You are here

Прозрачният номер на Нинова и Борисов

Управляващи и опозиция в България всекидневно си разменят страховити обвинения и кръвни обиди, а главните роли в тази изкуствена драма играят Нинова и Борисов. Ето каква е целта на фиктивните им удари един по друг:

 

Коментар от Ясен Бояджиев:

В началото два цитата, които си заслужава да бъдат препрочитани като блестящи образци на ораторското „изкуство“ и политическия „дебат“ в днешна България:

"Оградата по границата била паднала при наводненията. Ами преди нямаше ограда! Ние я направихме. Ама прескачали я. Той и Левски ще я прескочи, ако беше жив!"

"В нашата история има събития и имена, които през всички години са олицетворявали националния ни идеал и гордост. Едно такова име е Васил Левски. (...) Българският министър-председател обаче сравни Левски с нелегалните мигранти. (...) Остро осъждаме това изказване и настоявамеБойко Борисов да се извини на народа ни. Скъпи българи, над всяка партия, над всеки политик стоят святи за България личности. Във времето на разделение, в което живеем, останаха твърде малко неща, които ни събират. Нека се обединим и не позволяваме на никого да поругава националните ни герои.“

Нашият автор Ясен Бояджиев

Ясен Бояджиев

Една плоска шега и много патос

Така спорят един с друг лидерите на управляващата и на главната опозиционна партия. Да се анализират тези цитати е донякъде обидно, но все пак... Първо, премиерът няма за какво да се извинява на „народа ни“, тъй като в казаното от него няма никакво сравнение. А само изневиделица изникнала в потока на съзнанието му алюзия за легендарния „лъвски скок“, дал името на Васил Левски. Това, разбира се, не прави кой знае колко остроумен опита на премиера да отклони критиките за оградата по границата с Турция.

От друга страна, твърдението в отвореното писмо на опозиционната лидерка, че Борисов бил сравнил Левски с нелегалните мигранти и така бил „поругал“ националната светиня, освен че не е вярно, звучи направо расистки (все едно мигрантите не са хора). Както се казва в такива случаи, ако можеше да чуе, Левски би се обърнал в гроба.

Въпреки разликата в стилистиката, и плоската шега на премиера (като на чашка в махленска кръчма), и фалшивият патос на опозиционната лидерка (като влюбен в себе си графоман, който рецитира собствените си стихове пред огледалото) са примери за едно и също: за да уязвят противника си и да се харесат на широката публика, българските политици често и безразборно говорят безсмислици и безвкусици. Дали го правят съзнателно, мислейки, че това е нивото на публиката, или пък просто собственото им ниво е такова - това е друг въпрос.

Напоследък шампиони в тази надпревара са именно споменатите двама партийни лидери (разбира се, следвайки примера им, техните съпартийци също не си поплюват). Почти всеки ден те намират някакъв повод да си „вдигат топката“ един на друг, за да може после да си разменят (понякога директно, понякога завоалирано и безадресно) страховити обвинения и кръвни обиди: „корумпирани“, „приватизатори“, „крадци“, „мутри в политическото ръководство на държавата“, „гадни завистници“, „наркотрафиканти“, „купувачи на гласове“, „страхливци“, „наглеци“, „вредители, които рушат държавността“, „конспиратори, които взривяват влакове, линии, мандри"...

 

Както се оказа тези дни, двамата даже вече се и съдят взаимно, та сега населението месеци наред ще следи и тази сага: единият се обидил от думите "крадецът вика дръжте крадеца", другата - от определението "госпожа Лъжа" и от твърдението, че е "върл активист на СДС".

Защо го правят

Сигурно много от тези обвинения и квалификации са измислица, „фалшиви новини“ или просто празни приказки (като двата цитата по-горе). В други може и да се крие някаква истина, която обаче е недоказуема. А и да може да бъде доказана, няма кой да го направи. Така или иначе -  лъжа или не, няма абсолютно никакво значение. Защото всичко това са изкуствени драми, от които никога нищо не произтича. А и не това е целта.

Ситуацията беше много точно описана от депатат от управляващата партия, който отдаде емоциите на опозиционната лидерка на „някаква нейна тежка фиксация“ към премиера „и на невъзможността ѝ да живее без него". Само дето това наблюдение е напълно валидно и в обратната посока - и двамата са фиксирани и не могат един без друг, защото са си много нужни. Едните имат възможност непрекъснато да доказват, че са непримирима и безкомпромисна опозиция, а другите - че имат насреща си опасен противник, с когото се борят едва ли не на живот и смърт.

И по-важното - така и едните, и другите се опитват да прикрият общата си отговорност и фактическото си партньорство в бездействието и безсилието пред най-важните проблеми на българското общество. И най-вече общото си мълчание, единодушието и съучастието си по най-големия от тези проблеми - завладяването на държавата и нейните институции от една всесилна олигархична групировка със свое политическо и съдебно крило. Групировка, която постепенно подкопава основните стълбове на демокрацията и ги подменя със собствените си интереси и желания.

Кой ще се хване

Номерът със словесната имитация на непримирима политическа война е толкова прозрачен, че на него могат да се хванат само най-недовиждащите. Но поразяващият му ефект е далеч по-широк. Защото той носи със себе си отвращение и безразличие за едни, опошляване и опростачване за други. Това е отровна среда, в която ориентирите, перспективата и смисълът изчезват. Но пък е единствената среда, в която подобни партии и политици могат да виреят и да възпроизвеждат властта си.

Впрочем, да не пропуснем да отбележим, че с постоянната театрална размяна на фиктивни словесни удари същата игра играят и други две партии - подгласниците в лагерите на управляващите и на т.нар. опозиция. Ирационалните страхове и страсти са тяхната хранителна среда.

http://www.dw.com/bg/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B7%D1%80%D0%B0%D1%87%D0%BD%D0...