You are here

От Русия с любов (и още нещо)

Даниел Смилов, Култура

 

Руският политолог Семьон Слепаков има теория, която добре обяснява неочаквано възникналото напрежение в отношенията между нашите две братски страни.

Тази теория е „патриотическа-еротическа“ и основната ѝ теза е, че външната политика на Русия стъпва на една предпоставка – да бъде обичана, колкото трудно или неудобно понякога да е това:

А мы, а мы без любви не можем… 
А мы, а мы без любви не хотим…
Для нас это чувство всех прочих важней и дороже,
А мы без любви – не дадим, не дадим, не дадим! 

(Виж видеото за цялата теория.)[1]
При посещението на руския патриарх Кирил у нас по повод честванията на 3-и март въпросът за липсата на достатъчнa (по руски оценки) българска любов беше остро и многократно повдигнат. Беше направена официална забележка на президента Радев, че българските чувства трябва да бъдат отправени единствено към руската страна, а не към други субекти на международните отношения (особено пък поляци, украинци, литовци или румънци). Многопосочната любов обърква и не може да създаде трайна и солидна основа на българо-руските отношения.

Негативният бащински отзив на патриарха внесе смут сред българските сановници. Дали пък наистина не можем да се понапънем още малко и да удовлетворим високите руски изисквания за чистота и еднопосочност на чувството?

Вярно е, че президентът и вицепрезидентът ни направиха много в това отношение: при посрещането вицепрезидентът дори се поклони на руската страна по-ниско, отколкото изглеждаше физически възможно. След като ескортира патриарха по време на визита му, президентът Радев пък търпеливо и без излишно достойнство изслуша огорчението на госта от липсата на достатъчна взаимност. Но накрая малко развали впечатлението, което не остана незабелязано от руската страна.

Вместо дипломатично да си замълчи, президентът все пак опита да защити правото ни да почитаме и други народности, загинали за българската свобода.

Нужно ли беше това? Не трябваше ли просто да си признаем грешката и да помолим за прошка?

Най-непремерена обаче беше реакцията на вицепремиера Валери Симеонов, който направо предизвика семеен скандал и в българо-руските, и в коалиционните си отношения. Когато стане дума за любов, на Валери Симеонов винаги може да се разчита за неприкритост на чувствата. За беда неговите се оказаха по-скоро в отрицателния спектър по отношение на персоната на руския патриарх.

Симеонов повдигна иначе интересен въпрос за обекта любовта: дали тя трябва да е православието, КГБ или и двете заедно? Все пак едно е да обичаш първото, а съвсем друго – второто. Да не говорим и за двете едновременно. Българският „патриот“ искрено се беше объркал какво точно се иска от него. Объркването при него обичайно води до нецензурност, чрез която мисълта му се избистря.

Този път обаче това породи остра реакция в иначе любвеобилния и богоязлив негов партньор Волен Сидеров. Ранен в най-скъпото му – вярата – той не можеше да замълчи. И не замълча. А и в крайна сметка за всеки политически коректен субект – като ОП – е неприемливо вицепремиер на една страна да обижда висш представител на друга. Политическата коректност изисква извинение, което беше поискано от Сидеров, но отказано от Симеонов.

ГЕРБ опитаха да омаловажат конфликта в коалицията като въпрос не на геополитическа ориентация, а на възпитание. Или по-скоро на неговото (временно) отсъствие у вицепремиера и неочаквания му излишък у Сидеров. По централното питане на патриарх Кирил – за недостатъчната българска любов – Борисов и ГЕРБ не взеха пряко отношение.

В разговор с президента Путин премиерът Борисов беше вече направил намек за малък подарък под формата на АЕЦ „Белене“, който да изясни чувствата. Но Русия вече лесно не се хваща на нашите байганьовски галантности: ще ти подаря рокля, ама ако съседите и ЕС се съгласят да я платят. Сами разбирате, че такива предложения не са гаранция за истинска любов.

Когато и нашето външно министерство се умълча, руската страна се уплаши, че е останала неразбрана. И за да няма объркване по отношение на това, как трябва да бъде обичана, Русия направи публицистично предаване по централния си канал с участието на водещи експерти.[2]

Уважаваният водещ на това предаване Владимир Соловьов (нещо като нашия Кошлуков) го започна ударно: „Патриарх Кирил преподаде на българите урок по история“. Очевидно, любовта ни трябва да включва и толерантност, и уважение към дидактическите умения на Русия. Оттам нещата придобиха малко по-груб характер обаче в изказванията на мастития Семьон Багдасаров, директор на Центъра за проучване на страните от Близкия Изток и Централна Азия. Той каза следното: „…целият проблем е в това, че днес в България на власт са предатели и негодници, които забравиха кой ги е освободил“.

Малко несправедливо, изследователят постави под въпрос проруския характер на президента Радев и директно го обвини в пронатовство, завършвайки с недипломатичното: „Какво искате от тези дегенерати, управници на България?“. Оттук всеки би се досетил, че основнaтa пречка пред любовта на Русия се оказват нашите управници, които чрез необяснима дегенерация са станали неатрактивни. (Макар че физиономично все още поразително напомнят на Тодор Живков.)

За да няма никаква остатъчна неяснота, Багдасаров заяви: „Трябва да помагаме да се сменят управниците и на украинския народ, и на българския. Да ги сменят!“. Любовта – когато е истинска – изисква жертви.

Тези малко крайни твърдения се оказаха всъщност доста солидна основа за консенсус между участниците в предаването. Някои опитаха да защитят верността на България в отношенията, но като цяло ни се наложи образ на изневеряващ партньор, който си е заслужил един средно добър пердах. Тезата за по-твърдо отношение беше подета от професор Виталий Третяков,  декан на Висшето телевизионно училище към МГУ, който ни удари направо в народния поет – Иван Вазов. „Те не са братушки. Забравете за това.“ – категоричен беше професорът.

Владимир Сергиенко, председател на Германския съюз на писателите за междунационално съгласие, предположи, че проблемът може да бъде решен не с насилие, а с по-меки средства. „И разбира се, колкото по-малка е една държава, толкова по-лесно е да бъде купена. Цялата. Да се разреши такава вялотекуща мафия. Да бъде дадена кредитна карта с тлъста сметка на трима-четирима пиарове, които имат телевизии и вестници – и страната е купена.“ Тази оферта със сигурност е породила интерес сред изброените лица с телевизии и вестници, които в нашия случай се свеждат основно до едно. Което обаче, ако му четеш вестниците, все едно вече е било купено.

Сергей Михеев, политолог, повдигна един джендър чувствителен проблем, който също изглежда е пречка за руската любов към нас. Общението с Европа според него е извратило българите и ги е направило неспособни на братска любов: „Г-н Багдасаров, между другото, спомена тук содомитите, макар и в друг контекст. Точно това е предателството – за един айфон, който ще ти дадат, да заемеш такава поза, за да те обладават така, както им харесва. Точно това са новите европейски ценности“.

Тук разговорът очевидно зави в леко скандална посока, но Виталий Третяков го върна към съществото му като изясни характера на посещението на патриарх Кирил у нас: „Винаги съм твърдял, че Руската православна църква е второто руско Министерство на външните работи“. Така че всеки у нас, който си мисли, че става дума просто за култура или религия, моля да си вземе нужната бележка.

Към края на разговора се наложи тезата, че само с меки средства (като купуване) проблемите в двустранните ни отношения може и да не се решат. Затова беше приведен и руският стратегически опит: „ Който побеждава, те тичат подир него. А после – при този, който ги храни. Такава им е психологията. Кой освен самите нас може да гарантира сигурността на Русия? А ние трябва да гарантираме сигурността на нашите съюзници. За чий са ни такива съюзници?“.

Разговорът завърши тягостно за нас – явно още има много да работим, за да заслужим любовта на Русия, която в момента сякаш е разколебана дали и как да ни привлече. Добре познатата ни поговорка – „бьет – значит любит“ – има опасност да се окаже основно доказателство за чувствата на Русия към нас.

В края на патриотично-еротическата си теория за руската външна политика Семьон Слепаков предлага една теза, с която категорично не съм съгласен. Специалистът твърди, че Русия може да изглежда като много привлекателна жена, но под одеждите ѝ се крие същност от друг пол. Същност, която, ако не бяха дебатите за Истанбулската конвенция, бих нарекъл трансджендър. Това, разбира се, не може да е вярно, макар че след срещите си с руската страна президентът Радев доби вид на човек, прозрял нелицеприятна тайна

https://www.youtube.com/watch?v=0y6xUxaqNa4

 http://clubz.bg/65198-trqbva_da_pomognem_na_bylgarskiq_narod_da_si_smeni_upravnicite