искат да изкарат някой лев повече, да остават да работят и през деня.” Работа имало достатъчно. Пак с уговорка да не се записва името: „През последните две седмици всеки ден идваха по четири тира, складовете са претъпкани.”

За опасната и специална работа хората са обучавани 4 (словом – четири) дни в София. Участник в обучението разказа:

„ Формално, да не кажа по-тежка дума, четиридневно обучение. Абе беше си направо пародия. Повечето от хората бяха без никаква подготовка. Лекциите бяха или на много ниско ниво, или пък толкова сложни, че ги разбирах само аз, защото съм инженер-химик. Накрая отговорихме на два въпроса по наш избор и получихме сертификати. Участниците през цялото свободно време пушеха и пиеха. Не можех да си представя, че тази работа може да се върши с такава подготовка и с такова отношение. Веднага след обучението отказах да работя там. Знаех, че рано или късно ще има взрив. Дори го написах тогава, преди две години, в един местен сайт. Обвиниха ме в черногледство. По време на взрива бях в хижа „Люляк”, която е близо до обекта. Гледах как двама електротехници от енергото работеха нещо по трафопоста досами мястото на взрива. Те си тръгнаха и половин час по-късно се чу гръм, оглушителен. Ако беше станало половин час по-рано, сега щяха да издирват пет души, не трима.”

Иван Митев е бивш военен, сега собственик на магазин в село Лозенец, който взривът оставил без нито едно стъкло. „Аз съм учил  АВ (артилерийско въоръжение) цели пет години в Шумен. Умът ми не побира как такава материя може да се премине за четири дни.” Митев разбира от артилерийско въоръжение, но е магазинер. В близкия Сливен много хора разбират точно от обезопасяване на снаряди и останаха без работа, когато специализираното поделение в Сотиря беше закрито. Защо такива хора не работят по утилизацията? Защото те не биха работили за 350 лева в частна фирма, на която държавата е подхвърлила вършенето на важна и отговорна работа. Те не могат да бъдат излъгани, че подобни знания, умения, дисциплина и отговорност струват 350 лева.

Първият гръм бил възприет по навик като шум от честите учения на американците, които се провеждат на намиращия се само на километри военен полигон „Ново село”. Вторият бил толкова страховит и нечуван, че хора от Лозенец, Горно Александрово и Стралджа си помислили: „Този път ни избиха!” Ударната вълна откачила вратата на гардероба в къщата на Марийка Драганова в Лозенец, парче стъкло я ударило в гърба, а таванът се изсипал. В крайпътното заведение „Гъбата” до „Петолъчката” две железни рамки със стъкла полетели към десетгодишното дете на собственика, което редяло пъзел. За късмет и детето излетяло със скоростта на ударната вълна към изхода. В къщата на Здравко Толев в Стралджа всички розетки вкупом излетели от дупките за комините.

В училището в Стралджа учителките не разбирали какво става – земетресение? Но не само земетресение, има и още нещо!?! Сградата се тресяла, а гърма не могли да си го обяснят веднага. Децата пищяли, а учителките се вцепенили от това, че не могат да преценят кое е по-добре – да пуснат децата вън (ако е земетресение), или да ги задържат вътре (ако въздухът е замърсен). Хората от Лозенец се изсипали на площада. „Прибирайте се веднага!” След  петнайсет  минути заповедта се сменила: Евакуация, всички да излязат и да се придвижат към училището в Стралджа. Хората тръгнали с каруци, с коли, дошли и три автобуса за организиран превоз. Служителите от общината в Стралджа бягали толкова панически, колкото и всички останали. Личало, че обучени хора какво да се прави в селищата край военния завод, няма. План – няма. Фирма „Берета Трейдинг”, която държи завода-убиец, в момента провежда обучения на безработни в Стралджа по строителство и озеленяване. Провежда ги по проект в рамките на оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”. И според зам.-кмета Иван Иванов ги провежда добре. Защо не е направила преди две години обучение на местните управи как да действат в случай на взрив? Най-вероятно защото такъв проект не се финансира по никаква оперативна програма. Въобще има ли го като задължително условие по търга на Военното министерство за утилизация?

В този момент някой се сетил, че водоемът е съвсем близо до пламъците, дима и всичко, което се стелело наоколо. За минути минералната вода в магазините била изкупена. Пред вратата на известната леячка на куршуми Мария в съседното на Стралджа село Зимница се извили двайсетина леки автомобила.

И тогава дошъл дъждът. За добро е – казвали едни. Той ще загаси тлеещите снаряди. Той ще спаси хиляди декари борова гора. Впрочем вече палена веднъж по време на коледно парти в същия завод, от фойерверки. За лошо е – казвали други. Дъждът ще набие отровите от взрива в почвата. На втория ден още спореха, защото не вярваха на успокоението, че въздухът е в норма. А земетресение миг след гърма наистина имало, макар и само 1,5 по Рихтер. Баба Мика от Стралджа: „Толкоз лоши станахме, чедо, че и Господ не ни търпи вече.” Тя търсеше вината в себе си: „На пепел станаха хубавите момчета, какво ги дирят сега, нищо не е останало от тях, нищо.” До този момент никой друг освен нея не беше споменал и дума за вина. Никой от долетелите министри и кметове, областни управители и прокурори, граждански защити и странни джипове с повтарящи се цифри в регистрацията.

Арендаторът Йордан Койчев в сряда не можа да окопае цвеклото. Няма да може и в четвъртък, нивите му са в отцепения район и не се знае дали осколките не са повече от растенията. В петък, в събота? Не се знае. Неясно е колко са невзривените снаряди в гората и полето около кратера, който сега стои на мястото на разлетелия се склад. „Казаха, че ще обследват зоната – тревожи се Йордан. – Едно е да се обследват лозя, съвсем друго е пшеница и ечемик. След обследването едва ли ще има какво да се пожъне.” Никой не може да му каже какъв ще е периметърът на обследването. Чака се разпореждане на специализираните служби. Йордан е интелигентен човек, знае, че когато някой каже, че се чака „службите да си свършат работата” нищо бързо, камо ли добро, не се задава.

Пътен възел „Петолъчката” е особено място. Тук се срещат не само пет посоки, но и три административни области – Сливенска, Ямболска и Бургаска. В някои случаи „Петолъчката” е на всички, в други – ничия земя. Всички искат на продават и раздават благата на този кръстопът, но никой не иска да му носи отговорностите. В началото на 90-те, когато пътният възел беше отбелязван с череп върху ония срамни карти на чуждите туристи, един шегаджия беше опънал нещо като бариера с надпис „Първа частна граница с първа частна митница”. Аргументът му беше: „Те докато се разберат на чия територията съм, за да ме арестуват…, повече време не ми и трябва, само докато се разберат.” Продавачите от околния битак се шегуваха, че с първата частна митница човекът перял пари, иначе менажирал циганчетата-факири на „тука има – тука нема” и проститутките. Когато си вдигал телефона, това било, защото постовете му по петте шосета му сигнализирали, че се задава полицейска кола. А полицаите били много коварни – ямболските преследвали сливенските нарушители, сливенските – ямболските, а заедно – бургаските. Кой на което подразделение си плащал, то го закриляло. Та се правел човекът на веселяк за прикритие, иначе ръководел сериозен бизнес.

Двайсет години по-късно личи ли дали възможно най-държавната дейност – утилизацията на боеприпаси, е на нечия или ничия територия?

Веселина СЕДЛАРСКА

Reduta.bg

Сп. „Тема”