Под карантия

Може(ше) ли западният потребител да си представи немислимото допреди няколко седмици – че в магазина няма да има масло? Та маслото е нарицателно в много западни езици! То символизира намазването на сухия хляб с “нещо повече” , т.е. калоричната и вкусна добавка към минимума, необходим за прехраната.

Факт е обаче и го знам от споделянето с познати. 

В трите най – близки квартални магазина в Аахен няма масло, казва наша сънародничка за несгодите в богатата Нидерландия, причинени от китайската социалистическа пандемия, за успешната борба с която напоследък нашите носталгици хвалят пак същия този Китай заради неговите необятни възможности да бъдат слагани под карантина цели многомилионни градове и така да демонстрира най-сетне предимствата на социализма.

Български студент в Единбург се жалва на майка си по телефона, че няма хляб. Ядял крекери, т.е. нещо като сухари…

Ни най-малко не злорадствам. Тъкмо напротив. Но все пак е поучително за западните ни приятели да се запознаят с така наречения соц, както умилително напоследък се нарича периодът на вечния дефицит на стоки от всякаква необходимост в условията на държавно регулирана икономика, за каквато в момента пледират с половин уста нашите политици от ляво-дясното сдружение в парламента.

А беше живот под постоянна стокова карантина! Дори карантията, която някои по-възрастни хора помнеха като храна на бедните преди съветската окупация, се беше превърнала в търсен и трудно откриваем деликатес. В “Соренто”, първата частна кръчма в центъра на София, разрешена по онзи указ за частната инициатива във все по-гладните години в края на 80-те, предлагаха лелеяния от клиента телешки език в масло. Това беше “гвоздеят на програмата” в менюто, от което човек можеше да се облажи само с връзки за предварителна резервация заради прекомерния наплив от клиенти.

Апропо, винаги съм си задавал въпросът без смислен отговор, къде се дява остатъкът от закланите животни – в случаите когато в месарницата се намираше карантия, а месо нямаше – защото към телешкия език върви и цяло едно теле, нали. Ето ви една от неразгаданите ( поне от моя разследваща журналистическа милост) мистерии на онази планова икономика. Отделната човекоединица, на която според статистиката се падаха тонове чугун, цимент и прочее достижения на военизираната индустрия, можеше да планира в рамките на плановата икономика със сигурност само гарантираното обикаляне на магазините за сдобиване с елементарни храни.  

Нашите другари и другарки, облечени във власт, се чувстват явно неуютно да пропагандират от позицията на видимо охранени консуматори на капиталистическия лукс онзи недоимък като добродетел. Хоризонтът им на лакомници се е разширил в отеснелите им дрехи от миналото. Хем им се вижда вкусно да заиграват с популистката идея за държавния контрол над производството и търговията, хем знаят много добре, че споменът за карантията като най-големия деликатес в бедната НРБ е все пак жив и не много примамлив. 

Иначе една разходка извън София и днес показва, че комунизмът не си е отивал изобщо на символично ниво. Недалеч от неофициалната столица на татолитаризма Правец подновените с явното (съу)частие на еврофондовете улични табели продължават да величаят окупационната Червена армия и осъществения с нейната “решаваща помощ” ( думата “решаваща” беше задължителна украса при споменаването на нейната роля в НРБ) преврат от 9 септември 1944 година.

 

 

 

 

 

Част от България продължава да живее ментално в епохата на карантията.  

https://ivo.bg/2020/03/25/%d0%bf%d0%be%d0%b4-%d0%ba%d0%b0%d1%80%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d1%8f/?fbclid=IwAR2iykEZQOgMgc_OuW3U8YAcN_ivlGfpBzuQP8OCBNCxMdcYO4kVIwizzxY