Оправдаха преследваните от властта “врагове” на властта, опозицията и техните официози

През последните две години на два пъти бях обвиняем в опит на тъжителите срещу моето свободно слово да ми запушат устата. Ето защо мога да си представя какво означава да ти лепнат като някакъв прякор “обвиняемия”. Колкото пъти чувах това определение за себе си в съда пред доволните физиономии на предполагаемо тъжните тъжители, толкова пъти си мислех колко лесно е да бъде злепоставена на терминологично ниво нечия репутация по инициатива на зложелатели, които те превръщат в “обвиняем” защото така им е скимнало ( или поръчано) – при положение, че съдът няма право да им откаже това удоволствие.

В този смисъл реакцията на оправдания вчера от съда Иво Прокопиев, че очаква вече да бъда наричан “оправдания”, повече от разбираема и естествена. Обвиняем беше за икономически прегрешения ( според прокуратурата), но беше атакуван всъщност като издател, поддържащ едни от малкото останали острови на качествената журналистика у нас в архипелага от навързани с три синджира зависимости официози.

Спецификата на официозите у нас е в тяхното множествено число. Другаде управляващите си имат по някой официоз, у нас официозите се надпреварват кой да услужи повече и по-вдъхновено на властта и нейната т.н. опозиция. Множат се и се обединяват по множество общи въпроси на двете крила на противоествения им дуализъм – двуглав, като руски орел.

Една от техните общи теми беше радостта им от прокурорското преследване срещу общия им ( също така) враг в лицето на бившите министри с либерални възгледи Трайчо Трайков и Симеон Дянков, закачени в едно дело с издателя Иво Прокопиев. Тримата, според червената русофилска пропагандна и нейните кафяви резоньори в уж “антикомунистическите” и псевдо “русофобски” ( напоследък) виртуални и телевизионни разновидности, използваха еднакви етикети за тези техни общи врагове: грантаджии, психодесни, либерасти и прочее огризки от руската пропагандистка кухня, захранваща “братушките” си у нас с “находките” си в хибридната им война срещу Запада и в частност – срещу личности от българската публичност, “виновни” заради нежеланието им да се държат като червено-кафявите си преследвачи в угода на Москва.

Самият главен ( техен) обвинител Иван Гешев не веднъж се е изказвал отвъд ръба на политическото говорене за жертвите на това преследване, но за разлика от медийните усилватели на думите му реагира на оправдателната присъда с единствено възможния за съхраняването на юридическия му ореол коментар: поздрави съда за решението му. На този фон неспособността на пропагандната машина, пришпорвана от години срещу обвиняемите, показва забележителна неспособност да вземе резкия завой. Тя скърца и съска вече срещу конкретен съдия заради фактът, че съдът не взе под внимание внушенията й и тези на началника им Гешев.

На пръв поглед без връзка с горното, но все пак си заслужава да се отбележи един фотофакт. В интернет се разпространява снимка от времето, когато Бойко Борисов се учеше от Тодор Живков ( според собствените му твърдения) в ролята не негов охранител. Зад арестанта Живков и шефа на фирмата ИПОН, избран да го пази, се вижда униформен служител. Ако използвам ширещото се в момента определение за изтичащите звукови записи и снимки, свързвани с премиера Борисов, униформеният от снимката много прилича по физиономия на Иван Гешев.

Ако приликата е вярна, за което имащите достъп до неговата разговорливост журналисти могат да го попитат, възниква въпросът за “случайностите” в българската политика и за социалния асансьор, който си подбира пътниците нагоре към ключови постове в държавата. Той първо разтвори вратите си за Бойко Борисов, “кацнал” от частния охранителен бизнес на върха на полицията, столицата и държавата, а след това ( евентуално) и за Гешев.

https://ivo.bg/2020/06/29/%d0%be%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%b4%d0%b0%d1%85%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%be%d1%82-%d0%b2%d0%bb%d0%b0%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0-%d0%b2/