Протестът на младите

Тони Николов, Култура

В България никога и нищо не е помръдвало, ако „лудите млади“ не направят промяната. Така е било винаги. Вековният ни опит е обвързан със „статуквото“: оцелявали сме мъчително – с вечната дилема между „преклонената глава“ и „сабята“. Оттук и притесненията, че може да стане по-зле, винаги са били определящи. В което има немалко изстрадана мъдрост, но и голям конформизъм.

Но, забележете: по силата на същия механизъм всяка власт, излязла в по-ново време срещу „децата (ни)“, бързо се делигитимира и на практика е обречена.

Знам го от собствен опит. През 1990 г. бях от студентите, окупирали Софийския университет, на възрастта на тези млади хора, които сега протестират по улиците на София и на някои от големите градове. Добре си спомням огромната солидарност с „младите“; вериги от хора (сред тях много жени) опасваха Ректората при всяка заплаха полицията да нахлуе и да се разправи със студентите. Виждал съм го и през 1997 г., и през 2013 г. Виждам и настроенията сега.

И ако днес пиша тези редове, надзъртайки „в огледалото за обратно виждане“, целта ми не е да поучавам сегашното поколение на протестите, нито да „представям своята умора за мъдрост“ (ако се позова на един текст на младия писател и режисьор Петър Крумов, който поразгневи мнозина, а не би трябвало). Нека приемем протестното поколение на 2020 г. такова, каквото е – за него чашата на търпение видимо е преляла, то иска морално да санкционира властта и „отвратителните“ (Бойко Борисов и Иван Гешев лично!); заявява се като „аполитично“, но всъщност прави политика.

Проблемът на властта също е очевиден и все повече ще се засилва. С „Кабинет Борисов 3.2“ (без част от хората на Пеевски, но с карикатурни фигури като Данаил Кирилов) ГЕРБ ще продължи да „се обезкървява“ до изборите, когато и да са те.

Проблемът на протеста пък е в неговата „всеядност“. „Червени“, „сини“ и „зелени“ трудно биха могли могат да се обединят; това би означавало ново ОФ, затова те (масово) не излязоха „заедно“, призна онзи ден пред парламента адв. Хаджигенов.

Ядрото и лицето на бунта си остават младите хора; но пък позиционирането сред протеста на Румен Петков, Мая Манолова, Александър Томов и всевъзможен „политически скрап“ наистина дразни и отблъсква мнозина. Да не говорим за безумната акция на Минчо Спасов и Еленко Божков да спрат закратко електрозахранването в метрото, предизвикала раздразнение сред столичани.

Протестите в България винаги са имали силен етичен заряд – да бъдат срещу властта, не да санкционират непротестиращите.

Ако тази граница бъде прекрачена, протестът ще започне да губи моралната си подкрепа.

И това вече няма да е проблем само на „отровното трио“; проблем ще е за четвъртото протестно поколение, което в момента заявява себе си на площада. Време е то да започне да се замисля на чия подкрепа държи и от кого следва да се разграничи.

Още повече, че на 25 юли „Бузлуджа“ ще се нанесе на жълтите павета – с цялата червена пропагандна реторика.

Което допълнително ще усложни обстановката – „отпред“ Борисов (2.3), Гешев и моделът „Пеевски“, „отзад“ Нинова, Румен Гечев или Георги Гергов (същата клиентелистко-корупционна мрежа, само че по-разпадаща се, както тези дни я определи Александър Кьосев).

С други думи, „аполитичните“ млади волю-неволю са изправени пред политически избор – ще приемат ли подкрепата на „клиентелисткия ариегард“ или сериозно ще се разграничат от „политическите навлеци“ на площада. Това е изпитание за тях. И важен залог дали ще разширят подкрепата си сред демократичната общност.

***

Няма да забравя как през юли 2013 г. присъствах на невероятна сцена по време на протестите срещу Орешарски и Пеевски. Васко Кръпката дойде да подкрепи хората на площада, докара своята рокбанда и озвучаване пред бившия Партиен дом. Не помня на кой ден от протеста е било това, вероятно преди сблъсъците в „нощта на белия автобус“. Саундчекът започна, „ветераните“ живнаха. Ненадейно три двайсетгодишни момичета, заедно с техни приятели с решителни стъпки си пробиха път. Едно от тях влезе в ролята на преговарящ и буквално заяви на  роклегендата следното: „Вижте, не ни трябват вашите песни! Вие се провалихте. Вашият преход беше пълен провал. Спокойно, оттук нататък ние поемаме нещата!“.

Васко си тръгна, не искаше да пречи никому. А тези момичета и момчета бяха много симпатични и напразно го засегнаха. Но те така виждаха нещата. Бяха мотивирани, убедени в действията си, на 25 години човек обикновено е категоричен в преценките си.

Не знам къде са те днес и дали участват в протестите. Навярно си спомнят онази случка.

Сетих се за тази история и заради подкрепата. През втората половина на август и септември 2013 г.  протестите срещу „модела Пеевски“ се крепяха основно от шепа „ветерани“ в „триъгълника на властта“. За да се стигне до протестите на „ранобудните студенти“ в края на октомври и дългата агония на властта.

А истината е, че протестите срещу Орешарски и Пеевски продължиха цели 405 дни. Всяка вечер, в точно уречен час, група „ветерани“ (дано един ден някой разкаже за тях) вървяха със свирките си от Министерския съвет до Народното събрание. И след падането на Орешарски възнамеряваха да регистрират клуб „405“. Ако са го направили, това е един от най-достойните клубове в България. И тези хора съвсем не бяха „диванни философи“.

Орешарски падна, но „моделът Пеевски“ оцеля!

Ала сякаш хората спряха да го забелязват. И когато в края на 2015 г. Христо Иванов подаде оставка от коалиционното правителство на ГЕРБ, съдебната реформа, включително и на прокуратурата, оттече в канализацията. Без това да предизвика масови протести.

Ето защо връщанията назад имат значение. Те не дезавуират протеста, означават предупреждение. Добре е критичните гласове от демократичната общност също да бъдат чути – с пълното право на протестиращите да не се съгласят с тях.

***

Защото натрупаният опит от протестите – повярвайте на онова, което сме преживели през 1990, 1991, 1997 или 2013 г. – сочи следното:

  1. Факторът „време“ води до най-резки обрати – ту срещу властта, ту в нейна подкрепа.
  2. Набралият сила протест е като огромно енергийно кълбо, разпращащо импулси във всички възможни посоки. То зашеметява управляващите в първите дни и тогава властта е най-склонна за оставка. Мине ли месец, нещата се променят.
  3. Голямата разлика между протестите през 2013 г. и 2020 г. отново е във времевия хоризонт: през 2013 г. правителството на БСП и ДПС имаше пред себе си цял мандат, който то, делегитимирано, бързо изгуби. През 2020 г. сме в края на управлението на Борисов – 8 месеца ни делят от изборите. Ако новият кабинет на ГЕРБ се задържи през следващите два месеца, вероятността от предсрочни избори се свежда до нула.
  4. Проблемът е и в трудното формиране на политическа алтернатива – особено при прогнозите за „крайно шарен парламент“. През 2013 г. тъкмо оттам дойдоха големите въпросителни.

Сегашното протестно поколение явно е убедено, че всичко ще се реши с „края на Борисов“.

Върнем ли лентата назад, трябва да признаем, че през 1991 г. и 1997 г. моето поколение също беше убедено, че е сложило край на управлението на БСП (символ на тоталитарното статукво и на криминалния преход), че скоро България ще бъде различна. Изобщо не слагахме в сметките си Ахмед Доган и мрежите на корпоративната мафия. Някъде там изникна и Васил Божков, тази по-сетнешна „касичка на властта“, който ако не съществуваше, сигурно щеше да бъде измислен.

Най-лошото е, че завещахме на днешните млади модела „Доган-Пеевски“, който продължава да контролира властта и съдебната система.

И тук срамът е общ.

Без това да отменя въпросите:

Кой създаде Доган? Не е ли „Партията от Бузлуджа“, дето ще гастролира пред прозорците на Румен Радев?

Кой създаде „модела Пеевски“? Кой го утвърди и наложи? „Мултигруп“, Доган, НДСВ, БСП, Станишев, Румен Петков, Мая Манолова?

Кой създаде и утвърди Бойко Борисов? Нека Минчо Спасов от НДСВ да ни отговори.

Чорапът от зависимости обаче се разплита пред очите ни. Както стана с „Росенец“ или с ТЕЦ „Варна“, благодарение на акциите на Христо Иванов, или чрез разследвания като „Осемте джуджета“.

Протестът е сила, докато импулсите му предизвикат оставки и чистят „Авгиевите обори“ на властта. Останалото се решава на избори.