You are here

Ремонтът

Бебетата, заченати в тази булевардна любов, се раждат директно на платното

Красимира Хаджииванова

2025 година.

От няколко години в София текат шестнайсет паралелни ремонта – освежаващ ремонт на бул. „Витоша“ с цел паветата да придобият цвят на по-златист хамстер, нов ремонт на НДК, който да поправи щетите от предните пет ремонта, и още десетина ремонта на „Граф Игнатиев“, „Раковски“ и околните улици и градинки с обещанието след тях София да получи нечуван и невиждан от никого облик и да бъде разпознаваема с невъоръжено око на сателитни снимки от Космоса.

Една неповторима комбинация от площад в Македония, сух фонтан в Камбоджа, скосен тротоар в Монголия и всичко това – обвито в деликатната, ненатрапчива атмосфера на Димитровград по изгрев-слънце!

През последните години прирастът на населението в града отчита невероятни флуктуации – от една страна, то спада, тъй като някои от по-изнервените жители на града редовно се изпозастрелват едни други в задръстването по улица „Раковски“, защото в изблик на глупост са си представяли, че като минат светофара на Френската в петък, и айдеее, едва ли не ще успеят да се върнат вкъщи за семейния обяд в неделя!!

По-реалистично настроените от тях обаче, които са обещали на родителите си в „Младост 4“ тази Коледа да се приберат за празниците, но виждат, че Бъдни вечер ги хваща на кръстовището на „Витоша“ и „Патриарха“, просто изпиват предварително подготвената капачка с отрова и остават там завинаги – като един артефакт, като един видим резултат от инфраструктурния прогрес на столицата.

От друга страна, ремонтите влияят и положително на прираста – в задръстването много млади хора се намират по интереси и нужди. На един ще му потрябва мокра кърпичка и аспирин, защото новият грипен щам го е стоварил, докато чака да светне зелено на булевард „България“; на друг на „Черковна“ и „Мадрид“ му свършва сухия хляб и моли съседа по платно да му услужи със сухар.

Така, неусетно между хората разцъфва любовта и младите се вземат – жената със синия „Опел Корса“ се нанася у стабилно изглеждащия младеж с „Фолксваген Пасат“, който е много примамлив – автомобилът има достатъчно голям багажник, в който може да се правят, раждат и отглеждат и деца, а при по-добра организация в него – точно до пожарогасителя и аптечката, може да се усвои пространство за малка баня плюс остъклен балкон, с добра видимост към светофара.

В задръстванията започват да се търсят най-вече автомобили, заседнали на комуникативно и същевременно тихо място, в близост до паркове, поликлиники, училища и големи хипермаркети. Най-предпочитани са автомобилите с пет врати и изложение юг-югозапад.

Бебетата, заченати в тази булевардна любов, се раждат директно на платното, там и израстват, и постепенно разделението на „селяни“ и „граждани“ отпада – децата започват да се делят на такива, родени в задръстването в Синя зона (по-яки), и на такива, родени в задръстването в Зелена зона (не чак толкова яки). Родените в задръстването отвъд двете зони автоматично се превръщат в Много задръстени (бивши „селяни“).

Появява се инициативата Първи частен хаспел – две въжета, опънати на кръст между крайните квартали на София, към които всеки се закача където му падне, и се откача където му падне (или просто където падне).

Цели семейства се закачат сутрин на хаспела в „Надежда“ и всеки поема по своя път – майката пада на Орлов мост, бащата – на „Тодор Александров“, децата – пред Испанската и Математическата, и после вечерта оцелелите се връщат обратно.

Жителите на града също започват се делят на два типа – тези, които помнят София преди ремонтите, и тези, които не я помнят, защото междувременно са развили деменция като защитен механизъм срещу новите плочки из града, а може би и ЗАРАДИ тях – по подобие на описвания в научните трудове ефект на синтетичните наркотици върху мозъчната кора на младите плъхове.

Нерядко по ремонтираните с новата настилка улици могат да бъдат видени граждани във видимо неадекватно състояние, които лежат върху нея и я ближат, твърдейки, че чуват гласове отдолу.

Двете групи граждани от време на време се събират в градинката на „Св. Седмочисленици“ (защото всички пътища в София водят към нея) за редовната беседа с проектанта на всички ремонти в града. Там те могат да Го видят, да се докоснат до Него и да чуят от извора на иновациите какви промени ги очакват през следващите месеци.

Мястото на срещата не е избрано случайно – откак е обновена преди няколко години, тя е новият символ на столицата и първа гордост на Проектанта – и на неговите близки и роднини, с които почитателите на проектите му се изчерпват, но човек не трябва да очаква да бъде харесван от всички.

Градинката пред „Св. Седмочисленици“. Снимка Карина Караньотова/“Майко мила“

Градинката е нагиздена и нагласена, така че максимално да се доближи до скъпите спомени на Проектанта от първата му детска екскурзия до Димитровград, който той, незнайно защо, нарича Мюнхен. Там, някъде през 1974 година, той е видял смъртоносно красив сив плочник, върху който вятърът артистично довял и разпръснал парчета мукавени кашони – и изведнъж всичко в живота му се е преобърнало!

Още в този момент малкият тогава проектант е знаел, че някой ден ще стане голям Проектант и ще превърне София във втори Димитровград, пардон – Мюнхен, и ще я застели със сив тапет, игриво напръскан с елегантни бежови лекета.

Да, вярно е, че нещата не се получават лесно – в началото има недоволни и обидени граждани, а някои по-емоционални от тях даже споделят необмислено, че настилката на градинката поразително наподобява разцветката на балатума в поликлиниката в Симитли (докато тя ВСЪЩНОСТ наподобява мушамата, използвана вместо врата за външните тоалетни по селата из Северозапада – но нека не ги съдим строго, хората лесно се объркват, когато са афектирани).

По-обидените си поискват обратно асфалта с все дупките в него, а най-отчаяните са склонни да си вземат дори и само дупките, само и само да не е балатумът.

Проектантът обаче не е човек, който се засяга лесно. Той знае, че няма кой да го бутне и че детските мечти са за това – да се преследват дори и срещу теб да стоят няколкостотинхиляди недоволни и неграмотни идиоти, и труповете на тринайсет кокер шпаньола, собственост на възрастни софиянки, които (кокер шпаньолите, не софиянките), като отишли на първата си разходка върху новата настилка, получили схващане от ужас и умрели на място – ей така, разчекнати върху мюнхенския балатум.

Някои от по-напористите граждани дори отиват по-далеч и дръзват – представете си, да искат обяснение от Проектанта, задавайки Му въпроса КАКВА Е ТАЯ ПРОСТОТИЯ, ЗА БОГА?? КАКВА Е ТАЯ ГРОЗОТИЯ? ЗАЩО ПРЕВРЪЩАТЕ ГРАДА НИ В СЕЛСКА БАНЯ?

Обаче той да не е нещо длъжен да им се обяснява?!? Той да не е там, за да се съобразява с нечии прищявки и желания?!?

Еми не, не е. Той е там, за да осъществи мечтите си и никой не може да го отклони от тях. Пък и на него балатумът си му харесва, създава му един топъл домашен уют – така че гражданите могат да ходят да се застрелят някъде (например на Попа), а той смело продължава напред с модернизациите.

Сред тези модернизации е и пускането на движението по „Граф Игнатиев“ – вярно, първоначално замислено за ноември 2018 година, но всички знаем, че когато става въпрос за изпипване на детайли по един шедьовър, времето престава да е фактор. Микеланджело да не би е да бързал да покаже статуята на Давид?? Да не би някой да му е давал зор – айде, бе, Мики, фугираща смес ли чакаш, та да я покажеш тая статуя?

Не – всички са чакали търпеливо авторът сам да реши кога ще разкрие скулптурното съвършенство.

Настилка – съвършенство! Снимка „Майко мила“

Така че в края на краищата, граждани, ние какво искаме? Къде сме тръгнали? Не стига, че ни правят градинките по образ и подобие на площадите в Мюнхен, не стига, че имаме велоалея по „Раковски“, където съществуват данни, че миналия март е минал един велосипедист, не стига, че разполагаме с биде насред единствената пешеходна улица в столицата, ами сега и недоволстваме за едни фуги и плочки.

Еми не може така.

Нека оставим професионалистите, видели с очите си площад в Мюнхен, да си свършат работата и най-важното – нека не убиваме хубавите неща в зародиш.

Пък ако след това нещо не ни хареса. ами, голяма работа. Както се казва в оня виц – ЩЕ СВИКНЕМ.

P. S. Иначе самата настилка по „Графа“ не е съвсем лоша – прилича на абстрактна арт инсталация, направена от деца по системата „Монтесори“ за ранно детско развитие и гледана под определен ъгъл, разкрива, че някои от децата действително са се развили рано.

P.P.S. Авторката прави уточнението, че няма за цел да обижда жителите на Димитровград или който и да е било друг град в страната. Все пак никой жител на който и да е град в България не е виновен за начина, по който въпросният изглежда, а и както е тръгнало, София много бързо ще задмине Димитровград по архитектура и дизайн и не е далеч денят, в който димитровградчани ще си казват: „Абе, само да не станем като тия в София!“

Бел. ред: Материала „Ремонтът“ препечатваме от „Майко мила“ с разрешение на авторката.

http://clubz.bg/74157-remontyt