You are here

Пътищата ни са с качеството на медийната ни свобода – на дъното на световните класации

ИВО ИНДЖЕВ

В журналистическата телевизиона кухня е общоизвестно, че твърде често най-активните зрители, напиращи да се обадят в ефир и да изразят мнение, далеч не са най-подготвените или начетените, а по-скоро са най-напористите. За тях в тази кухня обикновено се говори с надменна насмешка като за “пациентите”.

Един такъв обаче се обади на 6 октомври в Нова телевизия (от Казанлък, ако не греша) и запълни информационната дупка по темата за дупките по пътищата в България. Зрителят съобщи, че България заема 93-а позиция по качеството на пътищата, което се вижда от новата класация Global Competitiveness Index, осъществявана всяка година от експерти от

Световния икономически форум. http://images.ibox.bg/2015/10/05/828.jpg

http://images.ibox.bg/2015/10/05/829.jpg

Ами сега?

Днес, в последните минути на сутрешното предаване “България днес” , с повече от седмица закъснение, темата за унизителната за България класация беше компресирана задъхано до степен, че се наложи да “изяде” от времето на новинарската емисия в 9.00 ч.

От отпуснатите секунди все пак (не) успяхме да научим защо от общо 137 държави, включени в проучването,  България получава 3,4 точки – колкото Виетнам и Уганда и изостава от Танзания, Ботсвана, Хондурас, Замбия, Мали, Ямайка (една от най-бедните държави в света), Кабо Верде, Гана, Шри Ланка и др.

Може да съм пропуснал да чуя, но в репортажа не споменаха относително утешителната новина, че в Европа изпреварваме все пак по качество на пътищата Малта, Сърбия, Босна и Херцеговина, Латвия, Русия и Украйна. Вероятно е изненадващо за мнозина, че сме оценени малко по-добре от Сърбия и Румъния, които “на око” преценяваме обикновено като по-напреднали от България в пътната инфраструктура.

Фактът обаче си е факт: България стои много, много зле на световната карта по качество на пътищата и това е траен недостатък. С годините той почти не се променя в нашата държава, в която строителството на пътища е извадено пред скоби като основната автореклама на еднопартийното (в това и не само в това) отношение на ГЕРБ, което вече не може да прехвърля вина на “бившите”.

Забележителни са опитите фактът да бъде оправдан, направени пред телевизионната камера на Нова. Един експерт обясни, че избираме най-ниската оферта за строителството на пътища и това се отразява на качеството. Друг каза, че камионите били чудовища, които ставали все по-тежки и разбивали пътищата. Констатирани бяха недостатъци в качеството на самия асфалт по отношение на битумната спойка, използвана като негова съставна част.

Не ни спестиха и добре известната истина, че ремонтите се правят на парче, форсмажорно- т.е. в режим на прибързаност, което налага скоро след това резултатите от ремонта да бъдат ремонтирани.

Човек обаче, без да е специалист, се пита логично: а в Ямайка тежки камиони няма ли? В Мали кой контролира качеството на битумната спойка? В Танзания не бързат ли да ремонтират? А всички вкупом най-скъпата оферта ли избират?

Имам обосновано предположение, че в споменатите страни и в много други подобни държави (за отличниците в класацията, като Обединените арабски емирства, Швейцария, Португалия, Австрия, Сингапур, САЩ и прочее богати държави въобще не говоря) властват постколониалните високи изисквания. Те означават спазване на стандартите , наложени от някогашните им колониалните владетели. У нас е същото- съветските колонизатори и техните наследници следват стандартите на високата съветско- руската корупция и резултатът е налице (т.е. наопаки спрямо онзи в бившите западни колонии).

И се сещам за една друга класация, в чиято дупка сме пребиваваме на не по-малко срамното 113 място. Питам се: има ли връзка между пропадането ни в светована подредба на държавите според свободата на медиите и кретането ни на опашката по качеството на пътното строителство в световен мащаб?

Очевидно е, че ако медиите у нас се осмеляваха да ни показват нещо повече от дупките по пътищата, които са ни до болка известни от личен опит и имаха дързостта да разследват връзката между властта и трагичното състояние на перфорираната ни пътна мрежа, щяхме да имаме по-чест и по-качествен ремонт на държавното управление. То обаче се бие в гърдите и в лицето на премиера Борисов непрекъснато се хвали какви пътища ни е построило.

Някой вярва ли, че в държавата, в която премиерът се занимава лично с всичко- от освобождаването на заложници, през уреждането на отношенията във футбола и пречистването на фекалиите по курортите, той няма отношение точно към раната с лошото пътно строителство?

Няма как да няма, както се досещаме поради личното му самохвалство как се грижи за пътното ни обгрижване, но в тази рана оседланите ни медии не смеят да бръкнат.

Мислил съм си за проихода на думата “тарикат” в българския език. На арабски “тарик” е път. Начинащите в неговото изучаване могат да си помислят, че “тарикат” е множествено число. Не не е. Множествено число от “тарик” е “турук”.

Има и поговорка на арабски “ утлуб садик, кабля тарик”: търси другар преди да тръгнеш на път. Доста другари с опит в мащабните грабежи от социалистическите строежи са потърсили Борисов още преди той да поеме по пътя на власта, давайки му първа космическа скорост в политиката. Той ги вози до днес в каруцата си. А когато тя се преобърне от претоварване с охранени приятели, “туруци много” .

Туруците, т.е. баламите се оказахме засега предимно ние, които дружно ругаем лошите пътища, но даваме път на  един тарикат да се потупва сам сам по бутафорния генералски пагон като строител на пътища, с които искал да го запомним генерално.

Ще го запомним и рано или късно ще му припомним. Според вярванията на хората у нас в крайна сметка “тарикатите на баламите вода носят”. Но засега само я подливат. Тя си тече и се подкопава доверието в евродемокрацията, захранвана от еврофондовете за строеж на пътища… с лошо качество.

Онези товаришчи от огромната по територия държава, командвана от Пътин (в превод от Путин), където положението с пътищата е още по-зле, наблюдават (и зад сцената управляват) тази ерозия, за да ни завлекат отново в своята Евразия. Там “туруците” са в окаяно състояние, но пък ни чака широк друм за маршируване на славянско-православната душа сред необятните простори на руската непроходимост, спечелила всички войни срещу глупаците, поели риска да нагазят в нея.

Лошата новина е, че няма да се отървем лесно от прилагането на путинизма в пунизираната ни държава. Надеждата ни, уви, е първо там да настъпи безпутица без Путин, за да се отръвем и ние от безпътицата, която ни е довела до задънена улица в опитите нещо да се промени радикално в мащабното крадене чрез смяна на властта.

И вие ми казвате, че няма връзка между (не)свободата на медиите и свободата да се краде от обществени поръчки, като част от цялостната картина на евроазиатщината, властваща у нас?

http://ivo.bg/2017/10/16/%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B8%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B...